Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (32)

XXIX Глава
Де Гарсия говори откровено

Най-напред не ме откараха в предишната ми стая, а в намиращата се на входа малка стаичка, където спеше стражата. Тук си поотпочинах със завързани ръце и крака под надзора на двама войници с извадени мечове. Докато чаках, разкъсван от ярост и страх, чух шум от удряне с чук по стената, последван от стенания. Най-сетне дойде краят на неизвестността. Вратата се отвори и при мен влязоха двама свирепи тласкали, хванаха ме за косите и ушите и ме завлякоха до стаята.

— Горкият! — чух да казва един испанец, докато ме дърпаха. — Може да е родоотстъпник, но ми е жал за него. Проклета служба!

После вратата се отвори и аз се озовах на мястото за изтезания. Стаята беше затъмнена, на прозоречната решетка висеше някакъв плат, но огънят от горящи мангали разсейваше мрака. При светлината на тези мангали разгледах обстановката. На пода имаше три стабилни стола. Единият беше празен. На другите два седяха Куаутемок, императорът на ацтеките, и неговият и моят приятел касике на Такуба. Те бяха вързани за столовете, в краката им горяха мангали, над тях стоеше писар с хартия и мастилница, а около тях — индианци, заети с някаква ужасна задача под ръководството на двама испански войници. До третия стол се намираше друг испанец, който досега не вземаше участие в представлението. Той беше Де Гарсия. Един от индианците вдигна мангала, хвана босия крак на принца на Такуба и го пъхна в горещите въглени. За миг настъпи тишина, сетне такубанецът започна да стене. Куаутемок обърна глава към него и заговори и докато говореше, видях, че неговият крак също се намираше във въглените на мангала.

— Защо се оплакваш, приятелю — каза той с твърд глас, — след като аз мълча? Да не би аз да се забавлявам сега в леглото? Прави като мен, приятелю, мълчи и не издавай страданията си.

Писарят записа думите му, чух как перото заскърца по хартията, но докато той пишеше, Куаутемок се обърна и ме видя. Лицето му беше посивяло от болка, но той заговори, както стотици пъти съм го чувал да говори пред Съвета, бавно и ясно:

— И ти ли си тук, приятелю Теул? Уви! Надявах се да те пощадят. Виждаш как държат на думата си испанците. Малинцин се закле да се отнася към мен с уважение и ето какво им е уважението, горещи въглени в краката и клещи в тялото ми. Мислят, че сме заровили съкровището, и искат да изтръгнат тайната от нас. Знаеш, че е лъжа. Ако имахме съкровище, нима нямаше с радост да го дадем на нашите завоеватели, божествените синове на Кецал? Ти знаеш, че нищо не ни остана, освен развалините на градовете и костите на мъртъвците.

Той изведнъж замълча, защото демонът, който го изтезаваше, го удари през устата и извика:

— Млък, куче!

Но аз разбрах и се заклех в душата си по-скоро да умра, отколкото да издам тайната на своя събрат. Куаутемок запази златото от алчните ръце на испанците, последната победа, която удържа, и тази победа той нямаше да загуби заради мен. Заклех се и много скоро клетвата ми беше подложена на изпитание. По знак на Де Гарсия тласкалите ме хванаха и ме вързаха на третия стол.

Тогава той заговори в ухото ми на кастилски:

— Неведоми са пътищата божии, братовчеде Уингфийлд. Ти ме преследва по света, няколко пъти дори се срещнахме, но винаги за твое нещастие. Мислех, че съм се справил с теб на кораба с робите, мислех, че акулите са те довършили във водата, но по някакъв начин ти пак ми се изплъзна, на мен, когото тръгна да гониш. Когато го научих, съжалявах, но сега не съжалявам, защото разбирам, че е трябвало да бъдеш запазен за този миг. Трудно ще ти е да избягаш вече от мен, братовчеде Уингфийлд, но мисля, че ще прекараме още няколко дни заедно, преди да се разделим. Ще бъда учтив към теб. Можеш да избираш. С какво да започнем? За съжаление не разполагам с всичко, което ми се иска. Светата инквизиция още не е дошла със сатанинските си съоръжения, но аз направих, каквото можах. Тук нищо не разбират от това изкуство. Не им стига въображение за нещо повече от горещи въглени. А у мен, както виждаш, го има в излишък. — И той посочи различните инструменти за изтезания. — Кой ще избереш?

Не отговорих. Реших дума да не промълвя, звук да не издам, каквото и да правеха с мен.

— Да помисля, да помисля — продължи Де Гарсия, поглаждайки брадата си. — А, да! Ей, роби, елате тук!

Няма да описвам агонията, която преживях, няма да пробуждам ужаса в душата на този, който ще прочете за случилото ми се. Достатъчно е да кажа, че повече от два часа този дявол с помощта на тласкалите стоварваше злобата си върху мен. Едно след друго той пробваше изтезания с рядко срещано умение и изобретателност. Когато от време на време загубвах съзнание, ме караше да дойда на себе си, като ме плисваше със студена вода и изливаше алкохол в гърлото ми. С известна гордост обаче мога да кажа, че през тези два ужасни часа, колкото и големи да бяха страданията ми, стон не издадох, дума не промълвих.

Но не само телесни болки трябваше да понасям. През цялото време врагът ми се надсмиваше с обидни думи, които изтезаваха душата ми, както инструментите и горещите въглени изтезаваха тялото ми. Накрая той спря изтощен, изруга ме, нарече ме упорита английска свиня. Тогава в кланицата влезе Кортес, с него беше и Марина.

— Как върви? — рече той спокойно, въпреки че лицето му пребледня при ужасната гледка.

— Касике на Такуба призна, че златото е заровено в градината, другите двама нищо не казват, генерале — отвърна писарят, загледан в листите.

— Храбри мъже! — чух как Кортес промърмори на себе си. После рече високо. — Заведете утре касике в градината да ви покаже златото. А другите двама не измъчвайте повече за днес. Може утре да им дойде друг акъл. Надявам се да е така, за тяхно добро е.

Сетне той се оттегли в ъгъла и започна да се съветва със Сарседа и другите палачи, оставяйки Марина насаме с мен и Куаутемок. Известно време тя гледаше принца вторачена, ужасена, после някакъв странен пламък блесна в красивите й очи и му заговори тихо на ацтекски:

— Помниш ли, Куаутемок, как веднъж там, в Табаско, ти ме пренебрегна и какво ти казах аз тогава? Казах ти, че и без теб ще се издигна. Както виждаш, това стана, но погледни ти докъде стигна. Не съжаляваш ли, Куаутемок? Аз съжалявам, въпреки че други жени на мое място сигурно щяха да се радват да те видят в това положение.

— Жено — отвърна принцът с дрезгав глас, — ти предаде страната си, ти ме докара до позор и мъчения. Да, ако не беше ти, всичко това нямаше да се случи. Съжалявам, наистина съжалявам, че не те убих. Нека името ти предизвиква срам у всеки честен човек, нека душата ти бъде проклета навеки, нека още приживе познаеш горчилката на безчестието и предателството. Твоите думи се сбъднаха, но моите също ще се сбъднат.

Марина се обърна разтреперана и известно време мълча. После погледът й попадна на мен и тя заплака:

— Горко ти! Горко ти, приятелю!

— Не ме оплаквай, Марина! — отвърнах аз на ацтекски. — Нямам нужда от твоите сълзи, помогни ми, ако можеш.

— Само да можех! — изхлипа тя, обърна се и избяга от стаята, последвана скоро от Кортес.

При нас пак влязоха испанците, изнесоха Куаутемок и такубанския касике на ръце, тъй като не можеха да вървят, а касике дори беше в безсъзнание.

— Сбогом, Теул — рече Куаутемок, минавайки край мен. — Ти си истински син на Кецал и благороден човек. Дано бог те възнагради за всичко, което изстрада заради мен и моя народ, защото аз не мога.

Сетне го отведоха и това бяха последните думи, които чух от него.

Останах сам с тласкалите и Де Гарсия, който продължи да ми се присмива.

— Поумори се малко, а, приятелю Уингфийлд — каза той презрително. — Нищо, трудно е само в началото, ще свикнеш. Ще поспиш през нощта и ще се освежиш. Утре ще бъдеш нов човек. Може би мислиш, че най-лошото вече мина? Глупак, това е само началото. Сигурно си мислиш, че и упорството ти ме ядосва? Отново грешиш, приятелю. Та аз се моля да не си отвориш устата докрай. С радост бих дал целия си дял от скритото злато, само и само да бъда поне още два дни с теб. Имам доста да ти връщам и да знаеш, че съм намерил начин как да го сторя. Много са начините да се причини болка на човек, не само телесна. Например, за да отмъстя на баща ти, посегнах на тази, която той обичаше. Сега ти си наред. Сигурно се чудиш какво имам предвид. Добре, ще ти кажа. Може би познаваш една ацтекска дама от царствен род на име Отоми?

— Отоми ли? Какво е станало с нея? — извиках аз и за пръв път проговорих, защото страхът за нея ме порази по-силно от всичките мъчения, които понесох.

— Победа! Най-сетне намерих начин да те накарам да проговориш. Утре вече ще бъдеш словоохотлив. Това е то, братовчеде Уингфийлд, Отоми, дъщерята на Монтесума, между впрочем много красива жена, е станала твоя съпруга по индианските закони. Е, знам вече всичко. Тя е в моята власт. Ще ти го докажа. След малко ще я доведат, можете да се утешите един друг. Но слушай, куче, утре тя ще седне там, където сега ти седиш, и пред очите ти с нея ще направим това, което правехме с теб. Бързо, бързо ще проговориш тогава, но сигурно ще бъде твърде късно.

За пръв път почувствах, че не издържам, и започнах да моля врага си за милост.

— Пощади я! — стенех аз. — Прави каквото искаш с мен, но нея пощади! Имаш ли сърце, в края на краищата и ти си човек. Не можеш да го направиш, и Кортес няма да позволи.

— Колкото до Кортес, той нищо няма да научи, докато не свърша. Имам заповед да използвам всякакви средства, за да изтръгна истината от теб. Изтезанията не помогнаха, остана само това. А за другото явно малко ме познаваш. Известно ти е какво е омраза, защото и ти ме мразиш. Умножи омразата си десет пъти и ще разбереш каква е моята омраза към теб. Мразя те заради кръвта, която тече в жилите ти, мразя те, защото имаш очите на майка си, но най-много те мразя заради теб самия. Нали ти ме би с пръчка като куче, мен, испанския благородник? Може ли сега нещо да ме спре и да не задоволя ненавистта си? Освен това в този миг, макар и смел човек, сигурно и ти разбираш какво е страх и предвкусваш неговата агония. Ще бъда откровен сега, Томас Уингфийлд. Страхувам се от теб. Още когато за пръв път те видях, се изплаших от теб, имах причини за това и се опитах да те убия. Колкото повече време минаваше, толкова повече се страхувах, толкова се страхувах, че понякога не можех да спя от някакъв необясним ужас, с който ти ме преследваше. Заради теб избягах от Испания, заради теб се държах като страхливец не в една битка. В нашия дуел късметът винаги беше на моя страна, но аз и сега се страхувам от теб. Ако смеех, веднага щях да те убия, но тогава ти щеше да ме преследваш, както ме преследва майка ти. Освен това ще трябва да отговарям и пред Кортес. Страхът, братовчеде Уингфийлд, е баща на жестокостта и моят страх ме прави жесток към теб. Жив или мъртъв, аз знам, че накрая ти ще тържествуваш над мен, но сега е мой ред. И докато ти дишаш, докато диша дори само един от тези, които обичаш, ще направя всичко възможно да те докарам до позор, нещастие и смърт, както направих с майка ти, братовчеде, макар че тя сама ме принуди, за да спася себе си. И защо не? За мен няма прошка, миналото не може да се върне. Ти дойде да ми отмъстиш и, рано или късно, с твоята ръка или чрез теб това ще стане, но дотогава победата ще е моя, дори ако трябва цял да затъна в тази касапница.

Изведнъж той се обърна и излезе.

От слабост и мъка загубих съзнание. Когато се съвзех, разбрах, че съм развързан, лежах на някакво легло, а една жена, наведена над мен, се грижеше за раните ми и шепнеше думи на жалост и обич. Беше настъпила нощта, но в стаята имаше светлина и аз видях, че тази жена беше Отоми, но вече не прегладняла и изтощена, а почти толкова красива, колкото тогава, преди обсадата и глада.

— Отоми, ти си тук! — казах задъхан през разранените устни, защото с връщането на съзнанието ми се върна и споменът за заплахата на Де Гарсия.

— Да, любими, аз съм — прошепна тя. — Разрешиха ми да се грижа за теб, проклети дяволи! О, в такъв вид да те намеря и да не мога да отмъстя!

И се разплака.

— Штт! — рекох аз. — Штт! Имаме ли нещо за ядене?

— Колкото искаш. Марина го изпратила по една жена.

— Дай ми да ям, Отоми!

Тя започна да ме храни и страхотната слабост, която ме беше обхванала, ме напусна, въпреки че тялото ми изгаряше от стотици рани.

— Слушай, Отоми, виждала ли си Де Гарсия?

— Не, съпруже. Два дни минаха, откак ме разделиха от сестра ми Течуишпо и от другите жени, но с мен се отнасяха добре и не съм виждала никакви испанци, освен войниците, които ме доведоха тук и ми казаха, че не си добре. Сега знам защо не си добре.

Тя пак започна да плаче.

— Все пак някой трябва да те е видял и да е съобщил, че си моя жена.

— Напълно е възможно — отвърна тя. — Всички ацтеки го знаят. Такова нещо не може да остане в тайна. Но защо са се отнесли така с теб? Защото се би срещу тях ли?

— Сами ли сме? — попитах аз.

— Стражата е отвън, никой друг няма.

— Тогава наведи се да ти кажа.

Когато й разправих всичко, тя скочи със светнали очи, притисна ръце към гърдите си и рече:

— О, ако по-рано съм те обичала, сега те обичам още повече, стига да е възможно такова нещо. Нима може човек да страда така ужасно и да остане верен на клетвата си и на победените си другари. Благословен да бъде денят, когато за пръв път видях лицето ти, съпруже, най-верния от мъжете. Но къде са тези, които са ти направили всичко това? Сигурно са приключили и сега аз трябва да те лекувам. Разбира се, че са приключили. Иначе щяха ли да ме пуснат при теб?

— Уви, Отоми, не са приключили.

С неуверен глас продължих разказа си и тъй като нямаше как да скрия, съобщих й с каква цел я докараха тук. Тя слушаше мълчаливо, само устните й пребледняха.

— Наистина — рече тя, когато свърших — теулите далеч превъзхождат нашите жреци, защото нашите измъчват и принасят в жертва, но го правят за боговете, а не за злато или от скрита омраза. Е, съпруже, какъв съвет ще ми дадеш? Сигурно има какво да кажеш.

— Не смея да ти го предложа — простенах аз.

— Плах си като момиче, което не се решава да заговори за любовта си — отвърна Отоми с горда и тъжна усмивка. — Добре, аз ще го кажа вместо теб. Ти мислиш, че тази нощ ние трябва да умрем.

— Да, смърт сега или позор и агония утре, а накрая пак смърт, такъв е нашият избор. Щом бог не ни помага, сами трябва да си помогнем, ако намерим начин.

— Бог ли? Няма бог! По едно време се усъмних в боговете на моя народ и се обърнах към твоя бог. Но сега го отхвърлям, отричам се от него. Ако бог беше милостив, както ти твърдеше, щеше ли да допусне такова нещо? Ти си моят бог, съпруже, и на теб, и за теб само се моля. Няма защо да се молим на тези, които не съществуват или ако съществуват, са глухи за виковете ни и слепи за нещастието ни. Да се надяваме само на себе си. Там има въжета, на прозореца решетка. Много скоро можем да бъдем отвъд Слънцето, далеч от жестокостта на теулите, и да заспим навеки. Но имаме още време. Да си поговорим още малко. Едва ли ще започнат мъченията преди зазоряване, а дотогава ние ще бъдем далече.

Говорихме си, доколкото страданията ми позволяваха. Говорихме си за това, как се срещнахме за пръв път, как ми дадоха Отоми като жена на Тескат, Душата на света, говорихме за деня, когато лежахме един до друг на жертвения камък, за истинската ни женитба, за обсадата на Теночтитлан, за смъртта на първородния ни син. Говорихме до два часа след полунощ. После настъпи тишина.

— Съпруже — рече Отоми накрая тържествено и глухо, — ти си изтощен от преживяното, аз съм уморена. Време е да направим това, което ни предстои. Тъжна е нашата съдба, но ни чака почивка. Благодаря ти, съпруже мой, за добротата и най-вече ти благодаря за верността към моето семейство и моя народ. Да подготвям ли всичко за последния ни път?

— Подготвяй! — отвърнах аз.

Тя стана и се залови с въжетата. Накрая всичко беше готово и настана мигът на нашата смърт.

— Трябва да ми помогнеш, Отоми. Не мога да вървя сам.

Дойде, повдигна ме със силните си нежни ръце и аз стъпих на столчето под решетката на прозореца. После нахлузи въжето на врата ми, застана до мен и надяна второто въже на себе си. Целунахме се в тържествено мълчание, защото нямаше какво повече да си кажем. И все пак Отоми каза още нещо:

— За какво мислиш в този момент, съпруже? За мен, за мъртвото ни дете или за жената отвъд океана? Не, не, няма да те питам. Бях щастлива с любовта си и това ми стига. Сега любовта и животът ми ще свършат заедно, а това за мен е добре. Но за теб ми е мъчно. Да ритна ли вече столчето?

— Да, Отоми, след като единствената ни надежда е смъртта. Не мога да изменя на клетвата си към Куаутемок. Не мога да гледам как те позорят и изтезават.

— Тогава ме целуни за последен път.

Пак се целунахме и тя се приготви да бутне столчето, когато вратата се отвори и затвори и една жена с воал на лицето, с факел в дясната ръка и вързоп в другата застана пред нас. Погледна какво ужасно нещо сме замислили, и се спусна към нас.

— Какво правите? — извика тя и аз познах гласа на Марина. — Луд ли си, Теул?

— Коя е тази жена, която те познава толкова добре, съпруже, и защо не ни остави спокойно да умрем?

— Аз съм Марина — отвърна жената с воала — и дойдох да ви спася, ако мога.