Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

9

За да размени няколко приказки с болярите, в които имаше доверие или поне от които по-малко се страхуваше, дядо Влас прибягна до малка хитрост. Той знаеше, че ако ги събереше в дома си или някъде другаде, включително извън престолнината, това тозчас щеше да стане известно на Семир, щеше да даде храна на подозрителността му. Затова за място на разговора опитният епикерний избра царския дворец. И то в деня, когато царят свикваше синклита. А хитростта, към която прибягна, беше проста — погрижи се да извести по-ранен час на онези, с които искаше да се поразговори; той правилно прецени, че никой няма да се усъмни в един разговор между великите боляри, който се състои в самия дворец. Излишно е да се казва, че погрешният час за синклита не бе съобщен на никого от куманското обкръжение на царя. Не покани също и Ратен — каква вяра можеше да има в човек, за когото целият смисъл на живота се състоеше във виното, вкусния дивеч и красивите наложници?

Събраха се болярите и великият примикюр, след като научи за случилото се мнимо недоразумение, ги покани да почакат истинския час в една от трапезните стаи на двореца, даже се погрижи да им поднесат блюда с ягоди и череши и кани с добре изстудено вино.

Докато хората още се здрависваха, дядо Влас си наля стакан вино, поседна в ъгъла и ги огледа. Без него бяха осмина: Тихомир, Константин, Ботул, Войсил, Мирко Ечемиченото зърно, Белота, Йончо и архиереят Герасим. Като ги претегляше в съзнанието си, старият човек си каза, че може би е сбъркал, когато е приканил и Йончо: протовестиарият беше човек на изгодата, а не човек на честта, та надали можеше да се разчита на него за нещо, свързано с риск за благополучието. Но беше късно да се поправи стореното, та старецът се покашля, за да прочисти гърлото си, и каза достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички към себе си:

— Не зная за какво ли ни събира царят. Но аз, братя, съм загрижен. Тридесет и три години непрекъснато нося своята част от делата на царството — е, нека честно да си кажа, тъй зле не сме били дори тогава, когато тук бяхме обсадени от Исак Ангел.[1]

Погледите се бяха събрали в него — всеки си даваше сметка, че такова встъпление не би могло да бъде случайно. И в осемте чифта очи дядо Влас прочете всички възможни чувства: надежда, учудване, душевно гърчене, страх…

— Какво по-точно те тревожи, дядо Влас? — наруши възцарилото се мълчание протоиракарият Константин.

— По-добре ме попитай какво не ме тревожи. — Увисналите мустаци помръднаха в неясна гримаса. — С какво можем да се похвалим пред света, братя? С могъщо царство? Хайде де — маджарите ни взеха Бялград и Браничево, приживе Стрез в Просек не се признаваше за подвластен на брат си, братовчед му деспот Алексий Слав с Родопите и чак до Мелник слугува на латинците. Или може би с народно единство и вяра на обикновените люде в нас, своите първенци? Глупости! След всичките тези смъртни наказания, по-чести и от пролетните дъждове… Или най-сетне навярно можем да се похвалим с богатство и благоденствие? Не ме карайте да се смея, братя. Идете и вижте трапезата не даже на отрока или парика, а на който и да е купец или технитар — такава оскъдица не е била и когато се гърчехме под ботуша на ромееца.

Каза, каквото имаше намерение да каже. Не беше малко, но не беше и много — издадяха ли го пред царя, той сигурно щеше да съумее да повтори своите грижи, но без упрека, който влагаше сега в думите си. Дядо Влас отпусна над очите своите вежди-стрехи — оттук нататък беше ред да слуша, да дебне кой как ще откликне на внушението, да претегля и отбира зърното от плявата.

Мълчаха. Прекалено дълго мълчаха. Тихомир потъркваше с показалец челото си — види се, подхвърленото семе започваше да кълни в мозъка му. Епископ Герасим нервно прехвърляше янтарните зърна на броеницата си — също и той се бе смутил, когато думите на стареца го бяха изправили лице в лице срещу действителността. Брат му, протоиракарият Константин, бе събрал веждите си в мрачен възел. Останалите или изглеждаха като да не са разбрали тежкото отсъждане на дядо Влас, или — Йончо например — просто бяха обхванати от най-обикновена уплаха.

— Не плискат ли думите ти прекалено много от черната боя, дядо Влас? — пръв наруши тишината Белота. — На мен лично ми е добре и не мога да се оплача нито от благоволението на царя, нито от оскъдицата, която описваш.

— Тъй де! — подкрепи го с подозрителна бързина Йончо, а Войсил и Мирко закимаха утвърдително. — Няма да се равним с божеците, дето протягат ръка пред храмовете я? Аз също нямам от какво да се оплача. А ще споделя с вас, братя, че и хазната е добре.

— Как няма да е добре — вметна Мирко Ечемиченото зърно, — щом като вече десет години не сме трошили номизми и дукати за безсмислени походи нагоре-надолу из полуострова.

— Безсмислени походи ли? — изсъска насреща му Константин. — Не те ли е грях пред бога да изричаш такива думи за ония славни битки, с които превеликият Калоян обединяваше разкъсаните части на българското племе?

— Ти по-добре не се позовавай на божието име, братко, когато напомняш за кървавите сражения и полетата, застлани с трупове — кротко го смъмри епископ Герасим. — Всеблагият наш бог никога не би одобрил безсмисленото отнемане на който и да е човешки живот…

— Но го одобрява чрез подвластните ти свещеници — не му остана длъжен Константин, — когато не е на бранното поле, а от Лобната скала, нали?

Протоиракарият и архиереят произлизаха от видно дръстърско семейство, което през годините на въстанието и след това бе дало много на Асеневците и на България. Когато баща им загина в онази битка при Мосинопол, в която загуби живота си и Бонифаций Монфератски, вторият човек в Латинската империя след Хенрих[2], Калоян въздигна единия брат в хилядник и му даде титлата протоиракарий, а другия брат, който изобщо не беше човек на меча и по характер отговаряше на името си[3], постави начело на още люшкащата се между Цариград и Рим българска църква. И двамата бяха познати като горещи родолюбци, но служейки на отечеството, неведнъж се разминаваха в разбиранията си.

Сега, за да не се отклони разговорът в погрешна насока, дядо Влас сметна за необходимо да се обади:

— Ти, преподобни отче — укорно рече той на Герасим, — си християнин от деня на светото си кръщение, а си българин още от майчината си утроба…

— Ние, които сме българи още от майчината си утроба замислено произнесе Тихомир, — но сме и най-висши служители на царя и царството, трябва преди всичко да изпълняваме съвестно своя дълг.

За изненада на дядо Влас срещу тези думи се опълчи един, от когото той почти не очакваше помощ — Войсил:

— Не правим ли точно това, логотете? Нам, на великите боляри, не е ли възложен като пръв и най-свят дълг да не си затваряме нито за един час очите пред грижите на царството?

Тихомир не трепна, а направо се сгърчи — дотам ли беше изпаднал, че дори човек като Войсил, който през войните винаги благоразумно си бе намирал много, много важни задължения далеч във вътрешността на царството, сега да му дава урок по родолюбие?

— Ние сме дали Борилу клетва за вярност — каза той. — Можем ли да споделим грижите на дядо Влас и да не се окажем нарушители на клетвата си? Защото всички знаем кой допуска откъсването на живи части от плътта на отечеството, кой поощрява честите жертви от Лобната скала, кой оставя чакалите с дръпнатите очи да крадат от залъка на оня, който утре ще спира с гърдите си враговете на родината…

— Така е — потвърди Белота. — Дали сме клетва и сме длъжни да я спазим!

Дядо Влас се намеси повторно. За мнението на Белота той изобщо не се интересуваше, но не беше същото за Тихомир:

— Има едно нещо, което е по-високо от българския цар, логотете. И това е България!…

Дълбоко в себе си Тихомир се почувствува посрамен. И раздвоен — смяташе се за прав, пък признаваше правотата и на тези като Войсил и дядо Влас. Къде ли е святата истина, Исусе?

— Не чухме само тебе, Ботул — подхвърли предизвикателно Константин. — Защо не ни кажеш онова, което мислиш?

— Не мисля нищо, само слушам — произнесе дрезгаво запитаният.

Ботул лъжеше — точно в този момент той си мислеше, че в името на животеца си и своето благополучие не ще бъде излишно да съобщи за този разговор на Семир…

Може би щяха да го притиснат с нови въпроси, ала самото провидение реши да му помогне — точно тогава се появи отново великият примикюр и церемониално ги призова в тронната зала. Синклитът щеше да започне след малко.

Бележки

[1] Думата е за събития от 1190 г. Тогава византийският император Исак II Ангел начело на огромна войска нахлул в новоосвободена България и за известно време обсаждал Търново. После обаче бил напълно разбит от Асен I в Тревненския проход, загубил по-голямата част от войската си, а сам едва се спасил с позорно бягство.

[2] Събитията се отнасят към м. септември 1207 година.

[3] На гръцки Герасим означава „преподобен“.