Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (7)

IV Глава
Томас се обяснява в любов

След като се справих с Испанеца колкото е възможно по-бързо, след като завързах ръцете му за дървото и взех сабята му, аз с всички сили хукнах след Лили, защото само след минута тя щеше да свие по пътя, който водеше до „мястото за водопой“, да мине по моста край Парк хил и да си отиде вкъщи.

Чула стъпките ми, Лили се обърна да ме поздрави или по-скоро да види кой бяга след нея. Тя стоеше на вечерната светлина с разцъфнали глогинови клонки в ръце и при тази гледка сърцето ми заби още по-лудо. Никога не ми се е струвала по-хубава от мига, в който я видях, застанала там с бялата си рокля и с удивено лице, сивите й очи гледаха полуискрено, полупресторено, а слънцето светеше в кестенявите й коси, които се подаваха изпод малката шапка. Лили не беше бузесто селско момиче, чиято единствена красота са здравето и младостта, а висока стройна дама, грациозна и красива от много ранна възраст. Затова, въпреки че бяхме почти връстници, в нейно присъствие аз винаги се чувствах по-малкият и в любовта ми се примесваше някакъв нюанс на уважение към нея.

— А, ти ли си, Томас? — рече тя и се изчерви. — Мислех, че няма да дойдеш. Искам да кажа, че се канех да се прибирам, защото става късно. Но защо тичаш така? Какво е станало, Томас, ръката ти е в кръв? И каква е тази сабя у теб?

— Чакай да си поема дъх — отвърнах аз. — Ела да се върнем при глогиновите храсти и всичко ще ти разкажа.

— Не. Трябва да се прибирам. Разхождам се в парка вече цял час, а и цветовете по глога още са малко.

— Не можах да дойда по-рано, Лили. Бях задържан по един много необикновен начин. А разцъфнал глог видях, когато бягах насам.

— Не мислех, че ще дойдеш, Томас — каза тя и наведе поглед. — Знам, че имаш много работа, за да ходиш да береш глогинови клонки с някакво си момиче като мен. Все пак искам да чуя какво се е случило, но по-накратко. Ще повървя малко с теб.

Обърнахме се и тръгнахме към големите подрязани дъбове и докато ги стигнем, аз й разказах за Испанеца, за това, как се помъчи да ме убие и как аз го победих, с тоягата. Лили слушаше с жаден поглед и потръпна от страх, когато разбра колко близо съм бил до смъртта.

— Но ти си ранен, Томас — прекъсна ме тя, — погледни как тече кръвта от ръката ти. Дълбока ли е раната?

— Не съм я видял. Нямах време.

— Свали си сакото да те превържа. Не, не, не се дърпай! Трябва да те превържа.

Махнах сакото, заболя ме, навих ръкава на ризата и се показа раната — прободна рана в долната част на ръката. Лили я проми с вода от потока и я превърза с носната си кърпа, като през цялото време мърмореше жалостиви думи. Право да ви кажа, с удоволствие бих изтърпял и по-големи болки само и само тя да се грижеше за мен. Нежността й разсея последните ми съмнения, вдъхна ми смелост, която в други случаи в нейно присъствие ме напускаше. Отначало наистина не можах да намеря подходящи думи, но когато ме превърза, аз се наведох и целунах грижовната й ръка. Тя пламна в червенина като вечерното небе, в червенина, която стигна до корените на косите й, но най-силно гореше ръката, която целунах.

— Защо направи това, Томас? — прошепна тя.

Аз отвърнах:

— Защото те обичам, Лили, и не знам как да ти разкрия любовта си. Обичам те, скъпа, винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— Сигурен ли си в това, Томас? — попита тя отново.

— Сигурен съм повече от каквото и да е друго на света. Но искам да съм сигурен, че и ти ме обичаш като мен.

За миг тя замълча с наведена към гърдите си глава, после я вдигна и очите й засияха, както никога досега.

— Как можеш да се съмняваш, Томас?

Прегърнах я и я целунах по устата. Споменът за тази целувка не ме напусна цял живот. И досега е с мен, въпреки че съм стар и прегърбен и съм с единия крак в гроба. Тя беше най-голямото щастие, което ми е дал животът. Но, уви, много кратко. Това беше първата чиста целувка на младежката ми любов и аз пак заговорих, не съвзел се още от станалото.

— Значи и ти ме обичаш така, както аз те обичам?

— Ако досега си се съмнявал, нима и сега се съмняваш — отвърна тя нежно. — Но слушай, Томас. Хубаво е, че и двамата се обичаме, защото сме родени един за друг и дори да искаме да не е така, нищо не можем да направим. Но колкото сладка и свята да е любовта, тя не е всичко. Трябва да мислим и за дълга си. А какво ще каже баща ми за това, Томас?

— Не знам, но се досещам, Лили. Сигурен съм, че той иска да те даде на брат ми Джефри и да се отърве от мен.

— Ако е така, неговото желание не съвпада с моето, Томас. Освен това, колкото и да е силно чувството за дълг, то не може да принуди една жена да се омъжи за човек, когото не обича. Но то може да се окаже достатъчно силно да попречи на една жена да се омъжи за човека, към когото я тегли сърцето, а може би и достатъчно силно, че да ме въздържа от разкриване на любовта ми.

— Не, Лили, самата любов означава твърде много и дори да не даде плодове, тя е нещо, което се печели веднъж и завинаги.

— Много си млад да говориш така, Томас. Аз също съм млада, но знам, че жените узряват по-рано. Вероятно това при теб е само едно юношеско увлечение и ще премине с юношеството.

— Никога няма да премине, Лили. Хората казват, че първата любов ръжда не хваща и това, което се посее в младостта, ще разцъфне в по-късна възраст. Слушай, Лили, аз трябва да докажа мястото си в живота, а това сигурно ще ми отнеме време. Ето защо те моля да ми обещаеш нещо, колкото и егоистично да ти се стори то. Моля те да ми бъдеш вярна и в никакъв случай да не се омъжиш за друг, докато не чуеш, че съм умрял.

— Не е лесно да се обещае такова нещо, Томас, защото с времето настъпват промени. Но аз съм толкова сигурна в себе си, че обещавам. Не, не, заклевам се. За теб не мога да бъда сигурна, но какво да се прави, такива са жените. Винаги ние рискуваме и загубим ли, сбогом, щастие!

После продължихме да говорим. Не си спомням какво повече си казахме, но горните думи останаха завинаги в съзнанието ми отчасти заради смисъла им, отчасти защото често се връщах към тях през следващите години.

Знаех, че вече трябва да тръгваме, въпреки че никак не ни се искаше да се разделяме. Прегърнах я и я целунах, притиснах я толкова силно, че кръвта от раната ми потече по бялата й рокля. И докато я прегръщах, случайно вдигнах поглед и видях нещо, което много ме изплаши. Само на пет крачки от нас стоеше скуайър Бозард, бащата на Лили, и не ни гледаше съвсем благосклонно.

Яздел коня си по пътеката към мястото за „водопой“, когато забелязал някаква двойка младежи под дъбовете и слязъл да ги изгони. Чак когато съвсем ни приближил, разбрал кого се е канил да гони и още стоеше там изненадан. Лили и аз бавно се отдръпнахме един от друг и го погледнахме. Той беше нисък, набит човек с червено лице и строги сиви очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите си от гняв. Известно време не можа нищо да каже, но когато най-сетне проговори, думите потекоха много бързо. Забравил съм какво наговори. Помня само, че завърши с желанието си да знае какво общо имам аз с дъщеря му. Почаках да замълчи и му отвърнах, че Лили и аз се обичаме и току-що сме се сгодили.

— Вярно ли е, дъще? — попита той.

— Да, татко — отговори тя смело.

Той избухна в ругатни.

— Ах, ти, малка кокетке, заслужаваш хубаво да те наплескам, да те затворя в стаята и да те оставя само на хляб и вода. А ти, надут испански петел, разбери веднъж завинаги, че това момиче е за някой по-добър от теб. Как смееш да обикаляш дъщеря ми, дрипаво докторче, без пукната пара в джоба. Първо спечели пари и си създай име, после се заглеждай в дъщеря ми.

— Това е и моето желание, господине, и ще го направя.

— Какво, с жалката си аптекарска работа ли ще спечелиш име и пари? Само че, докато го направиш, момичето вече ще бъде женено за един човек, който има всичко това и съвсем не ти е непознат. Кажи му, дъще, че всичко между вас е свършено.

— Не мога да го кажа, татко — отвърна тя, като придърпваше роклята си. — Знам задълженията си и ако ти не желаеш да се оженя за Томас, няма да се оженя. Но аз принадлежа на себе си и никакви задължения не могат да ме накарат да се оженя за човек, когото не искам. Заклех се на Томас и докато той е жив, няма да бъда жена на никой друг.

— Смела си, нахалнице, няма що — рече баща й. — Но слушай сега, или ще се омъжиш за когото аз искам и когато аз искам, или ще те оставя да бъхтиш цял живот. Неблагодарнице, затова ли съм те хранил, да ми се перчиш сега? Чуй ме и ти, докторче. Ще те науча аз теб как се целуват без разрешение дъщерите на честните хора!

И като изруга, той се хвърли срещу мен с вдигната пръчка и ме удари.

За втори път през този ден горещата ми кръв кипна, грабнах сабята на Испанеца от тревата до мен и веднага я насочих към него. Сега положението се беше променило. Докато преди това се биех с тояга срещу сабя, сега трябваше да се бия със сабя срещу тояга. Ако Лили с уплашен вик не беше ударила бързо ръката ми отдолу и върхът на сабята не беше минал над рамото му, сигурно щях да промуша баща й и да свърша дните си твърде рано с въже на шията.

— Да не си луд — извика тя. — Мислиш ли, че ще ме спечелиш, като убиеш баща ми? Хвърли сабята, Томас!

— Колкото до това, да те спечеля, виждам, че нямам голям шанс — отвърнах аз разгорещено, — но искам да ти кажа, че и за всичките момичета на света няма да позволя на никого да ме бие с пръчка като прислужник.

— Е, не ти се сърдя, момче — рече баща й по-любезно. — Виждам, че и ти си смел, което може да се окаже полезно за теб. Не биваше да те наричам „докторче“ в яда си. Но както вече ти казах, това момиче не е за теб, затова най-добре е да се махнеш и да го забравиш. И ако милееш за живота си, да не съм ви видял повече да се целувате. Утре ще поговоря с баща ти по този въпрос, да знаеш!

— Тръгвам, и без това трябва да вървя. Но се надявам да доживея времето, когато ще нарека дъщеря ти моя жена. Сбогом, Лили, докато бурята премине.

— Сбогом, Томас — плачеше тя. — Не ме забравяй. И аз няма да забравя клетвата си пред теб.

После, като хвана Лили за ръка, баща й я отведе.

Аз също си отидох. Тъжен, но съвсем не огорчен, защото знаех, макар да си навлякох гнева на бащата, спечелих вярната любов на дъщерята, а любовта е по-трайна от гнева и в последна сметка тя рано или късно ще победи. След като повървях още малко, спомних си за Испанеца, когото съвсем бях забравил от своите любовни и войнствени обяснения и се върнах да го потърся, за да го завлека до затвора, което щях да направя с радост, и бях доволен, че има на кого да излея яда си. Но когато стигнах мястото, където го бях оставил, разбрах, че съдбата го е спасила чрез ръката на един глупак. Испанеца го нямаше, но там стоеше селският идиот Били Минс, който се звереше ту в дървото, за което преди това беше завързан чужденецът, ту в сребърната монета в ръката си.

— Къде е човекът, който беше завързан тук, Били? — попитах аз.

— Не знам, господин Томас — отвърна той на своето норфолкско наречие, което сега няма да възпроизвеждам. — Накъдето и да тръгна, сигурно вече е на половината път, като имам предвид бързината, с която полетя още щом го качих на коня.

— Ти си го качил на коня, глупако? Кога стана това?

— Кога ли? Ами преди час може би, а може и преди два. Аз не си смятам времето, то само си води сметките, като кръчмар, без моя помощ. Божичко! Само как препусна в галоп и заби шпори в ребрата на коня! Нищо чудно! Горкият човечец, беше като побъркан, дума не можеше да обели, само блееше като овца. Да се движи по царския път и посред бял ден да го нападнат крадци! Но Били го освободи, хвана коня му и качи човека на него, а за доброто си дело получи ето тая монета. Божичко! Колко беше доволен! Как само галопираше!

— Ти си по-голям глупак, отколкото те мислех, Били Минс! — ядосах се аз. — Този човек щеше да ме убие. Аз се справих с него, вързах го здраво, а ти си го пуснал.

— Щял е да те убие, господине, и ти си го завързал! Защо тогава не го пази, докато дойда, за да го замъкнем до затвора? Това щеше да реши въпроса. Наричаш ме глупак, но ако ти беше намерил човек, целия в кръв и до болка завързан за някое дърво, побъркан от страх, загубил ума и дума, нямаше ли да го освободиш? Е, отиде си, само това остана от него. — И той подхвърли монетата във въздуха.

Разбрах, че Били беше прав и че вината беше моя, затова се обърнах, без да кажа нито дума повече, и не тръгнах към къщи, защото исках да остана малко насаме и да помисля за всичко, което се случи между мен, Лили и баща й, а по пътя, който пресичаше пътеката към хълмовете с лозята. Тези хълмове бяха покрити с шубраци, сред които растяха огромни дъбове на около двеста метра от къщата, в която се намирам сега, и тези шубраци са прорязани от пътечки, по които майка ми обичаше да се разхожда. Една от тези пътечки минаваше по подножието на хълма край брега на живописната Уейвни, а друга една се намираше на стотина фута по-нагоре, по билото на хълма. По-просто казано, те бяха като една пътека във формата на буквата „О“, разположена легнала, като късите краища на буквата показваха как пътеката извива по склона.

Тръгнах по тази част на пътеката, която ме, отдалечаваше най-много от къщи, и се спуснах надолу към брега. От едната ми страна течеше реката, от другата се намираше гъсталакът. Вървях по тази пътека със забити в земята очи, в дълбок размисъл ту за радостта от любовта на Лили, ту за тъгата от раздялата и от гнева на баща й. Както вървях така, зает със своите мисли, съзрях нещо бяло в тревата. Побутнах го настрана със сабята на Испанеца, без да му обърна внимание. Но формата и изработката му останаха в съзнанието ми и след около триста метра, когато бях вече близо до дома, аз пак си го представих — меко, бяло, там на тревата, и знаех, че то е нещо, което ми е много познато. От това нещо, каквото и да беше то, мисълта ми скочи на сабята на Испанеца, с която го бях поместил встрани, а от нея и на Испанеца. Какво го беше довело по нашия край? Не нещо добро, разбира се. И защо толкова се уплаши, като ме видя, и се нахвърли отгоре ми, щом чу името ми?

Спрях се загледан надолу и погледът ми попадна на някакви стъпки върху мокрия пясък на пътеката. Едните от тях бяха на майка ми. Сред хиляди стъпки бих ги познал, защото в цялата околност нямаше по-нежен крак от нейния. Близо до тях, сякаш я преследваха, се виждаха други, които в първия момент взех пак за женски, толкова тесни бяха те. Но после разбрах, че това не беше възможно, защото бяха дълги и обувките, които са ги оставили, ми бяха непознати, с много извито стъпало и остри носове. После изведнъж се сетих, че такива обувки имаше Испанеца, забелязах ги, докато говорех с него. Разбрах, че я е преследвал, защото беше стъпвал по нейните следи и на места по пясъка бяха останали само неговите отпечатъци, изцяло заличили нейните. Тогава се сетих какво беше онова бяло нещо, което отместих встрани. Мамината мантиля, която и познавах, и не познавах, защото съм я виждал само изискано сложена на главата й. Всичко това мина през ума ми мигновено и аз се вцепених от ужас. Защо този човек е преследвал майка ми, и защо мантилята й лежеше на земята?

Обърнах се и бърз като елен, хукнах към мястото, където видях дантелата. През цялото време стъпките бяха пред мен. Ето го и мястото. Да, това бе нейното покривало, разкъсано сякаш от някаква груба ръка. Но къде бе майка ми?

С разтуптяно сърце отново се наведох да разгадая следите. Тук те се смесваха, като че двамата са стояли съвсем близо един до друг, като че са се движили ту насам, ту натам и са се борили. Погледнах нагоре по пътеката, но те повече не се виждаха. Тогава се спуснах да обикалям наоколо като зайчар първо по реката, после по склона. Тук те пак се появяваха, стъпки, които тичаха, и стъпки, които ги преследваха. Виждаха се на петдесетина ярда или малко повече, загубваха се в тревата и отново се появяваха по пясъка или по глинестия льос, докато ме отведоха до ствола на един голям дъб, където пак се объркаха, но тук преследвачът вече беше настигнал преследваната.

Отчаян като в кошмарен сън, изведнъж осъзнах всичко и обезумях от страх. Заоглеждах се на всички страни, докато не видях още следи, но те бяха следите на Испанеца. Дълбоки отпечатъци като на човек, който носи тежък товар. Тръгнах по тях. Първо те се спускаха по хълма към реката, после завиваха встрани към едно място, където шубракът беше по-гъст. В най-гъстата част, покрита вече с листа, клоните бяха наведени към земята, сякаш да скрият нещо долу. Отместих ги встрани и там, в настъпващия мрак, проблесна бялото мъртво лице на майка ми.