Цончо Родев
Двама против ада (8)

8

Като се стараеше да си придава изглед на знатен и заможен безделник, Страхота се облегна на една стена, скръсти ръце на гърдите и се загледа към стъгдата. Трябва да не бяха от най-весели мислите, които се тълпяха и блъскаха зад челото му, защото очите му бяха навлажнени и изглеждаха по-воднисти от всякога. Не знаеше колко време е останал така, когато не видя, а усети един човек да подава глава от вратата до него и да го оглежда изпитателно. Навярно огледът да се оказа благоприятен, понеже непознатият се престраши и приближи до него:

— Какво търси младият господар? Ако са му препоръчали съдините на медникаря Радил, най-хубавите в Търнов и в цялата околност, аз съм Радил. И тук е дюкянчето ми…

Страхота не каза нищо, но сметна за благоразумно да последва човечеца. И в дюкянчето, докато се чудеше какво ли ще го прави, избра един петклонест свещник от кована мед, плати го пребогато и нареди да го занесат на негово име в дома на госпожа Бойка. После каза нехайно:

— Сам щях да се отбия тук, но зърнах нещо чудновато, та спрях да погледам и да се почудя. Людете, даже и най-забързаните, нивга не минават пряко през стъгдата, а я заобикалят покрай къщите…

Думите му съдържаха въпрос, който медникарят Радил чудесно разбра. Разбра го, но не побърза да отговори.

— Ти като че ли не си тъдявашен, господарю? — подхвърли.

— Не съм и се надявам да не остана много. Ноздрите ми долавят някакво зловоние… сам не мога да го определя какво е. Но не ми се стои там, където има миризма на леш.

Човечецът се поуспокои — или от дръзките думи, или от съзнанието, че един шпионин никога не би се явил да подпитва в болярски кафтан.

— Горе-долу по същата причина и людете не прекосяват стъгдата, господарю. Малцина имат желание да стъпят с нозе там, където са били горени живи хора?

— Горени живи хора? — изигра изненада Страхота. — Искаш да кажеш пожар, неспасени хора, жертви?

— Да, да, пожар. От ония пожари, дето подпалват цели царства…

— Не те разбирам, човече.

Медникарят отиде до вратата, огледа се наляво и надясно, после произнесе свъсено:

— Преди седем години царят призова на съд най-видните измежду богомилите на царството. С измамна кротост и с тържествено обещание за търпимост ги подмами да изложат вярванията си, а после свали овчата кожа от раменете си и им показа острите си зъби. На неколцина, които се отказаха от вярата си, той пощади живота. Но останалите…

— Останалите? — нетърпеливо попита Страхота.

— По-безизвестните изпрати на доживотно заточение, а всички останали предаде на гибел. Шестима полетяха от Лобната скала, а за четиримата най-твърди издигнаха клади ей тук, посред стъгдата, и ги изгориха живи.^[1]

— Какъв ужас! — почти извика младежът. — И те?

— Какво „те“? Изгоряха си, като с висок глас се молеха на бога и призоваваха небесното отмъщение да се стовари върху главите на царя и царедворците.

— Потресен съм, човече, не ме е срам да призная слабостта си. Или може би тези нещастници са били някакви отчаяни еретици?

— Що значи „отчаяни еретици“, млади господарю? Които не вярват в триединния бог? Или му се молят по свой начин? Или още не признават каноните на православието? Ами че тогава защо никой не посяга на разните дубровнишки и генуезки търговци, които се кръстят наопаки и признават за божи заместник не цариградския патриарх, а папата в Рим? Защо не изколим евреите и арабите, които пък изобщо не вярват в Христа? Кой е по-настрана от вярата — богомилите или те?

— Може би говориш така, защото ти самият си богомил? — предпазливо, но и предразполагащо намекна Страхота.

— Не, не съм. И не се отричам от човешки страх, а наистина не съм. Но изпитвам страдание от вида на несправедливостта.

— Аз също. И затова може би ще се видим пак, майстор Радиле.

— Ако тебе също те гнети несправедливостта, иди към Лобната скала, млади господине. След малко там ще я видиш развихрена на дело…

Страхота послуша съвета му и заобикаляйки Царевец откъм подножието му, забърза към Лобната скала. А там вече имаше безбройно множество люде — мълчаливи, потиснати, настръхнали; по-късно Страхота щеше да научи, че мнозина са били докарани насила или под страх от казън — за поука и назидание. Той се смеси с тълпата и проследи погледите на хората.

Горе, на издадената над Етър самотна скала, стърчеше един мъж, гологлав и в дълга до коленете бяла риза; макар разстоянието до него да беше около триста разкрача, Страхота виждаше как нещастникът се тресе с цялото си тяло. Зад него, до портата на скромно параклисче, се тълпяха десетина мъже — предимно воини и двама свещеници в черни власеници. Суетиха се минута-две, после един от воините разгъна някакъв свитък и зачете. От толкова далече думите му естествено не можеха да се доловят, но не беше трудно човек да се досети, че четеше присъдата. След това към осъдения приближи единият от двамата свещеници, размени с него няколко думи, поднесе му да целуне кръст; навярно божият служител се боеше от бездната до себе си, понеже попретупа изповедта и причастието и избягваше да поглежда настрана. Когато и той се оттегли, напред се изстъпи някакъв як мъжага в полусветски-полувоински одежди. Обреченият на смърт усети, изглежда, че заедно с този мъж приближава и смъртта, защото стори крачка на ужас встрани. Но мястото беше тясно, не можеше и да се мисли за бягство, за спасение. Тогава злощастникът извика с цяло гърло и думите му се плиснаха над смълчаното множество:

— Братя!… Невинен съм, братя!… Невинен…

Това беше последното, което той можа да произнесе. Другият, който приближаваше към него със спокойни и наглед лениви крачки, внезапно го тласна рязко. Разнесе се нечовешки вик и заедно с него тялото на осъдения полетя в празното, преметна се във въздуха, но не падна веднага в реката, а първо се удари о една скала и след миг отхвръкна от нея. Навярно при удара си бе строшил гръбнака, защото нататък в полета си беше пречупен на две в кръста, главата му почти опряна до петите. И така пльосна шумно в пълноводния Етър, водите на който мигом го погълнаха.

— Той беше наистина невинен! — произнесе някой полугласно до ухото на Страхота.

Момъкът се извърна бавно. Първо зърна как мъже и жени, цялото множество, се кръстеха със страхопочитание. После видя и онзи, който бе прошепнал осъдителните думи в ухото му. Беше Чръноглав.

— Познаваше ли го? — попита Страхота. — Откъде си сигурен, че е бил невинен?

— Ела да отидем някъде на по-спокойно. Тук навярно всеки трети човек е…

Отбиха се в една пивница със странното име „Кривият фенер“; не беше много далеч от подножието на Лобната скала, наблизо до каменния мост, който свързваше Царевец и Трапезица, но стигнаха до него за повече от половин час — Чръноглав едва пристъпваше със скования си крак, всяка крачка видимо му причиняваше мъка.

— Човечецът беше наистина невинен — каза тихо Чръноглав, когато седнаха и им поднесоха по стакан вино. — Не го знаех лично, но научих съдбата му. Бил севаст някакъв от Преславската хора, Яков на име. Веднъж наскоро един скромен бащинник бил изправен на съд пред него, загдето обвинил практорите, че повторно му събират данъците — не само десятъка, но също димнината, волоберщината, комода, тревнината и всичките други неизброими начини да се смъква и кожата от гърба на людете. Та този Яков не само признал правотата на бащинника, но и изрекъл нещо такова: „Какво се чудим, че побирчията е станал обирчия, щом като се съгласяваме най-горе, на самия престол, да седи не човек, а вампир-лешояд!“

— Смяташ ли, че го е казал?

— Изключено. Сигурно си го е мислил — кой в царството не мисли така? — но не може да е изрекъл мислите си. Най-малкото един севаст, който най-добре знае за колко по-дребни деяния днес джелатите на Борил свалят главите от раменете. Тази безмилостна казън е за сплашване на другите севасти в царството. Или…

— Или?

— … или ако клетникът е бил по-имотен, да му вземат всичко, но като облекат явната кражба в одежда на законна вражда.

— Тебе, Чръноглаве? Тебе не те ли е страх да произнасяш такива смъртно опасни слова пред мен, един почти непознат?

Другият го изгледа продължително с късогледите си очи, пък прихна в смях.

— Лъжеш се, приятелю. Аз не те зная като житие-битие, но съм се научил да познавам хората. На това се дължи, че изобщо съм оцелял досега. Ето, залагам здравия си крак, че ти няма да ме издадеш, защото… защото не мислиш различно от мене. Или що, ще окуцея напълно ли?

Страхота нито потвърди, нито отрече. И за да запълни празнотата, бавно изпразни стакана си.

— Между онези, които бяха на Лобната скала да се насладят на гибелта на севаста Яков — каза, — зърнах и едного с пурпурно наметало.

Рижият Чръноглав се поогледа предпазливо и като се увери, че никой не ги подслушва, отговори с повдигане на рамене:

— Вампирът лешояд, разбира се, Борил. И той като чудовището Стрез се опива от гледката на човешката смърт. И колкото тази смърт е по-жестока и по-несправедлива, толкова по-голяма е насладата, която изпитва.

— Чувах, така бил гледал и се наслаждавал той и когато богомилските старейшини са горели пред него на кладите…

— Това не зная — рече Чръноглав. — То е станало, преди да дойда в Търновград уж да търся щастието си. Но и ще се учудя, ако някой още го помни — от събора срещу богомилите досега негово звероподобие е пролял повече кръв, отколкото вода има в Етъра.

— Този, който тласна нещастника в бездната? — продължи да пита Страхота. — Нямаше вид на палач…

— Чъсмен, едно от куманските псета в обкръжението на царя. Телохранителят. Но, говорят людете, по собствено желание участвувал в разпитите и мъченията на невинните жертви, за да има повод да троши кости и да къса човешки меса. Поради същата си варварска кръвожадност пак по собствена воля изпълнявал и длъжността на палач.

— О, боже!… — простена Страхота, но другият го поправи.

— Нелепо е да споменаваш божието име в ада, приятелю. Защото тук царува не Саваот, а Сатанаил…

И Чръноглав направи знак на стопанина да напълни отново стаканите им.