Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (21)

XVIII Глава
Избиране на съпруги

Изминаха няколко месеца между провъзгласяването ми за бог Тескат и влизането на испанците в Мексико. През цялото това време градът кипеше от възбуда. Монтесума непрекъснато изпращаше посланици до Кортес с щедри дарове от злато и скъпоценности, като в същото време го молеше да се оттегли. Този безумен владетел не разбираше, че показвайки толкова богатства, той само увеличаваше примамката, която със сигурност щеше да доведе сокола при него. На посланиците Кортес отвръщаше с любезности, незначителни подаръци и толкова.

Сетне започнаха да се придвижват и императорът с ужас разбра за завладяването на войнственото племе на тласкалите, които, макар вечни и непримирими врагове на Монтесума, бяха преграда между него и белите. После дойде вестта, че от врагове победените тласкали станали съюзници и слуги на испанците и сега хиляди от най-свирепите им войни напредваха заедно с тях към свещения град Чолула. Мина още малко време и стана известно, че Чолула също бил подложен на сеч и светиите, или по-точно сатанинските богове били изхвърлени от светилищата. Чудесии се разправяха за испанците, за тяхната смелост и мощ, за доспехите, за оръжието им, което пускаше гръмотевици по време на бой, и за свирепите зверове, които те яздеха. Веднъж донесоха на Монтесума две глави на бели хора, убити в сражение — зловещи, огромни, брадати глави, — и с тях главата на един кон. Когато Монтесума видя тези чудовищни реликви, едва не припадна от страх, но заповяда да ги положат за показ в храма и да обявят, че такава съдба очаква всеки, който нахлуе в земята им.

Междувременно в политиката му настъпи объркване. Всеки ден се свикваха съвети на придворните, върховните жреци и вождовете на съседните приятелски племена. Едните говореха едно, другите друго и накрая имаше само неувереност и безразсъдство. Ако Монтесума се беше вслушал в гласа на великия Куаутемок, днес Анауак нямаше да бъде испанско владение, защото Куаутемок непрекъснато го молеше да захвърли страховете си и да обяви война на теулите, преди да е станало късно, да престане да им прави подаръци и да им праща посланици, а да събере многобройната си войска и да разбие врага в планинските проходи. Но Монтесума само му отвръщаше:

— Има ли смисъл, племеннико? Как мога да се боря срещу тези хора, щом самите богове са се обявили за тях? Ако искат, разбира се, боговете могат да се застъпят за нас, но ако не искат, горко ни! За себе си и за моята съдба не ми е жал, но горко на народа ми, горко на жените и децата, на възрастните и болните.

После закриваше лице с ръце, стенеше и плачеше като дете, а Куаутемок го оставяше, без да каже нито дума, вбесен от глупостта на един такъв владетел, безсилен да направи нещо. И Куаутемок като мен си мислеше, че небето го е дарило с лудост, за да унищожи страната.

Тук трябва да ви кажа, че макар в положението си на бог да имах възможност да знам всичко, което ставаше, аз, Томас Уингфийлд, бях само един въздушен мехур от пяната на голямата вълна събития, която заливаше земята на Анауак вече две поколения. Наистина бях върху гребена на вълната, но моята сила беше точно толкова, колкото и на пяната върху вълната. Монтесума ме мислеше за шпионин и не ми се доверяваше, жреците гледаха на мен като на бог и на бъдеща жертва. Само приятелят ми Куаутемок и Отоми, която тайно ме обичаше, ми вярваха. Често разговарях с тях, като им обяснявах истинския смисъл на всичко, което ставаше пред очите ни. Но те също бяха безсилни, въпреки че Монтесума не можеше повече да направлява разума си и необузданата му власт водеше кораба на страната ту в една, ту в друга посока, сякаш кормчията му го бе напуснал и кормилото само водеше плавателния съд към гибел, оставен на вятъра и течението.

Хората бяха обезумели от страх за бъдещето, но въпреки това, а може би и точно затова, неудържимо се впускаха в удоволствия и се откъсваха от тях само по време на религиозните церемонии. През тези дни не беше пропуснат нито един празник, нито един олтар не беше оставен без жертва. Както реката ускорява хода си с приближаването на пропастта, в която трябва да падне, така и народът на Мексико, предчувствайки гибелта, се пробуди от своя сън и заживя, както никога не бе живял досега. Цял ден се носеха виковете на жертвите върху множеството олтари на пирамидите, цяла нощ се чуваше шумът от гуляйджиите по улиците.

— Да ядем и да пием — казваха те. — Морските богове са близо и скоро ще умрем.

И жени, които се смятаха за добродетелни, сега се показваха покварени, мъже, които държаха на честта си, сега се държаха като подлеци и никой не ги упрекваше. Дори децата ходеха пияни по улиците — нещо, от което ацтеките винаги са се гнусели.

Императорът премести семейството си от Чапултепек в двореца на големия площад срещу храма. Този дворец представляваше цял град. Под неговия покрив всяка нощ спяха поне хиляда души, да не говорим за джуджетата, уродите и хилядите диви птици и зверове в клетки. Тук аз всеки ден пирувах с когото си исках и щом се уморях от пиршествата, излизах на улицата, облечен в бляскавите си одежди, придружаван от тълпи благородници и царски пажове, и свирех на лютня, защото вече добре бях овладял този омразен инструмент. Тогава хората изскачаха с викове от къщите си, кланяха ми се, децата ме обсипваха с цветя, а момичетата танцуваха пред мен, целуваха ръцете и краката ми и накрая ме съпровождаше хилядна предана тълпа. Аз танцувах и виках като селски глупак, защото в тези дни на опиянение и почит мен също ме обхвана някакво безумие. Освен това опитвах се да забравя мъката, да забравя, че съм обречен да бъда принесен в жертва и че с всеки ден все повече се приближавах до кървавия нож на жреца.

Исках да забравя, но… уви! Не можех. Алкохолните пари на мескала и пулкето по пиршествата не замайваха главата ми, ароматът на цветята, красотата на жените и преклонението на хората вече не ме трогваха. Непрекъснато бях в тежък размисъл за своята обреченост и копнеех за родината и далечната любима. Ако не беше нежността на Отоми през тези дни, мисля, че сърцето ми щеше да се пръсне или щях да се самоубия. Но тази велика и прелестна жена винаги беше до мен и намираше хиляди начини да ме ободрява, като от време на време дори изпускаше някои неясни думи на надежда, от които сърцето ми се разтуптяваше. Помните ли, когато най-напред дойдох в двора на Монтесума, Отоми ми се стори много красива и аз изпитах обич към нея. Сега тя пак ми се струваше красива, но сърцето ми беше изпълнено с такъв ужас, че нямаше място за нежни чувства нито към нея, нито към която и да е друга жена. Когато не бях пиян от алкохола и боготворенето, отправях мислите си към небето, защото имах нужда от това.

Често разговарях с Отоми, разказвах й за нашата вяра и за много други неща, също както по-рано разказвах на Марина, за която чухме, че станала любовница и преводачка на Кортес, испанския предводител. Отоми слушаше сериозна, наблюдаваше ме с нежен поглед известно време и толкова, защото тя бе най-скромната, най-гордата и най-красивата жена.

Всичко продължаваше така, докато испанците не напуснаха Чолула и не тръгнаха към Мексико. Една сутрин седях в градината с лютнята в ръка, а знатната ми свита и учителите се бяха струпали на известно разстояние зад мен. От мястото ми се виждаше входът към двора, където императорът всеки ден събираше Съвета, и забелязах, че първо влязоха принцовете, после започнаха да пристигат жреците, а след тях — множество красиви момичета, съпровождани от няколко жени на средна възраст. Усмихнат, към мен се приближи принц Куаутемок, който напоследък рядко се усмихваше, и ме попита дали знам какво става там. Отвърнах му, че не знам и малко ме интересува, че сигурно Монтесума събира особено ценни подаръци за испанските си господари.

— Внимавай какво говориш, Теул — отвърна принцът надменно. — Дори думите ти да бяха верни, ако не те обичах толкова, щях да те накарам да съжаляваш за тях, нищо, че в теб се е вселил духът на Тескат. Уви! — продължи той поуспокоен. — Уви! Безумието на моя чичо направи възможно произнасянето на такива думи. О, ако аз бях император на Анауак, след седмица главите на всички теули в Чолула щяха да красят върха на оня храм.

— Внимавай какво говориш, принце — отвърнах аз с насмешка, — защото, ако някой те чуе, може да те накара да съжаляваш за думите си. Но не е изключено един ден да станеш император и тогава ще видим как ще се справиш с теулите. Във всеки случай другите ще видят, защото аз няма да мога. Но какво става там? Нови жени ли си избира Монтесума?

— Той наистина избира жени, но не за себе си. Трябва да знаеш, Теул, че краят ти наближава. Монтесума и жреците определят кои ще ти бъдат дадени за съпруги.

— Съпруги за мен! — И скочих на крака. — За мен, след като смъртта е вече моя съпруга! Защо са ми любов и брак? Само след няколко седмици ще трябва да украся олтара. О, Куаутемок, нали казваш, че ме обичаш! Веднъж аз спасих живота ти. Ако наистина ме обичаш, спаси ме сега ти, както някога ми се закле.

— Заклех се да дам живота си за теб, Теул, ако това е в моята власт. И ще удържа клетвата си, защото не всички ценят живота така високо, както ти, приятелю. Но не мога да ти помогна. Ти си обречен на боговете и хиляда пъти дори да умра, пак няма да те спася от съдбата. Само небето може да те спаси, ако пожелае. Затова, Теул, весели се, докато можеш, и умри храбро, когато трябва. Твоята участ не е по-лоша нито от моята, нито от участта на много други, защото смъртта очаква всички ни. Сбогом!

Щом той си тръгна, аз станах, напуснах градината и влязох в стаята, където обикновено се срещах с хората, които искат да видят бог Тескат — така ме наричаха тук. Седнах на златното си ложе, гълтах тютюневия дим и бях сам, защото никой не смееше да влиза без мое разрешение. След малко главният от слугите ми обяви, че някой иска да говори с мен. Измъчен от мислите си, кимнах с глава в знак, че човекът може да влезе. Слугата се отдръпна и една жена с воал на лицето застана пред мен. Погледнах я учуден, помолих я да вдигне воала и да говори. Тя се подчини и аз видях, че посетителката бе принцеса Отоми. Надигнах се изумен. Обикновено тя не ме посещаваше сама. Предположих, че има неприятности или изпълнява някакъв неизвестен за мен обред.

— Моля те, седни — каза тя смутена. — Не ти подхожда да стоиш прав пред мен.

— Защо не, принцесо? — отвърнах аз. — Ако не от почит към твоя сан, то поне красотата ти го изисква.

— Стига приказки — махна тя с нежната си ръка. — Дойдох тук, Тескат, защото ти нося вест. Налага го един наш древен обичай. Избрани са тези, за които ще се ожениш. Аз ще ти съобщя имената им.

— Говори, принцесо на народа отоми.

— Ето кои са — и тя назова имената на три знатни момичета, които познавах като най-хубавите в страната.

— Мисля, че трябваше да бъдат четири — изсмях се аз тъжно. — Или са ми отнели четвъртата?

— Има и четвърта — отвърна тя и замълча.

— Кажи ми името й — извиках аз. — Коя друга развратница избраха да се омъжи за един престъпник, обречен на жертвоприношение?

— Избраха ти, о, Тескат, момиче от високо потекло, с по-различна титла от тази, която ти и даваш.

Погледнах я въпросително и тя тихо заговори:

— Аз, Отоми, принцесата на народа отоми, дъщерята на Монтесума, съм четвъртата и първата между тях.

— Ти! — възкликнах и потънах във възглавницата си. — Ти!

— Да, аз. А сега слушай! Макар и незаслужено, жреците ме избраха за най-красивата жена в страната. Баща ми, императорът, се разсърди и каза, че каквото и да става, аз няма да бъда жена на пленник, който трябва да умре на жертвения олтар. Но жреците отговориха, че сега не е време да иска изключение за близките си, след като боговете са толкова разгневени. Нима първата знатна дама на страната ще бъде отказана на боговете, попитаха те. Тогава баща ми въздъхна и рече, че ще бъде така, както аз искам. И аз рекох заедно с жреците, че сега, в тази мъка и нещастие, гордата трябва да се унизи докрай, дори ако трябва да се омъжи за един пленен роб, наричан бог и обречен на жертвоприношение. И така аз, принцеса Отоми, се съгласих да стана твоя жена, о, Тескат, въпреки че, ако знаех това, което чета в очите ти, нямаше да се съглася. В унижението си се надявах да намеря любов, макар и за кратко, възнамерявах да променя един обичай на моя народ и да умра заедно с теб на жертвения олтар, защото, пожелая ли го, имам право на това. Но както виждам, ти не ме искаш и макар че е много късно да се откажа, не се страхувай. Имаш и други жени, аз няма да те безпокоя. Предадох ти съобщението, сега мога ли да си вървя? Тържествената церемония по бракосъчетанието ще се състои след дванадесет дни, о, Тескат!

Станах, хванах я за ръката и казах:

— Благодаря ти, Отоми, за благородството. Ако не бяха утехата и приятелството, които ми давахте двамата с братовчед си Куаутемок, сигурно досега щях да съм умрял. Но ти искаш да ме утешаваш до последния ми миг, изглежда, си решила дори да умреш заедно с мен. Как да разбирам това, Отоми? В моята страна само жена, която невероятно обича някой мъж, ще се съгласи да раздели с него такова ложе, каквото ме очаква там, на пирамидата. Не мога да повярвам, че ти, ухажвана от царе и императори, ще сложиш сърцето си толкова ниско. Как да разбирам думите ти, принцесо на народа отоми?

— Разбери ги със сърцето си — прошепна тя и усетих, че ръката й трепери в моята.

Погледнах Отоми. Беше много красива. Помислих си за нейната преданост, преданост, която не се огъна пред най-ужасната смърт, и някакво чувство, близко до любовта, докосна душата ми. Но даже сега, когато я гледах и мислех, аз си спомних за английската градина и английското момиче, с което се бях разделил под един бук в Дичингам, и за думите, които си казахме тогава. Несъмнено тя беше жива и ми беше вярна. Не трябва ли и аз, докато съм жив, да й остана верен в сърцето си? Щом трябва да се оженя за тези индианки, ще се оженя, но кажа ли веднъж на Отоми, че я обичам, ще наруша дадената дума. А от по-малко тя нямаше да бъде доволна. Въпреки че бях дълбоко развълнуван и изкушението беше голямо, аз не стигнах дотам.

— Седни, Отоми, и ме изслушай. Виждаш ли този златен знак? — И аз свалих пръстена на Лили от ръката си. — Виж и написаното върху него.

Тя кимна с глава, нищо не каза, но забелязах страх в очите й.

— Ще ти прочета надписа, Отоми.

Преведох на езика на ацтеките чудатия куплет:

Сърца съединени,

макар и разделени.

Накрая тя проговори:

— Какво означава този надпис? Аз мога да чета само рисунки, Теул.

— Това означава, Отоми, че в далечната земя, откъдето дойдох, има една жена, която ме обича и аз я обичам.

— Женени ли сте?

— Не, не сме женени, но тя даде клетва да стане моя жена.

— Дала е клетва да стане твоя жена? — отвърна тя с горчивина. — Тогава ние с нея сме равни, Теул. Аз също дадох клетва да стана твоя жена. Но има една разлика между двете ни. Ти я обичаш, а мен не. Нали това искаше да ми изясниш. Спести си думите, всичко разбирам. Аз те загубих, но и тя ще те загуби. Между теб и тази твоя голяма любов стоят морската шир, жертвеният олтар и небитието на смъртта. Сега ме пусни да си вървя. Аз трябва да стана твоя жена, неизбежно е, но няма повече да те безпокоя и скоро всичко ще свърши. Тогава ти ще скиташ в звездния дом и ще търсиш това, което желаеш, а аз ще се моля да го откриеш. През всичките тия месеци кроях планове как да намеря надежда за теб и мислех, че съм я намерила. Но съм грешила и сега всичко свърши. Ако можеше да кажеш, че ме обичаш от сърце, щеше да е хубаво и за двама ни. Ако го кажеш преди смъртта, все още може да ни е добре. Но аз не те моля за това. Внимавай да не ме излъжеш. Напускам те, Теул, но преди да си тръгна, ще ти река, че сега те уважавам повече от преди, защото на мен, дъщерята на Монтесума, ти се осмели да заявиш истината, след като толкова лесно и къде по-безопасно беше да ме излъжеш. Онази жена отвъд моретата трябва да ти бъде признателна и въпреки че не й желая нищо лошо, между нея и мен има война на живот и смърт. С нея сме непознати, и непознати ще си останем, но тя е докосвала ръката ти, както аз я докосвам сега, и ти ни свързваш, но ти ни правиш и врагове. Сбогом, бъдещ мой съпруже! Няма повече да се срещнем до деня, в който ще дадат една „развратница“ на един „престъпник“. Това са твои думи, Теул.

После Отоми стана, метна воала на лицето си и бавно излезе от стаята, като ме остави съвсем объркан. Само един самоуверен глупак може да отхвърли любовта на тази царица на жените и не бях доволен, че го направих. Чудех се дали и Лили можеше да слезе от висотата на такова положение, да захвърли пурпурната мантия на своя царствен сан и да легне до мен на кървавия камък за жертвоприношения. Вероятно не, защото подобна силна преданост може да се намери само при жени от друг вид. Тези дъщери на Слънцето, когато обичат, обичат всеотдайно, но както обичат, така и мразят. Не търсят духовници да осветят любовните им връзки, но станат ли им омразни, не ги продължават, водени от чувството за дълг. Желанието им за тях е закон и те го следват непоколебимо. И ако е нужно, отиват докрай, чак до смъртта, или ако и това не успеят, до пълна самозабрава.