Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (12)

IX Глава
Томас става богат

В продължение на много месеци не чухме нищо за Де Гарсия, нито за Исабела де Сигенса. И двамата безследно изчезнаха и напразно ги търсихме. Колкото до мен, аз се върнах към предишния си живот като помощник на Фонсека и негов племенник пред хората. Но от нощта на дуела ми с убиеца здравето на моя учител все повече се влошаваше от някаква неизвестна болест на черния дроб, която не се поддаваше на лечение, и осем месеца вече той почти не ставаше от леглото. Беше пред прага на смъртта. Въпреки всичко мисълта му остана ясна докрай и понякога, облегнат на стола и увит в бродирания си халат, дори приемаше пациенти за консултация, но смъртта беше протегнала вече ръка към него и той добре го разбираше. С всеки изминал ден все повече и повече се привързваше към мен, докато накрая роден син да му бях, нямаше да ме обича толкова силно. А от своя страна аз правех всичко възможно да облекча страданията му, защото той не допускаше друг лекар до себе си.

След като започна много да изнемощява, изрази желание да се види с нотариуса. Извикаха посочения от него човек и двамата останаха насаме повече от час. Сетне нотариусът излезе за малко и се върна с няколко чиновници, които го придружиха до стаята на учителя ми, а мен изгониха навън. Скоро всички те излязоха, носейки някакви документи със себе си.

Вечерта Фонсека поиска да ме види. Беше много отслабнал, но бодър и разговорчив.

— Ела, племеннико — рече той. — Днес имах много работа. Цял живот съм имал много работа, така че няма да е добре да лентяйствам накрая. Знаеш ли какво правих днес?

Поклатих глава.

— Ще ти кажа. Написах си завещанието. Има какво да оставя. Не чак толкова, но все пак има.

— Не говори за завещания. Уверявам те, че още дълго ще живееш.

Той се засмя.

— Лошо мнение имаш за мен, племеннико, ако си мислиш, че можеш да ме излъжеш по този начин. Скоро ще умра. И ти добре го знаеш. Не се страхувам от смъртта. В живота преуспях, но не бях щастлив. Щастието ми беше разбито още на младини, но сега това няма значение. Стара история, не си заслужава да се говори за нея. Освен това, какъвто и път да поемеш, един ден пак ще стигнеш до смъртта. Всеки от нас трябва да измине своя път. Има ли значение дали е бил лек или труден, след като си стигнал края му. За мен религията е нищо, сега тя нито може да ме успокои, нито да ме изплаши. Единствено самият живот може да ме съди или оправдае. Вършил съм и зло, и добро. Зло, защото съблазните и естественото ми влечение към тях бяха твърде силни понякога. И добро, защото сърцето ми го искаше. Но всичко свърши. Всъщност смъртта не е толкова страшна, след като знаеш, че човек се ражда, за да умре заедно с всичко друго живо на земята. Останалото е лъжа. Но в едно нещо вярвам — има бог и той е по-милостив от тези, които ни карат да вярваме в него.

Тук той млъкна от изтощение.

По-късно често мислех върху тези думи. И сега, когато краят ми наближава, пак мисля за тях. Фонсека беше фаталист, идея, която аз не споделям, макар да вярвам, че в известна степен всеки сам гради характера и съдбата си. Но последните му думи са верни. Бог е милостив и смъртта не е страшна нито сама по себе си, нито в последствията си.

След малко Фонсека пак заговори:

— Защо ме караш да приказвам такива неща? Те ме уморяват, а ми остава малко време. Започнах да ти говоря за завещанието. Слушай, племеннико. Освен малко пари, които давам за бедните, малко пари, обърни внимание на това, всичко останало завещавам на теб.

— Завещаваш на мен! — изненадах се аз.

— Да, племеннико, на теб. Защо не? Нямам живи роднини, а теб обикнах, макар да мислех, че никога вече не ще мога да обикна ни мъж, ни жена, ни дете. Признателен съм ти за това. Ти ми доказа, че сърцето ми не е мъртво. Вземи каквото ти давам в знак на моята признателност.

Започнах да му благодаря несвързано, но той ме спря.

— Сумата, която ще наследиш, племеннико, възлиза на около пет хиляди златни песети, или около дванадесет хиляди английски лири, достатъчна за един млад човек да живее добре дори ако е женен. В Англия това вероятно е цяло състояние и според мен бащата на твоята годеница няма да има нищо против да му станеш зет. Давам ти още къщата и всичко в нея. И библиотеката, и среброто са ценни неща, пази ги. Оставям ти ги, спазвайки всички формалности, нищо не може да оспори правото ти над тях. Предчувствах края и събрах всичките си пари. По-голямата част от златото ми се намира в каси в тайниците на оная стена там, нали ги знаеш. Щях да ти оставя повече, ако те познавах няколко години по-рано. Но тогава реших, че много съм забогатял, а нямах наследници и раздавах милосърдие, подслонявах бездомните и страдащите. Томас Уингфийлд, по-голямата част от тези пари дойде при мен като плод на човешката глупост и порочност, на човешката слабост и грях. Използвай ги умно, в името на справедливостта и свободата. Нека те ти помогнат да преуспееш в живота и да ти напомнят за мен, стария ти учител, испанския знахар, докато накрая и ти ги дадеш на децата си или на бедните. А сега — още една дума само. Ако съвестта ти позволи, откажи се да преследваш повече Де Гарсия. Вземи парите и се върни с тях в Англия. Ожени се за момичето, което обичаш, и живей щастливо така, както ти намериш за добре. Защо точно ти ще се нагърбваш с отмъщението на този негодник Де Гарсия? Остави го, той сам ще си докара възмездието. В противен случай те чакат много трудности и опасности, а накрая с един удар можеш да загубиш и любовта си, и живота си, и богатството си.

— Но аз се заклех да го убия? Мога ли да наруша такава клетва? Мога ли да си седя спокойно вкъщи под тежестта на такъв позор?

— Не знам. Тук не мога да бъда добър съдник. Направи каквото искаш, но може да стане така, че да преживееш и по-голям позор от този. Ти се би с оня човек и той избяга. Ако си умен, остави го. А сега наведи се да ме целунеш и да се простим. Не искам да ме видиш как умирам, а смъртта е близо. Не знам дали ще се срещнем пак, когато на свой ред и ти легнеш като мен, или ще пътуваме към различни звезди. Ако е така, сбогом завинаги.

Тогава аз се наведох, целунах го по челото и заплаках. Едва сега разбрах колко силно го обичам, толкова силно, сякаш родният ми баща умираше.

— Не плачи — каза той. — Целият ни живот е една раздяла. Някога аз имах син като теб. Горчива беше тогава раздялата ни. Сега отивам да го търся, след като той не можа да се върне при мен. Затова не плачи, че умирам. Сбогом, Томас Уингфийлд! Бог да те пази! А сега върви…

Продължавах да плача. Тази нощ преди разсъмване Андрес де Фонсека почина. Казаха ми, че бил в съзнание до последния си миг и повтарял името на сина си, за когото бяха последните му думи пред мен.

Каква беше историята на сина му или на самия Фонсека, не разбрах, защото подобно на индианците той измина жизнения си път стъпка по стъпка, като заличаваше предишните следи. Никога не говореше за миналото си, в книгите и документите, които остави след себе си, нямаше и намек за него. Веднъж преди няколко години аз прочетох всички томове от зашифрованите му записки, защото, преди да умре, той ми даде ключа към тях. Те и сега, докато пиша тази книга, са срещу мен, на полицата. В тях има много истории на позора, мъката, злото, истории за излъгано доверие, за измамена невинност, за жестокостта на духовниците, за тържеството на парите над любовта и за тържеството на любовта над смъртта, достатъчно материал за поне петстотин добри романа. Но в тези хроники за отминали и забравени вече поколения никъде не се споменаваше името на Фонсека, намек дори нямаше за собствената му история. Тя беше загубена завинаги. И може би по-добре. Така умря моят благодетел и най-добър приятел.

Когато го приготвиха за погребението, влязох да го видя. Изглеждаше спокоен и красив в смъртния си сън. Жената, която го беше облякла и приготвила за гроба, ми подаде два медальона с изящно изрисувани върху слонова кост портрети, обточени със злато. Беше ги намерила на врата му. Те още са у мен. Единият е на жена с нежно и замислено изражение, другият на мъртъв младеж, също така красив, но много тъжен. Несъмнено те са на майка и син, но нищо повече не знам за тях.

Сутринта погребахме Андрес де Фонсека без никаква помпозност, защото той беше пожелал да не се харчат много пари за мъртвото му тяло, и аз се върнах вкъщи, където ме посрещнаха нотариусите. Счупиха печатите, прочетоха документите и аз станах пълновластен наследник на всички богатства на покойния. След като отделих някаква сума за данъци, такси за наследството и хонорари, нотариусите започнаха смирено да ми се кланят, защото бях богат. Да, богат бях и богатството дойде при мен без никакви усилия, а аз имах причини да го желая. И въпреки това тази нощ беше най-тъжната за мен, откак дойдох в Испания. Съмнение и печал изпълваха съзнанието ми, обхвана ме чувство за самота. Печална беше тази нощ, но, изглежда, съдбата беше отредила тя да стане още по-печална. Защото, както си седях и се правех, че ям, един прислужник влезе и каза, че в другата стая чака някаква жена, която иска да се види с покойния господар. Помислих я за клиентка, която не е чула за смъртта на Фонсека, и тъкмо се канех да я отпратя, когато ми мина през ума, че вероятно ще мога да й помогна или поне ще успея да забравя собствените си тревоги, докато я слушам. Затова наредих да я доведат. След малко тя влезе — висока жена, увита в тъмна мантия, която скриваше лицето й. Поклоних се и й дадох знак да седне, но тя изведнъж заговори тихо и бързо:

— Исках да се видя с дон Андрес де Фонсека. Това не сте вие, сеньор.

— Днес погребахме Андрес де Фонсека — отвърнах аз. — Бях му помощник и сега съм негов наследник. Ако мога да ви услужа с нещо, на ваше разположение съм.

— Вие сте млад, много млад — измърмори тя объркана. — А работата е ужасна и спешна. Как мога да ви се доверя?

— Сама трябва да прецените, сеньора.

Тя помисли малко, сетне отметна мантията, под която се показаха дрехи на монахиня.

— Слушайте — рече тя, — очаква ме голямо наказание за това, което правя тази нощ. Едва успях да се измъкна, за да изпълня една поръчка и да извърша едно милостиво дело. Не мога да се върна с празни ръце, така че трябва да ви се доверя. Но първо се закълнете в името на Светата майка, че няма да ме издадете.

— Давам ви дума — отвърнах аз. — Ако това не ви стига, да не говорим повече.

— Не ми се сърдете! — замоли се тя. — Не съм напускала стените на манастира вече много години, а съм обезумяла от скръб. Търся най-смъртоносната отрова. Ще ви платя добре.

— Аз не съм оръдие на убийци. За каква цел искате отровата?

— О, трябва ли… Да, ще трябва да ви кажа. Тази нощ в манастира ще умре една жена, млада и хубава, почти момиче. Нарушила е дадения обет и довечера ще умре заедно с детето си, при това по такъв начин! О, господи! Ще я зазидат жива в основите на дома, който тя оскверни. Такава е присъдата й. Няма прошка, няма помилване. Аз съм игуменката на манастира. Не питайте нито за нейното, нито за моето име. Обичам тази грешница като своя дъщеря. Благодарение на вярната ми служба към църквата и с помощта на тайни покровители издействах малко милост към нея. Преди всичко да приключи, ще й дам чаша вода, в която ще пусна отрова и ще допра отрова до устните на бебето, така че краят им да настъпи бързо. Ще го направя, без да сложа грях на душата си. Получих тайно Опрощение. Помогнете ми да стана невинна убийца и да спася грешницата от последните й земни страдания.

Не мога да ви опиша какво изпитах, слушайки този ужасен разказ, думи не ми стигат. Стоях поразен и се чудех какво да отговоря, когато през ума ми мина страшната мисъл.

— Жената Исабела де Сигенса ли се казва? — попитах аз.

— Това беше светското й име, въпреки че недоумявам откъде го знаете.

— Много неща знаем в тази къща, майко. Кажете сега, не можем ли да спасим Исабела де Сигенса с пари или по някакъв друг начин?

— Невъзможно е. Присъдата е потвърдена от трибунала на милосърдието. Тя трябва да умре след два часа. Няма ли да ми дадете отрова?

— Не мога да ви я дам, ако не съм сигурен в предназначението й, майко. Това може да е някоя измислена история и да използвате отровата по такъв начин, че да попадна под ударите на закона. Ще ви я дам само при едно условие — да присъствам там, за да видя как ще я употребите.

Тя помисли малко и отвърна:

— Добре, може. Към моето опрощение ще прибавя и този грях. Но трябва да дойдете със свещеническо расо, та изпълнителите на присъдата нищо да не разберат. Другите обаче ще знаят, затова ви предупреждавам, че ако проговорите по този въпрос, ще си имате големи неприятности. Църквата отмъщава на тези, които издават тайните й, сеньор.

— Един ден нейните тайни сами ще си отмъстят на църквата — отвърнах аз с горчивина. — А сега трябва да потърся нещо подходящо, нещо, което действа бързо, но не толкова бързо, та всичките копои да разберат, че плячката им се изплъзва, преди да са приключили сатанинския си замисъл. Ето нещо, което ще свърши работа. — И аз показах един флакон, който измъкнах от чекмеджето с подобни лекарства. — Хайде, майко, покрийте си лицето и да вървим да „извършим това милостиво дело“.

Тя се подчини. Излязохме от къщата и тръгнахме бързо по многолюдните улици, стигнахме старата част на града и поехме край реката. После жената ме заведе до пристана, където я чакаше една лодка. Качихме се и пътувахме повече от миля по течението. Накрая лодката спря до висока стена. Слязохме на брега, отидохме до вратата в стената и жената почука три пъти. Скоро някой дръпна дървения капак, през решетката надникна едно бяло лице и заговори. Моята спътница отвърна нещо тихо. След малко вратата се отвори и аз се озовах в голяма, заобиколена от стени, портокалова градина. Тогава игуменката ми каза:

— Доведох ви в нашия дом. Ако знаете къде сме и как се казва това място, за ваше добро ще е да го забравите, щом излезете оттук.

Не отговорих, само огледах тъмната свежа градина.

Несъмнено тук Де Гарсия се беше срещал с нещастницата, която тази нощ трябваше да умре. След стотина крачки стигнахме друга врата в стената на дългата ниска сграда в мавритански стил. Тук се наложи по-дълго да чука и по-продължително да говори. После вратата се отвори и аз влязох в един зле осветен тесен коридор, в дъното на който видях фигури на монахини. Те бавно шетаха напред-назад като прилепи в гробище. Игуменката тръгна по коридора, стигна до някаква врата вдясно и я отвори. Вратата водеше в една килия, където тя ме остави сам в тъмното. Повече от десет минути стоях там, погълнат от мисли, за които по-добре да не говоря. Накрая вратата пак се отвори и игуменката влезе, следвана от висок духовник, чието лице не можах да видя, тъй като беше с бяло расо и доминиканска качулка, от която се виждаха само очите му.

— Привет, сине мой! — каза той, след като ме оглежда известно време. — Игуменката майка ми разказа за твоята задача. Не си ли много млад за такава работа?

— Ако бях по-възрастен, задачата ми по-приятна ли щеше да бъде, отче? Знаете за какво става въпрос. Помолиха ме да донеса смъртоносно лекарство в името на някакво милосърдие. Донесох отровата, но трябва да бъда тук, за да видя дали тя ще се използва за определената цел.

— Много си подозрителен, синко. Църквата не е убийца. Тази жена трябва да умре, защото грехът й е очевиден, а напоследък подобни злини са станали нещо обикновено. Затова след дълги размисли, молитви и опити да се намери начин за проявяване на милосърдие, тези, чиито имена са твърде свети, за да ги споменавам, я осъдиха на смърт. Аз, уви, съм тук, за да проследя изпълнението на присъдата с някои отстъпки, разрешени по височайшата милост на Върховния съдия. Изглежда, и твоето присъствие е необходимо при този акт на обич, следователно няма да ти преча. Игуменката майка те е предупредила, че зло дебне всеки, който разкрие тайните на църквата. За твое добро те моля да не забравяш това предупреждение.

— Не съм дърдорко, отче. Няма нужда да ме предупреждавате. Но ще ви кажа още нещо. Лекарството е скъпо и трябва добре да ми платите.

— Не се бой лекарю — отвърна монахът с презрителна нотка в гласа си. — Кажи цената, и ще ти бъде платено.

— Не искам пари, отче. Сам бих заплатил много да не се намирам тук тази нощ. Моля само да ми разрешите да поговоря с момичето, преди да умре.

— Какво? — сепна се той. — Да не би ти да си оня злосторник? Ако е така, ти наистина си много нагъл и рискуваш да споделиш съдбата й.

— Не съм оня човек, отче. Виждал съм Исабела де Сигенса само веднъж и не съм говорил с нея. Аз не съм човекът, който я измами, но го познавам. Казва се Хуан де Гарсия.

— Ами! — каза той бързо. — Тя не пожела да съобщи истинското му име даже под заплахата от мъчения. Бедната грешница! Вярна докрай на неверния. За какво ще говориш с нея?

— Искам да я попитам къде е отишъл този човек. Той е мой враг и аз ще го преследвам, както го преследвах досега. На мен и моите близки той причини по-голяма злина, отколкото на това момиче дори. Приемете молбата ми, отче, за да мога да му отмъстя и за себе си, и за църквата.

— Господ е казал: „Отмъщението е моя работа. Аз ще се разплатя.“ Но може би господ е избрал теб, синко, като оръдие на своя гняв. Ще ти дадем възможност да говориш с нея. А сега облечи това и ме последвай — рече той и ми подаде бяла доминиканска качулка и расо.

— Първо да дам лекарството на игуменката, защото няма да мога сам да го предложа. Вземете го, майко, и когато му дойде времето, изсипете флакона в чаша вода. Допрете устните и езика на бебето в течността, после я дайте на майката да я изпие, но трябва да сте сигурни, че е пила. Преди да зазидат тухлите около тях, двете вече ще спят дълбоко и никога няма да се събудят.

— Добре — промърмори игуменката. — Получих опрощение и ще бъда смела. Ще го направя в името на любовта и милосърдието.

— Много меко сърце имаш, сестро — каза монахът и въздъхна. — Правосъдието е милосърдие. Жалко, че слабата плът въстава срещу духа.

Облякох дрехите, с които приличах на бял призрак, а те, двамата, взеха фенери в ръце и ми направиха знак да ги последвам.