Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XXVI Глава
Коронсването на Куаутемок

Засега работата ни с отомите приключи и ние благополучно се върнахме в Теночтитлан след месец и един ден отсъствие. Кратко време, но и достатъчно дълго, за да се стоварят нови беди върху този нещастен град. Всемогъщият му беше добавил още теглила. Първо опита вкуса на смъртта от мечовете на белите, сега смъртта вилнееше в друга форма. Испанците бяха докарали от Европа някаква противна болест, по цялата страна върлуваше едра шарка. Всеки ден загиваха с хиляди, тъй като тези невежи хора лекуваха болните, заливайки ги със студена вода, и така вкарваха болестта навътре, във важните жизнени центрове, и за два дни повечето от тях умираха.[1] Жално беше да ги гледа човек как, обезумели от страданията, те се щураха по улиците и разнасяха заразата надлъж и нашир. Умираха по домовете, стотици трупове лежаха по търговските площади в очакване да бъдат погребани, болестта събираше данък от всички семейства, самите жреци падаха поразени от нея пред олтара, докато принасяха в жертва деца, за да омилостивят боговете. Но най-лошото предстоеше. Болестта беше повалила император Куитлауа и когато стигнахме града, той беше на смъртно легло. Но искаше да ни види и заповяда да ни заведат при него. Напразно се молех на Отоми да не му се подчинява. Тя не знаеше страх, засмя се и каза:

— Какво говориш, съпруже мой! Да се уплаша от нещо от което ти не се плашиш? Хайде, ела да му докладваме за мисията си. Ако се разболея и умра, значи, че и моят час е настъпил.

И отидохме. Вкараха ни в една стая, където лежеше Куитлауа, покрит с чаршаф като мъртвец, а край него в златни кадилници кадеше тамян. Когато влязохме, той се беше унесъл, но скоро се събуди и му съобщиха, че го чакаме.

— Добре дошла, племеннице — рече той с хрипкав глас изпод чаршафа. — Намирате ме в лошо състояние, дните ми са преброени, заразата на теулите убива тези, които мечовете им пощадиха. Скоро друг монарх трябва да заеме трона ми, както аз заех трона на баща ти, но не ми е жал, защото на него ще падне и славата, и тежестта от последната битка на ацтеките. Докладвай, племеннице. Искам по-бързо да те чуя. Какво казват отомийските племена, твоите васали?

— Господарю — отвърна Отоми скромно и с наведена глава, — дано оздравееш от тази болест и ни управляваш още много години! Господарю, аз и моят съпруг Теул върнахме за нашата кауза и под нашите знамена по-голямата част от народа отоми. Армия от двадесет хиляди планинци чакат твоята заповед и ако паднат убити, други ще ги последват.

— Браво, дъще на Монтесума, и на теб, бели човече! — каза задъхан умиращият император. — Мъдри са боговете, които отказаха да ви приемат на жертвания камък, а аз бях глупак, че исках да те убия, Теул. На вас и на всички казвам, бъдете непоколебими и ако трябва да умрете, умрете с чест. Битката наближава, но аз няма да участвам в нея. И кой знае как ще завърши.

Известно време лежа замълчан, после изведнъж, сякаш обхванат от някакво вдъхновение, отметна чаршафа от лицето си и седна на леглото. Неприятна беше тази гледка, болестта го беше обезобразила.

— Уви! — простена той. — Уви! Виждам улиците на Теночтитлан, почервенели от кръв и огън, виждам купища мъртъвци, по които тъпчат конете на теулите, виждам Духа на народа си, чувам въздишките му, вериги тегнат на врата му, децата плащат за злините на бащите си. Ти си обречен, народе на Анауак, народе, когото аз отгледах, както орелът отглежда рожбата си. Адът ще зейне за теб, земята няма да те приеме заради греховете ти, а тези, които оцелеят, ще бъдат слуги от поколение на поколение, докато възмездието приключи.

След като изкрещя всичко това страховито, Куитлауа падна по гръб върху възглавниците и преди изплашеният знахар да повдигне главата му, той вече се беше отървал от земните страдания. Но изречените от него думи се запечатаха в сърцата на тези, които ги чуха, а те бяха казани само пред още един човек — Куаутемок.

Така, в мое присъствие и в присъствието на Отоми умря Куитлауа, императорът на ацтеките, управлявал страната само петнадесет седмици. Народът отново оплакваше своя владетел, вожда на хиляди чеда, които морът помете заедно с него в Обителта на слънцето, а може би в Мрака отвъд звездите.

Но траурът не трая дълго, тъй като времето настояваше бързо да бъде коронован нов император, за да поеме командването на армията и управлението на страната. Затова още сутринта след погребението на Куитлауа бе свикан Съветът на четиримата избиратели, а заедно с тях и разните благородници и принцове на брой до триста души. Сред тях бях и аз в качеството си на генерал и съпруг на принцеса Отоми. Нямаше нужда много да размишляваме. Макар да бяха споменати няколко имена, принцовете знаеха, че има само един човек, който по рождение, смелост и благородство на ума можеше да се справи с бедите на народа. Този човек беше Куаутемок, моят приятел и побратим, племенник на покойните двама императори и съпруг на Течуишпо, сестра на моята жена, другата дъщеря на Монтесума. Колкото и да е странно, всички знаеха това освен самия Куаутемок, защото, когато отивахме за Съвета, той назова други двама принцове и каза, че без съмнение изборът ще падне на единия от тях.

Великолепна и тържествена гледка представляваше това събрание на четиримата велики избиратели във величествени одежди и на Разширения съвет от триста знатни люде и принцове, насядали извън кръга, но така че да чуват какво става. Много тържествена беше и молитвата на Върховния жрец, който в траурното си облекло приличаше на мастилено петно върху блестящо злато. Той се молеше така:

— О, божество, всевиждащо и вездесъщо, знаем, че владетелят ни дойде при теб. Ти го сложи в краката си и нека почива там в мир. Той измина пътя, който всеки от нас трябва да измине, той стигна в царството на мъртвите, в дома на вечните сенки, там, където никой няма да тревожи съня му. Краткият му труд е завършен, изпълнен с грях и тъга, с които той дойде при теб. Ти му даде да вкуси от радостта, но не и да я изпие докрай. Славата на неговата империя отмина пред очите му като лудостта на един сън. Със сълзи и молитви към теб носеше той своето бреме и с радост го отхвърли от себе си. Там, където отидоха дедите му, там отиде и той. Не може да се върне вече при нас. Огънят ни е пепел, светлината ни мрак. Онези, които носеха пурпурната мантия преди него, му предадоха непоносимата тежест на властта и на свой ред сега той я предава на друг. Трябва да ти е благодарен, владетелю на владетелите, господарю на звездите, който стоиш самотен там горе, че махна от плещите му такъв голям товар, а от главата му короната на бедите и го възнагради с мир вместо с война и с почивка вместо с труд. О, божество, надеждо наша, избери сега слугата, който трябва да го замести, човек по твоя воля, човек, незнаещ страх и колебание, за да се труди неуморно и да води народа ти, както майка води децата си. Господарю на господарите, дари със своята милост Куаутемок, нашия избраник, благослови го да ти служи и като твой жрец нека седи на земния ти трон до края на дните си. Нека враговете ти станат на прах под краката му, да извиси той славата твоя, да укрепи преклонението пред теб, да защити царството твое. Моля те за това в името на нашия народ. Да пребъде волята ти!

Щом Върховния жрец завърши молитвата си, първият от четиримата велики избиратели стана и каза:

— Куаутемок, в името на бога и по волята на народа на Анауак ние те призоваваме на трона на Анауак. Да живееш дълго, да управляваш честно и дано твоя бъде славата да победиш враговете, които искат да ни унищожат. Слава на теб, Куаутемок, император на ацтеките и на подвластните им племена!

Всичките триста души на Разширения съвет повториха с гръмовен глас:

— Слава на теб, император Куаутемок!

Тогава принцът пристъпи напред и рече:

— Слушайте, велики избиратели, и вие, принцове, генерали, благородници и капитани, членове на Разширения съвет! Нека боговете ми бъдат свидетели, че когато влязох тук, нито си бях помислил, нито знаех, че ми е отсъдена такава висока чест. Нека и боговете ми бъдат свидетели, че ако животът ми принадлежеше само на мен, а не на този народ, щях да ви кажа: „Потърсете и намерете друг, по-добър за трона“. Но моят живот не ми принадлежи. Анауак призовава своя син и аз се подчинявам на този призив. Война на живот и смърт заплашва страната. Мога ли да се оттегля, след като в ръката ми има сила да поразява и умът ми е пълен със замисли? Не! Сега и завинаги аз се заклевам да служа на страната си и да се бия срещу теулите. Няма да се примиря с тях и няма да получа покой, докато не ги отпратя там, откъдето са дошли, или сам не умра от техните мечове. Никой не знае какво ни готвят боговете, победа или разруха, но каквото и да е то, триумф или смърт, нека заедно дадем велика клетва, народе мой, братя мои! Нека се закълнем да се бием с теулите и предателите, които им съдействат, да се бием за нашите градове, за нашите огнища, за нашите олтари, докато градовете ни не се превърнат в димящи развалини, докато огнищата ни не загаснат от труповете на мъртвите, докато олтарите ни не почервенеят от кръвта на тези, които им се кланят. Ако ни е съдено да спечелим, триумфът ни ще е сигурен, ако ни е съдено да загубим, ще има поне какво да се разказва за нас. Кълнете ли се, братя мои, народе мой?

— Кълнем се! — извикаха всички в отговор.

— Добре — рече Куаутемок. — И нека вечен позор тегне над този, който наруши клетвата.

Така Куаутемок, последният и най-великият от ацтекските императори, беше избран да седне на трона на своите предци. За щастие не можеше да предвиди оня ужасен ден, когато той, най-знатният от всички, щеше да срещне позорната си участ от ръцете на същите тези теули. Но точно така стана, защото съдбата на тази земя беше съдба на всички, а колкото по-високо стоеше един човек, толкова по-сигурна беше неговата гибел.

Когато церемонията завърши, побързах към двореца да кажа на Отоми какво беше станало и я намерих легнала на леглото в спалнята ни.

— Какво има, Отоми? — попитах аз.

— Уви, съпруже мой — отвърна тя. — Хвана ме болестта. Не се доближавай, моля те, не се доближавай! За мен ще се грижат жените, не трябва да рискуваш живота си, любими.

— Спокойно — казах аз и отидох до нея.

Да, тя беше права. Като лекар добре разпознах симптомите и ако не бяха познанията ми, Отоми щеше да умре. Цели три седмици се борих със смъртта до леглото й. Накрая успях. Треската премина и благодарение на моето лечение не остана нито един белег на прекрасното й лице. Осем дни мисълта й непрекъснато блуждаеше, тогава научих колко силна и безупречна бе любовта й към мен. През цялото време бълнуваше и разкри ужасната тайна на сърцето си — че ще престана да я обичам, че красотата и любовта й ще ми омръзнат и аз ще я изоставя, че „момичето-цвете“, така тя наричаше Лили, което живее отвъд моретата, ще ме притегли като магия. Това тежеше на помътнения й разум. Накрая дойде в съзнание и каза:

— Дълго ли лежах болна, съпруже?

Отвърнах й, а тя добави:

— През цялото време ли се грижи за мен? При тази отвратителна болест?

— Да, Отоми, лекувах те.

— Защо си толкова добър към мен? — промълви тя. После, сякаш поразена от ужасна мисъл, простена болезнено и каза: — Огледало! Бързо ми дай огледало!

Дадох й огледало. Тя се надигна на една ръка в леглото и нетърпеливо заразглежда лицето си на слабата светлина в полумрака на стаята, сетне остави лъскавата златна плоча и се отпусна на възглавницата с плах, щастлив вик:

— Страхувах се — рече тя, — страхувах се, че съм станала отвратителна като всички, които заразата покоси, и че ти ще престанеш да ме обичаш. А тогава по-добре да умра!

— Срамота! Нима мислиш, че любовта ми може да бъде застрашена от няколко белега?

— Да — отвърна Отоми, — такава е мъжката любов, не като моята, съпруже. Но ако аз бях станала такава, о, потрепервам само при мисълта за това, след година ти вече щеше да ме намразиш. Да, да, знам, че е така, но знам също, че нямаше да доживея твоята омраза. О, благодаря ти, благодаря ти!

После я оставих за малко, като се удивлявах на голямата й любов към мен, и се чудех дали действително няма истина в думите й и дали мъжкото сърце действително е толкова неблагодарно и подло. Ако Отоми беше станала като множеството жени, движещи се по улиците на Теночтитлан, покрити със страшни язви, без коси, слепи, с побелели очи, щях ли да се отдръпна от нея тогава? Не знам и слава богу, че постоянството ми не беше подложено на такова изпитание. Но в едно съм сигурен: дори прокажен да бях, Отоми нямаше да се отдръпне от мен.

И така, Отоми се възстанови от тежката болест, а скоро и епидемията в Теночтитлан отмина. Сега аз имах много работа, защото избирането на моя приятел и кръвен брат Куаутемок за император означаваше за мен повишение в генерал от най-висока класа и главен негов съветник. Не се щадях, работех денонощно в подготовката на града за отбрана, обучавах войските, особено армията на народа отоми, която пристигна според обещанието и наброяваше двадесет хиляди души. Работата беше трудна, защото на индианските племена им липсваха дисциплина и единен дух, без които многочислеността им нищо не струваше в една война с белите. Освен това трябваше да преодолявам завистта между вождовете, а и аз самият бях предмет на завист. Нещо повече, множество племена се възползваха от бедите на ацтеките, за да отхвърлят съюза им или васалната зависимост, и ако не се присъединяваха към испанците, то оставаха неутрални наблюдатели на събитията. Въпреки всичко ние продължавахме да работим, разделяхме армиите на взводове по европейски образец и ги разквартирувахме поотделно, обучавахме ги как най-добре да си служат с оръжието, снабдихме града с провизии за евентуална обсада и намалихме, колкото е възможно, ненужните гърла. Само един човек в Теночтитлан се трудеше повече от мен и той беше император Куаутемок, който не знаеше почивка ни денем, ни нощем. Опитах се даже да приготвя барут със сярата, донесена ми от кратера на вулкана Попо, но тъй като нямах познания в тази област, не успях. Макар че дори да бях успял, той нямаше да ни е много от полза, тъй като нямахме нито мускети, нито оръдия, нито пък умеехме да си служим с него. Можехме да го използуваме само за миниране на пътищата и входните порти и вероятно като ръчни гранати с фитили.

Месеците минаваха и накрая съгледвачите дойдоха с вестта, че към нас се приближава огромна армия от испанци заедно с безбройните си съюзнически войски.

Исках да изпратя Отоми при народа й, където щеше да е в безопасност, но тя се изсмя презрително и рече:

— Където си ти, там ще бъда и аз, съпруже. Мога ли да те оставя да срещнеш смъртта и вероятно да я намериш, а аз да не бъда до теб, да не умра заедно с теб? Ако така постъпват белите жени, това си е тяхна работа, любими, но аз оставам с теб.

Бележки

[1] Този начин на лечение се използва до днес от индианците в Мексико и ако авторът може да вярва на това, което са му разказвали, пациентите често са били излекувани. Б.а.