Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (23)

XX Глава
Съветът на Отоми

На другия ден след завръщането на Кортес в Мексико преди зазоряване пронизителни викове на хиляди войни и звукът на тимпани и барабани ме събудиха от неспокойния ми сън.

Забързах към наблюдателния си пост на малката пирамида, където дойде и Отоми, и видях, че народът долу се събира за война. Докъдето стигаше погледът, по площади, пазари и улици, се трупаха хиляди, десетки хиляди хора. Някои бяха въоръжени с прашки, други с лъкове и стрели, трети носеха копия с медни върхове, тояги с обсидианови остриета, а най-бедните граждани — колове, обработени на огън. Телата на едни бяха покрити със златни доспехи и мантии с пера, а главите си пазеха с боядисани дървени шлемове, украсени с кичур коса на върха, изобразяващи глави на пуми, змии или вълци, други бяха облечени в ескаупили, тоест в памучни ризници, но по-голямата част бяха почти голи, само с по една препаска на слабините. На плоските тераси по покривите на къщите, дори горе на жертвените теокали също имаше отряди войни, които трябваше да обсипват Испанската главна квартира с дъжд от камъни и стрели. Странна, незабравима гледка се откриваше на фона на червения изгрев. Светлината блестеше от храмовете и дворцовите стени и преливаше в пищните пера по дрехите и ярките знамена, в остриетата на безбройните копия и в доспехите на испанците, които бързаха напред-назад зад своите укрепления и се готвеха за защита.

Щом слънцето изгря, един жрец пронизително изсвири с раковина. В отговор от Испанската главна квартира прозвуча тръба. Сетне хиляди ацтеки с яростни викове се втурнаха в атака и въздухът почерня от стрели и копия. След малко от стените на двореца Аха се изви ивица от дим и огън, последвана от грохота на гръмотевица, и щурмуващите войни паднаха като есенни листа под топовните снаряди и куршумите от аркебузите на християните.

За миг ацтеките се разколебаха, силни вопли се понесоха чак до небесата. Но видях как Куаутемок изскочи напред със знаме в ръка, хората му се престроиха и се втурнаха след него. Стигнаха пред стените на двореца и щурмът започна. Ацтеките се сражаваха яростно. Много пъти се опитаха да се качат на стената, като трупаха телата на мъртвите вместо стълба, и много пъти бяха отблъснати с жестоки загуби. След като не успяха по този начин, те се заловиха да разбият стената с тежки греди, но когато направиха пробива и се скупчиха там като стадо овце, оръдието откри огън срещу тях и с дълги откоси оставяше десетки трупове наведнъж. Тогава ацтеките започнаха да обстрелват с горящи стрели, но така те подпалиха външните укрепления, защото дворецът беше строен от камък и не можеше да изгори. Яростните атаки продължиха дванадесет часа непрекъснато, но внезапно падналият мрак ги прекрати. Виждаше се единствено пламъкът на безбройните факли, с които търсеха убитите, чуваше се само плачът на жените и стоновете на умиращите.

В зори битката се възобнови. Кортес с по-голямата част от войниците си и с няколко хиляди от съюзниците си, тласкалите, предприе нападение. Отначало помислих, че ще атакува двореца на Монтесума, и ме осени лека надежда, че в бъркотията може би ще успея да избягам, но сгреших. Той целеше да подпали къщите, от плоските тераси на които непрекъснато се сипеха безброй камъни и стрели срещу хората му. Атаката беше отчаяна и се увенча с успех. Индианците не можаха да издържат удара на конницата, голите им тела не можаха да издържат на испанската стомана. Скоро пламнаха десетки къщи, извиха се гъсти стълбове дим като от кратера на вулкана Попо. Но много от хората, излезли този ден на коне или пеш от двореца Аха, не се върнаха повече там, защото ацтеките се хвърляха в краката на конете и издърпваха ездачите живи. Още същия ден пленниците бяха принесени в жертва на бог Уицил пред погледа на другарите им. Принесоха в жертва и един кон, който бяха успели да хванат жив и който с невероятен труд носеха и влачеха по стръмния склон на пирамидата. Никога досега жертвите не са били толкова многобройни, колкото през това време на нестихващи боеве. Цял ден олтарите се обливаха в кръв, цял ден виковете на жертвите кънтяха в ушите ми, а обезумелите жреци си гледаха работата. Така те мислеха да угодят на боговете и да измолят победа над теулите.

Жертвоприношенията продължаваха дори през нощта на светлината на свещените огньове и отдолу тези, които ги организираха, имаха вид на дяволи, долетели от пламъците на ада, за да подложат тези грешници на адски мъки, точно както е изобразено на картината „Страшният съд“ върху задната арка в дичингамската църква. В мрака на всеки час един глас отправяше заплахи и предупреждения към испанците:

— Уицил е жаден за вашата кръв, теули. И вие ще последвате тези, които видяхте къде отидоха. Клетките са готови, ножовете са наострени и желязото е нажежено за мъченията. Пригответе се, теули, защото, макар и много хора да избиете, няма да се отървете.

Така битката продължаваше ден след ден. Хиляди ацтеки бяха мъртви, а испанците, изтощени от глада, сраженията и раните, нямаха минутка покой.

Най-после една сутрин, в разгара на битката, върху централната кула на двореца се появи самият Монтесума с пищно облекло и диадема на главата. Пред него стояха глашатаи със златни жезли, а около него — придворната му свита, обслужваща го по време на пленничеството му, и испанската стража. Той протегна ръце, сражението мигновено спря и над града се възцари тишина. Дори ранените престанаха да стегнат. Тогава се обърна към тълпата. Аз бях твърде далеч, за да го чуя, но по-късно научих какво е казал. Той молел народа си да спре войната, защото испанците били негови приятели и гости и скоро щели да напуснат Теночтитлан. Но още не изрекъл тези думи на малодушие, ярост обхвана поданиците му, които дълги години го бяха почитали като бог, и писъци разцепиха въздуха. Струва ми се, че само две думи се казваха:

— Жена! Предател!

После видях как една стрела се насочи нагоре и улучи императора, а след нея се посипа дъжд от камъни и той падна върху покрива на кулата.

Нечий глас извика:

— Убихме нашия император! Монтесума е мъртъв!

След миг тълпата започна да вие ужасена, пръсна се във всички посоки и скоро там, където преди малко имаше хиляди войни, не остана жива душа. Обърнах се да утеша Отоми, която стоеше до мен и видя как царственият й баща падна убит. Поведох я към двореца. Там срещнахме принц Куаутемок с див, свиреп израз на лицето. Беше в пълно въоръжение и носеше лък в ръка.

— Мъртъв ли е Монтесума? — попитах аз.

— Не знам и не ме интересува — отвърна той с дивашки смях и добави: — Можеш да ме прокълнеш, братовчедке Отоми, защото моята стрела порази владетеля, който се беше превърнал в жена и предател, не се държа като мъж и измами страната си.

Отоми престана да плаче и каза:

— Не те проклинам, Куаутемок, защото боговете бяха поразили баща ми с безумие, преди ти да го поразиш със стрелата си. По-добре да умре, по-добре е и за него, и за народа му. Но съм сигурна, Куаутемок, че престъплението ти няма да остане ненаказано и за това светотатство ти ще платиш със собствената си позорна смърт.

— Може би — отвърна Куаутемок, — но няма да умра като предател.

И си отиде.

Тогава мислех, че този ден е последният в живота ми, защото сутринта се навършваше точно една година от въплъщаването ми в бог и аз, Томас Уингфийлд, щях да бъда отведен за жертвоприношение. Въпреки всеобщия смут, оплакването на мъртвите и страха, надвиснал като облак над града, религиозните церемонии и празници стриктно се спазваха, по-стриктно дори отпреди. И така, тази нощ беше устроено пиршество в моя чест, на което трябваше да седя с венец на главата, заобиколен от жените си, и да приемам почитта на останалите живи благородници в града. Сред тях беше Куитлауа, който след смъртта на Монтесума трябваше да стане император. Тъжна беше тази трапеза. Не можех да се веселя, въпреки че се опитвах да удавя мъката си в пиянство. Колкото до гостите, и на тях не им беше до веселба. Стотици техни роднини и хиляди сънародници бяха избити. Испанците продължаваха да държат крепостта. А днес видяха как и императорът им, който за тях беше бог, падна покосен от ръката на един от техните хора и най-главното — всички чувстваха, че са обречени. Нищо чудно, че не се веселях. По-тъжен погребален пир не можеше да има. Нито цветята, нито виното, нито хубавите жени ме радваха. В края на краищата този погребален пир беше за мен.

Най-после той свърши и аз избягах в покоите си, последван от трите си жени, защото Отоми не дойде. Наричаха ме най-големия щастливец и ме благославяха, че утре ще се възнеса в своя божествен дом на небето. Но аз не ги благослових, а разгневен ги изгоних, като им казах, че единствената ми утеха е, че където и да отида, те няма да бъдат с мен.

Сетне се хвърлих върху възглавниците на леглото и заплаках от страх и мъка. Дотук ме докара клетвата да отмъстя на Де Гарсия. Утре щяха да изтръгнат сърцето от гърдите ми и да го дадат в дар на дявола. Мъдро ме беше посъветвал моят благодетел Фонсека да взема наследството и да забравя клетвата. Ако го бях направил, днес можеше да съм женен за годеницата си и да съм щастлив с любовта й у дома, в мирна Англия, вместо да бъда една загубена душа във властта на демони и принесен в жертва на демон. С тези тъжни мисли, обхванат от непоносим страх, аз плачех на глас и молех Създателя да ме избави от такава жестока смърт или поне да опрости греховете ми и утре да почивам в мир.

Плачех, молех се и така се унесох в сън. Присъни ми се, че вървя по хълма близо до пътеката към църквата, която минаваше през нашата градина в Дичингам. Вятърът шепнеше в дърветата, покрили склоновете на хълма, усещах с ноздрите си нежния аромат на английските цветя, благоуханният юнски вятър вееше в лицето ми. Сънувах, че е нощ, луната нежно огрява ливадите и реката, а отвсякъде се чува песента на славея. Но аз не мислех за тези приятни гледки и звуци, защото пред очите си виждах пътеката за църквата, която минаваше по хълма към задната част на къщата, и напрегнато се ослушвах за стъпките, които копнеех да чуя. Тогава откъм хълма долових песен. Думите й бяха тъжни. Тя разказваше за един човек, който отплавал оттук и повече не се върнал. Скоро на върха между ябълковите дървета видях бяла фигура. Тя се приближаваше бавно към мен и аз разбрах, че е тази, която очаквах, моята любима Лили. Престана да пее, тихо въздъхна и лицето й беше много тъжно. То приличаше повече на лицето на жена на средна възраст, но все още много красиво, много по-красиво, отколкото в разцвета на младостта й. Стигна подножието на хълма и тъкмо се обръщаше към малката градинска порта, аз излязох от сянката на дърветата и застанах пред нея. С изплашен вик тя се дръпна назад, после замълча и се вторачи в лицето ми.

— Колко си се променил — шепнеше тя. — Нима това си ти, Томас! Възкръснал си и се върна при мен или само така ми се привижда?

Бавно и несигурно духът на моята любима протегна ръце да ме прегърне.

Тогава се събудих. Събудих се и какво да гледам! Пред мен стоеше една хубава жена, облечена в бяло, луната я осветяваше също както в съня ми и тя беше протегнала с любов ръце към мен.

— Аз съм, мила моя, не съм призрак — извиках, скочих от леглото и я притиснах към гърдите си да я целуна. Но преди устните ми да докоснат нейните, видях грешката си. В прегръдките си държах не Лили Бозард, моята годеница, а Отоми, принцесата на народа отоми, обявена за моя жена. Тогава разбрах, че това беше сън, най-тъжният и жесток сън, изпратен ми като подигравка, защото цялата истина нахлу в съзнанието ми. Пуснах Отоми, паднах на леглото и застенах на глас. Усетих, че лицето и вратът й пламнаха от срам, защото тази жена ме обичаше, думите и постъпката ми я наскърбиха, защото се досещаше какво означават те. Въпреки това нежно каза:

— Извинявай, Теул, дойдох само да те погледам, не да те събудя. Дойдох още да поговоря с теб насаме преди разсъмване с надеждата, че ще ти бъда полезна или, най-малкото да те утеша, защото краят наближава. Кажи, насън ти ме сбърка с една друга жена, по-скъпа за теб и по-хубава от мен, нали, и затова ме прегърна?

— Присъни ми се, че ти си моята годеница, която обичам и която сега е далеч оттук, отвъд океана — отвърнах аз мрачно. — Но стига сме говорили за любов и тем подобни. Защо ми е всичко това, след като отивам завинаги в мрака!

— Право да ти кажа, не знам, Теул, но съм чувала мъдри хора да твърдят, че ако може някъде да се намери истинска любов, то тя е в същия този мрак на смъртта, който всъщност е светлина. Не тъжи, защото, ако в нашата вяра или във вярата, за която ти си ми говорил, има малко истина, с очите на духа си още преди залез-слънце ти ще видиш своята любима на земята или на небето и се моля тя да ти е била вярна. Кажи ми, много ли те обича? Би ли легнала с теб на жертвеното ложе, както аз смятах да направя, ако нещата между нас се бяха развили по друг начин?

— Не! — отвърнах аз. — Нашите жени нямат обичая да се погубват, защото съпругът трябва да умре.

— Вероятно мислят, че е по-добре да живеят и да се омъжат отново — каза Отоми много спокойно, но забелязах как очите й блестят, а гърдите й, осветени от луната, се повдигат, докато говори.

— Стига сме приказвали глупости. Слушай, Отоми, ако наистина ме обичаше, ти щеше да ме спасиш от ужасната ми участ или щеше да въздействаш на Куаутемок да ме спаси. Дъщеря си на Монтесума, не можа ли през всичките тези месеци да го накараш да издаде царски указ за моето помилване?

— За толкова лоша приятелка ли ме мислиш, Теул? — отвърна тя разгорещено. — Знай тогава, че през всичките тези месеци, ден и нощ, аз търсех и подготвях начин да те спася. Преди да станеш пленник, непрекъснато молех баща си, императора, и той нареди да не ме пускат при теб. Опитах се да подкупя жреците, заговорничех, уреждах бягството ти и Куаутемок ми помагаше, защото те обича. Ако не беше пристигането на проклетите теули и войната, която започнаха в града, сигурно щях да те спася, защото женският ум е изобретателен и винаги може да намери изход, когато на всички други това се струва невъзможно. Но войната промени нещата. Освен това гадателите и ясновидците направиха предсказание по звездите, с което решиха съдбата ти. Предсказаха, че ако утре по пладне кръвта ти потече върху олтара на Тескат и му принесат в дар сърцето ти, нашият народ ще победи теулите и ще ги унищожи докрай. Но ако жертвоприношението се направи само миг преди или след предсказания час, съдбата на Теночтитлан ще бъде решена. Освен това обявиха, че ти трябва да умреш не както е обичаят, в Храма на оръжията отвъд езерото, а на голямата пирамида, пред главната статуя на бога. Това се знае в цялата страна. Хиляди жреци сега отправят молитви жертвоприношението да бъде успешно, на жертвения камък окачиха златна халка по такъв начин, че точно по пладне слънчевите лъчи да са по средата на гърдите ти. От няколко седмици те следят, както ягуар следи плячката си, защото се страхуват да не избягаш при теулите. Нас, твоите жени, също ни следят. В този момент около двореца има троен кордон от стража, а пред вратите и под прозорците те дебнат жреците. Сам съди какъв шанс имаш да избягаш, Теул.

— Малък наистина — казах аз. — Все пак знам един начин. Ако сам се убия, те няма да могат да ме убият.

— Не! — отвърна тя бързо. — Каква полза от това? Докато човек живее, се надява. Умре ли, край завинаги. Освен това, ако трябва да умреш, най-добре е да умреш от ръката на жреца. Повярвай ми, въпреки че смъртта е ужасна — и тя потрепери, — почти е безболезнена, така поне казват, и е много бърза. Няма да те измъчват. Двамата с Куаутемок те избавихме от това, защото в началото го искаха, за да окажат особена чест на бога в този велик ден.

Отоми седна до мен на леглото, хвана ръката ми и продължи:

— О, Теул, не мисли повече за този кратък миг на ужаси, а гледай напред. Толкова ли е трудно да се умре, при това бързо? Всички трябва да умрем, днес, довечера, утре, има ли значение точно кога, а твоята религия, както и нашата, учи, че оня свят е безкрайно блаженство. Помисли за това, приятелю. Утре ти ще бъдеш далеч от тия тревоги и бъркотии. Борбата, мъката, всекидневните страхове за бъдещето, които отслабват душата, ще свършат за теб. Ти ще си отидеш и никой никога повече няма да те безпокои. Там ще намериш майка си, за която си ми говорил и която те обича, там навярно ще дойде и тази, която те обича повече от майка ти, а мен може също да срещнеш, приятелю — и ме погледна странно. — Пътят, по който си обречен да вървиш, е тъмен наистина, но той е добре отъпкан и там, отвъд, грее светлина. Затова бъди мъж, приятелю, и не тъжи. Радвай се, че толкова млад слагаш край на тревогите и съмненията си, че скоро ще стигнеш вратите на щастието, че премина трънливата суха пустиня и ще видиш сияйни езера и градини, а сред тях храмовете на твоя вечен град. Сега сбогом! Няма да се видим повече до часа на жертвоприношението, когато ние, жените, които се правим на твои съпруги, трябва да те придружим до първата площадка на храма. Сбогом, скъпи приятелю, и помисли върху думите ми. Приемливи или не за теб, аз съм сигурна, че както заради честта си, така и защото аз те моля, ти ще умреш храбро, сякаш умираш пред очите на своя народ.

Внезапно Отоми се наведе, целуна ме по челото нежно като сестра и си отиде.

Завесите се затвориха зад нея, но ехото от благородните й думи още звучеше в сърцето ми. Нищо не може да накара човек да гледа на смъртта с любов, а това, което ме очакваше, беше нещо, пред което и най-смелият би се стъписал. Но аз чувствах, че Отоми има право, че колкото и ужасна да изглежда смъртта сама по себе си, животът можеше да се окаже къде-къде по-ужасен. Неестествено спокойствие обхвана душата ми като гъста мъгла над океана. Под нея водата може да бушува, над нея слънцето може да грее, но наоколо — сива непроницаемост. В този миг сякаш се бях отделил от своето земно „аз“ и на всичко гледах с ново чувство. Идваше отливът на живота ми, брегът на смъртта се задаваше и тогава разбрах, както разбирам и сега, на преклонна възраст, че за нас, простосмъртните, смъртта значи къде повече от този кратък мимолетен живот. Спомних си миналото, разсъждавах върху бъдещето на моя дух, чудех се дори на добротата и мъдростта на индианската жена, способна да мисли и да говори така.

Каквото и да ми се случеше, в едно няма да я разочаровам — ще умра храбро като англичанин, другото оставям на бога. Тези варвари няма да могат да кажат, че чужденецът е умрял като страхливец. Кой съм аз да се оплаквам? Нима стотици мъже, не по-лоши от мен, не умират всеки ден там, на площада, без звук да издадат? Не умря ли и майка ми от ръката на един убиец? Не беше ли жива зазидана онази нещастница Исабела де Сигенса само заради безумието си да обича един негодник, който я изостави? Животът е пълен с ужаси и мъка. Кой съм аз да се оплаквам?

Размишлявах така до зори, а с изгрева на слънцето зазвучаха и бойните викове на мъжете, които се готвеха за сражение. Сега с всеки ден битките ставаха по-яростни, а тази щеше да бъде най-страшната. Но тогава не мислех за войната между ацтеките и испанците. Трябваше да се готвя за борбата със смъртта, която ми предстоеше.