Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (35)

XXXII Глава
Краят на Куаутемок

Известно време живеехме спокойно в Града на боровете и аз бавно, с много мъка се възстановявах от раните, нанесени ми от жестоката ръка на Де Гарсия. Но знаехме, че мирът няма да продължи дълго, знаеха го и отомите, нали те пропъдиха пратениците на Малинцин извън портите на града си. Много хора съжаляваха за това, но стореното — сторено и сега трябваше да жънат, каквото са посели.

И така, те се подготвяха за война. Отоми оглавяваше Съвета, в който аз вземах участие. Накрая дойде вест, че отряд от петдесет испанци и пет хиляди тласкали напредват към града да го разрушат. Тогава аз поех командването на отомийските войни, които наброяваха над десет хиляди — добре въоръжени според техните представи. Напуснахме града и тръгнахме срещу врага, изминахме две трети от пътя към дефилето и спряхме. Не поведох цялата си армия през дефилето, тъй като нямаше място за всички да се бият там. Имах друг план. Изпратих седем хиляди войни да заобиколят планината по тайни пътеки, които само те знаеха, наредих им да се изкачат по гребена на канарата, заобикаляща дефилето от всички страни, и там, където пропастта отвесно се издигаше на повече от хиляда стъпки, да струпат много камъни.

Останалата част от войската ми, с изключение на петстотинте души, които задържах със себе си, въоръжих с лъкове и копия и ги разположих в засада на подходящи места, където канарата щеше да ги предпази от падащи камъни. После изпратих трийсет души на разузнаване, за да ме предупредят относно приближаването на испанците, а други имаха мисията да станат техни водачи.

Струваше ми се, че планът е добър. Всичко изглеждаше както трябва и все пак едва избягнахме разгрома. Махтла, нашият враг и приятел на испанците, беше в лагера ми. Взех го със себе си, за да ми е под око, но и той не си губеше времето напразно. Когато испанците се намираха на половин ден път от устието на дефилето, един от съгледвачите дойде при мен и ми каза, че Махтла го е подкупил да отиде при водача на испанците и да му разкрие плана на засадата. Съгледвачът взел подкупа и поел пътя на предателството, но съвестта му заговорила и той се върнал да ми разкаже всичко. Тогава наредих да хванат Махтла и преди да падне нощта, той плати за злодеянието си.

Сутринта след смъртта му испанската войска навлезе в дефилето. По средата на пътя я срещнах с моите петстотин войни. Въвлякох ги в бой, оставих ги да ни наближат, понесохме дори загуби. Те ни гонеха все по-напористо, ние бягахме все по-бързо, докато излязохме от дефилето, следвани от испанската конница. На около половин миля от устието на дефилето, зад което се намира Градът на боровете, има завой, стеснение и тук урвата е толкова стръмна и висока, че в подножието й цари вечен полумрак. Именно към това стеснение тичахме, давайки си вид, че сме ударили в панически бяг, а след нас идваха испанците, въодушевени от победата, и крещяха имената на своите светии. Но едва свърнали зад завоя, друга песен запяха, защото онези, които ни наблюдаваха от сто фута височина, дадоха сигнал и заваля такъв дъжд от камъни и скални блокове, та небето притъмня, затрептя и множество испанци бяха премазани. Останалите продължиха напред, виждайки разширение там, където урвата не беше толкова стръмна, и поне половината успяха да се промъкнат. Но на това място ги чакаха стрелците ми и сега вместо камъни ги посипаха стрели. Накрая, съвсем объркани, неспособни на никаква защита, те се хвърлиха в бягство към откритите пространства и с това битката свърши. Нападнахме ги във фланг, отгоре още веднъж полетяха камъни и малцината испанци и индианските им съюзници, които останаха живи, удариха в панически бяг към равнината зад Прохода на боровете.

След това сражение испанците не ни обезпокоиха в продължение на много години, ако не се смятат заплахите, които ни отправяха. Името ми се прослави сред отомите.

Спасих един испанец от смърт и след това го освободих. Попитах го какво прави Де Гарсия или още Сарседа и научих, че пак служи при Кортес, че Марина е удържала думата си и той изпаднал в немилост пред него заради заплахата да изтезава Отоми. Нещо повече, Кортес му се разгневил и заради бягството ни, защото Марина прехвърлила цялата вина на него, като подметнала, че е получил подкуп, за да ни пусне през портите на лагера.

За четиринадесетте години след разгрома на испанците ще ви разкажа накратко, защото в сравнение с предишните те бяха мирни години. През това време на нас с Отоми ни се родиха деца, трима синове, и тези деца бяха голямата ми радост, защото ги обичах от все сърце, те също ме обичаха. С изключение на примеса от майчината им кръв те бяха англичанчета, а не индианчета, защото аз ги кръстих, научих ги на нашия език и на нашата вяра и въпреки тъмната кожа изражението на лицето и очите им бяха повече английски, отколкото индиански. Но нямах късмет с тези скъпи за мен деца, също както нямах късмет с детето, което Лили ми роди. Две от тях умряха — едното от треска, от която всичките ми знания по медицина не можаха да го излекуват, другото падна от едно високо кедрово дърво, когато претърсваше гнездото на някаква каня. Така от тримата, без да броя първородното си дете, което загина по време на обсадата, ми остана само един син, най-големият, моят любимец, за когото ще ви разкажа по-нататък.

Колкото до останалото, след победата над испанците и техните съюзници Великият съвет ме провъзгласи за касике на Града на боровете и така заедно с Отоми ние вече имахме голяма власт, макар и не абсолютна. Изпълнявайки тази власт, най-после успях да премахна ужасния ритуал на човешко жертвоприношение, въпреки че заради това много от по-отдалечените племена отпаднаха от моето управление и си навлякох враждебното отношение на жреците. Последното жертвоприношение стана след разгрома на испанците в прохода, ако не смятаме още едно, най-ужасното от всички жертвоприношения, правени някога на теокали пред двореца, за което ще ви разкажа по-късно.

Бях живял вече три години в Града на боровете, бяха ми се родили вече двама синове там, когато при мен дойдоха тайни вестители от приятеля ми Куаутемок, преживял изтезанието, но все още пленник на Кортес. От тези вестители научих, че Кортес се кани да предприеме поход към Хондураския залив през страната, която сега се нарича Юкатан, и че ще вземе със себе си Куаутемок и други ацтекски благородници, защото се страхува да ги остави. Разбрахме още, че сред покорените племена на Анауак се шири недоволство заради жестокостта и насилието на испанците. Мнозина мислеха, че е дошъл часът да се вдигнат на въстание срещу тях и че то може да се увенчае с успех.

Такава беше молбата на тези, които изпратиха вестоносците при мен — да събера отряд отоми и да настъпя с тях към Юкатан, и заедно с други, които ще ме чакат там, да намерим подходяща възможност да нападнем испанците в горите и благата, да ги унищожим и да освободим Куаутемок. Това беше първата цел на заговора. Имаше и други, но за тях няма смисъл да говоря, защото не се осъществиха.

Когато ми предадоха съобщението, аз поклатих тъжно глава, защото планът ми се струваше безнадежден, но главният вестоносец стана и ме отведе настрана, за да ми каже нещо на ухото.

— Куаутемок ме помоли да ти предам следните думи: „Чух, че ти, братко мой, заедно с братовчедка ми Отоми, си свободен в планините на отомите. Аз, уви, гния по затворите на теулите като сакат орел в клетка. Братко мой, ако е по силите ти да ми помогнеш, направи го, моля те, в името на нашето старо приятелство, в името на всичко, което изстрадахме заедно. Може би ще дойде време пак да управлявам Анауак и ти ще застанеш до мен.“

При тези думи сърцето ми се сви, защото обичах Куаутемок като брат, обичам го и досега.

— Връщайте се — рекох аз. — И намерете начин да кажете на Куаутемок, че ако мога да го спася, ще го спася, макар надеждата ми да е малка. И все пак нека ме чака в горите на Юкатан.

Когато Отоми чу за обещанието ми, много се огорчи и обяви, че решението ми е глупаво и само ще доведе до моята гибел. Но щом съм дал обещание, трябва да го изпълня. Така смяташе и тя. Затова събрах петстотин войни и тръгнах на дълъг изморителен поход, съобразен така по време, че да срещна Кортес в проходите на Юкатан. В последния момент Отоми пожела да ме придружи, но аз й забраних, подчертавайки, че не може да изостави нито децата си, нито народа си, и за пръв път се разделихме, силно натъжени.

Няма да описвам всички трудности по време на пътя. Два месеца и половина се промъквахме през планини и реки, през блата и гори, докато стигнахме голям мъртъв град, наречен от местните индианци Паленке, необитаван от много поколения. Този град бе най-удивителното място, което бях виждал през странстванията си. Въпреки че по-голямата му част е скрита в храсталаци, където и да се обърнеш, ще зърнеш огромни мраморни дворци, покрити с резба отвътре и отвън, теокали с множество скулптури и огромни статуи на ухилени богове. Често съм се чудил коя силна нация е могла да построи такава столица, кои владетели са живели в нея. Но това са тайни на миналото и отговор за тях трябва да даде само учен, открил ключа към каменните символи и надписи по стените на сградите.

В този град се скрих с войните си, въпреки че не ми беше лесно да ги убедя да се настанят сред толкова духове на мъртъвци, да не говорим за страха от пагубните зарази, дивите зверове и змиите, които обитаваха жилищата. Но имах сведения, че испанците ще минат през блатото, разположено между развалините и реката, и там се надявах да ги нападна. На осмия ден обаче научих от съгледвачите, че Кортес е преминал голямата река малко по-нагоре и си пробиваше път през гората, тъй като от блата му беше дошло до гуша. Ние също забързахме към реката с намерение да я преминем. Но цял ден и цяла нощ валя такъв порой, какъвто никъде по света не съм виждал, че накрая газихме до колене във вода и когато стигнахме брода, видяхме пред себе си нашироко разпростряла се бушуваща водна стихия, която можеше да бъде преодоляна най-малко с ярмътска рибарска лодка. Останахме нещастни на брега, измъчвани от болести, с недостатъчно храна и изобилие от вода, докато реката спадне.

Три дни и три нощи чакахме там. На четвъртия ден сутринта успяхме да преминем, но четирима от войните ми се удавиха.

Щом стигнахме на другия бряг, скрих хората си в храстите и тръстиката и само с шестима души пропълзях напред да видя дали няма да открия нещо за местонахождението на испанците. След час попаднах на пътеката, която те бяха направили през гората, и предпазливо тръгнах по нея. Скоро стигнахме едно място, където гората оредяваше. Тук очевидно Кортес беше лагерувал, тъй като огньовете още тлееха, а между тях лежеше трупът на един индианец, умрял след боледуване. На петдесетина ярда от лагера имаше огромна сейба, дърво, подобно на нашия английски дъб но с по-мека дървесина, с бяла кора, за двайсет години достигащо размера на столетен дъб. Но толкова голям дъб като тази сейба тук не бях виждал нито по дебелина на стъблото, нито по височина, освен може би дъба Кърби или дървото, наречено Кралят на Шотландия, което расте в Брум, съседното графство на Дичингам, в Норфолк. На тази сейба бяха накацали множество сопилоти, тоест лешояди, и докато пълзяхме към него, видях защо бяха дошли тук. На най-ниските клони на дървото се люлееха от вятъра три трупа.

— Ето следите от испанците — казах аз. — Да отидем да ги видим.

И минахме под сянката на дървото.

Щом дойдох, един лешояд връхлетя върху главата на трупа, който висеше най-близо до мен. Дали от собствената си тежест, дали от размахването на крилата на птицата, мъртвецът се завъртя и застана срещу мен. Аз го погледнах, сепнах се, пак го погледнах и се свлякох на земята, стенейки. Той беше човекът, когото бях тръгнал да спасявам, моят брат Куаутемок, последният император на Анауак. Той висеше в мрачната безлюдна гора, обесен като крадец, и само лешоядът кряскаше над главата му. Седях на земята, объркан и ужасен, и изведнъж си спомних за гордия символ на царската власт на ацтеките — хищна птица, сграбчила смок в ноктите си. Пред мен стоеше последният представител на царския род и гледайте, една хищна птица бе впила нокти в косите му — подобаващ символ за падането на Анауак и неговите владетели.

Изругах, скочих на крака, вдигнах лъка, изпратих стрела в тялото на лешояда и той падна на земята, треперещ и кряскащ. После наредих на хората ми да свалят труповете на Куаутемок, на принца на Такуба и на другия благородник, да изкопаят дълбок гроб под дървото и положих тримата вътре да почиват в мир под меланхоличната му сянка.

Така за последен път видях моя брат Куаутемок, когото бях дошъл да спася, а го намерих подготвен от испанците за погребение.

После тръгнах към дома, защото Анауак нямаше вече владетел, който трябваше да бъде спасен. Но преди да си отида, случайно хванах един тласкал, който говореше испански и беше напуснал армията на Кортес заради трудния и мъчителен път. Той присъствал на убийството на Куаутемок и приятелите му и чул последните думи на императора. Изглежда, някакъв негодник издал на Кортес, че ще направим опит да освободим принца, и Кортес заповядал той да бъде обесен. Изглежда също, че Куаутемок посрещнал смъртта гордо и безстрашно, както посрещаше нещастията в живота си. Ето и последните му думи: „Не сторих добре, Малинцин, че сдържах ръката си и не отнех сам живота си, преди да ме хванеш. Още тогава сърцето ми подсказваше, че обещанията ти са фалшиви, и то не ме излъга. Посрещам с радост смъртта, защото преживях и позор, и поражение, и мъчение, видях как народът ми стана роб на теулите, но искам да ти кажа, че боговете ще ти отмъстят за извършеното.“

После го убили сред гробна тишина.

Сбогом, Куаутемок, най-смелият, най-добрият и най-благородният индианец, който някога е живял! Нека сянката на неговите мъчения и позорната му смърт тегнат върху славата на Кортес, докато хората помнят техните имена.

Два месеца пътувах обратно към къщи. Накрая, съвсем измъчен, загубил четиридесет души, аз пристигнах в Града на боровете. Отоми беше здрава и се зарадва, че се връщам жив и невредим, защото си бе мислила, че никога повече няма да ме види. Когато й разказах за смъртта на братовчед й Куаутемок, тя силно се наскърби не само за него самия, но и защото с него си беше отишла последната надежда на ацтеките. Дни наред не можа да се успокои.