Цончо Родев
Двама против ада (19)

19

Както винаги, когато излизаше от къщи, жена му и четирите деца дойдоха да го изпратят до вратата на двора. Навън Радан оправи с привично движение кафтана си, изчисти с пръст няколко невидими прашинки от ръкава и със спокойни крачки тръгна към Царевец. Не измина обаче и стотина крачки, когато чу някой да го вика:

— Чичо Радане!… Чичо Радане!…

Той се огледа. В първия момент не забеляза никого. После обаче зърна една девойка, която му правеше знаци иззад дебелия ствол на един дъб.

— Нека хиляда години да съм натопен с краката надолу в катрана на пъкъла, ако това не е господарката Василиса! — възкликна той по обичайния си начин, докато с ококорени от изумление очи приближаваше към нея. — В царевград Търнов започнаха наистина да се случват невероятни неща. Кога съм очаквал да срещна тук дъщерята на логотета, великия болярин Тихомир?…

— Не си ме срещнал, чичо Радане — поправи го тя, като му направи знак да се укрие до нея зад дървото. — Цял следобед чакам тук да минеш… — И попита направо: — Ще ми помогнеш ли, чичо Радане?

— Има ли нещо, с което един обикновен десетник от войската може да помогне на момиче като тебе, господарке?

— Щом съм тука… Помниш ли двамата младежи, които в онази странноприемница ти спаси от смърт, а после двамата превързахме? — Той потвърди мълчаливо. — Единият, тъмнокосият, се казваше Деян.

При споменаването на това име десетникът се затвори в себе си като мида, която се заключва в черупките си.

— Спомням си нещо такова — задоволи се да каже неопределено.

— Искам да го намериш и да му предадеш нещо. — Василиса се поправи: — Не, не искам, моля те! От все сърце те моля!…

— Защо се обръщаш именно към мене, господарке?

— Защото в Търновград го познаваме само ти и аз. И ако ти, един мъж, го търсиш по стъгди, пивници и странноприемници, това няма да направи впечатление никому. Докато аз… мнозина навярно завиждат на нас, знатните и властвуващите, но не си дават сметка, че да си от властвуващите в Търновград, това означава да живееш в златна клетка. Златна, но клетка. Разбираш, нали?

Да, той разбираше. И в себе си напълно й даваше право. Все пак Радан предпочете да остане по-предпазлив — в мъчната игра, която бяха започнали с Деян, длъжни бяха да подозират опасност дори и тогава, когато тя се явяваше под образа на една чудно красива девойка.

— Мога поне да направя опит — каза.

— Каква плата да ти предложа, за да бъде опитът ти най-упорит?

— Не ме обиждай, господарке. Ако го сторя, то ще бъде само от благоразположението към тебе. И заради спомена от „При върбите“. Но защо искаш да го намеря на всяка цена?

— Защото е в опасност, чичо Радане. Смъртна опасност! — Тя му предаде с кратки думи онова, което бе научила от Тамара. — Семир не е за подценяване, чичо Радане — завърши девойката. — Той може да служи на злото, но си разбира от работата. А докаже ли, че Деян е лъгал…

— Все пак какво искаш да му кажа… ако го намеря, естествено.

— Да се пази, че за това го моля аз, Василиса!

— Разбрах. Ще сторя каквото мога, господарке. Остани със сбогом. Или имаше да ми кажеш и нещо друго?

— Не, това беше всичко. Но то за мене е много, чичо Радане.

Той я изгледа замислено. Изпод дебелите вежди очите му изглеждаха топли и доброжелателни.

— Разбрах — повтори. И предложи: — В една посока сме, но нека не вървим заедно, господарке. Една дъщеря на велик болярин и един скромен десетник ще бият много на очи…

След една дълга обиколка из Царевец, в която се увери, че не е следен, Радан се спусна долу до Етър, но не се отправи към Асеновата махала, а остана на отсамния бряг. Отмина църквата „Свети Четиридесет мъченици“ и след около двеста крачки свърна към една къщичка, твърде подобна на неговата собствена, разположена наблизо до крепостната стена, която преграждаше дефилето. Домакинът — беше старият му приятел Братой — го чакаше на портата и след само един кратък поздрав го въведе вътре. В здрачината Радан разпозна другите — Нягол, Кънчо и Огнян. Докато се здрависваше с тях, попита:

— Защо го няма Лукан? Нали уж поканихме и него?

— Не е изневерил на доверието ти, Радане — отговори за всичките Кънчо. — Застъпиха на стража на водоснабдителната стена^[1] и ще бъдат до сутринта. Но Лукан поръча да ти река: за всичко да го броиш и него, пък дори ако му се падне да подрязва копитата на Сатанаил.

— Нам наистина се налага да подрежем копитата на Сатанаил или да умрем като истински българи, братя — започна Радан, като седна в кръга на приятелите си. — Нам, които под пряпорците с трите лъва на Асен и Калоян сме разнасяли славата на българското оръжие навред между Варна и Солун, се налага да възвърнем на отечеството реда и законността, а пред лицето на враговете й — единството и бранната мощ.

— Кой не го желае това, Радане? — каза Братой. Той седеше с гръб към другите до вратата, така че да наблюдава навън. — Кой от нас не се срами от позора, лепнат върху гордото чело на България?

— Чие сърце не плаче, когато ката ден някой невинен полети от Лобната скала? — допълни Нягол.

— Но как се постига това — продължи домакинът, — когато сатаната Борил и неговите кумани държат царевград Търнов в желязна ръкавица?

— Затова рекох одеве, че ще захванем с ноктите на оногова, който властвува над този земен ад. И нека да знаете, братя — с нас ще бъде целият народ, ще бъдат и онези боляри, които сме виждали рамо до рамо с нас в битките и които не са се оставили да бъдат купени с царски милости и богати пронии.

И той със стегнати думи им очерта замисления ред на заговора, който трябваше като хилядоръка сила да проникне във всяко кътче на цялата престолнина — от бедняшката колиба до царския дворец. Запозна ги и с образуването на петорките, което в случай на провал трябваше да ограничи жертвите до двама-трима души, но да не позволи разплитането на целия чорап на подготвяната буна. Мъжете, всички до един корави и изпитани в не едно сражение воини, го слушаха мълчаливо и личеше, че не изпущат нито една негова дума и веднага я поставят на везната на дългогодишния си опит.

— Ще бъдем с тебе на живот и смърт, Радане — каза за четиримата Огнян, когато десетникът млъкна. — Но за себе си ще кажа едно: искам да съм убеден, че ще получим помощ отвън, защото зная — едно въстание само тук, в Търновград, където е събрана почти цялата бранна сила на Борил, отнапред е осъдено на провал.

Неясен одобрителен шепот показа, че и останалите споделяха желанието за сигурност, изразено от Огнян. Радан се поколеба за минутка, после кимна с глава:

— Признавам, братя, че след всичко онова, което през десетилетията сме преживели заедно, и след дружбата ни, споена с общо пролята кръв, аз се надявах думата ми да е достатъчна за вас. Но може би сте прави — хора като вас невям заслужават повече доверие. Почакайте ме тук!

Радан не без основание бе вярвал в готовността на приятелите си да заложат живот и челяд в името на отечеството, но същевременно не бе изключвал и желанието им да бъдат сигурни, че не рискуват за нещо, което е подхванато несръчно и лекомислено. И затова бе предупредил Деян, че въпреки първоначалния им план може би все пак ще се наложи той лично да поговори с тях, които щяха да оглавяват недоволниците в престолнината, та го бе помолил да се потайва там наблизо, във Великата лавра^[2]. Сега отиде до Лаврата и го завари да се помайва между гробовете на знатните покойници. Обясни му накъсо нуждата от него и Деян веднага се съгласи; впрочем той също желаеше да се запознае с онези, които щяха да му бъдат най-близки помощници в деня на въстанието.

Като се увериха, че Деян не е бил проследен, двамата, вървейки на двадесетина крачки един от друг, се отправиха към къщурката на Братой. Старите воини, всеки от тях започнал службата си във войската преди рождението на Деян, очевидно се смутиха от младостта на онзи, който щеше да ги предвожда в тежкото изпитание. Всичко обаче се промени, когато младият човек им откри чий син е и кого всъщност представлява — тогава само в една секунда сдържаността отстъпи място на бурен възторг. Дори Кънчо не се сдържа, изтегли мечицата си и я издигна над главата:

— Със сина на стария Асен — на живот или смърт за България!…

Всички последваха неговия пример и това се превърна в нещо като клетва за вярност до смърт. Все пак Огнян подхвърли:

— Сигурно ли е, че Иван Асен ще дойде, Деяне, син на Годеслав?

— Точно така, както е сигурно, че утре пак ще съмне — убедено отговори Деян. — И нямам пряка вест, братя, но смятам, че законният наследник на короната и скиптъра трябва вече да е отсам Дунава. Защото уговорката беше такава — най-късно на първия ден на лятото да премине с братските руски дружини през великата река.

— Тогава, щом приближи, можем да се прехвърлим при него — предложи Братой. — Синът на стария Асен ще има нужда от мечове като нашите!

— А, това не! — побърза да възрази Деян. — Верни и здрави мечове Иван Асен ще има достатъчно. Освен онези мъже, които той ще води от север, аз вярвам, че под негово повеление ще се наредят и всички честни българи от тази страна на Дунава, които подобно на вас никога не са се примирявали с превръщането на царството в един голям затвор. За успеха на въстанието и за да се пролее по-малко братска кръв, ние трябва да останем тук, приятели. И да служим на законния цар вътре в крепостта. По възможност да разполагаме с верни люде дори и в самия дворец.

— Това ще върши Лукан — каза Кънчо. — Двама негови братя работят като водари в двореца. Толкова стигат, за да проникнат пипалата ни и там.

— Ще възникне потреба и от оръжие — рече Радан. — Ударим ли се с хората на престолокрадеца, всеки от нас ще бъде с оръжието си. Но с що ще въоръжим народа, разните технитари, слуги и отроци?

— Туй пък нека бъде моя грижа — предложи се Нягол. — Зная един склад до Малката порта. Тъпкан е с оръжие, пък охраната му — никаква. Щом съберем двайсетина, но опитни, от нашите, наемам се с тях да изнеса всичко, до последната стрела. Само че трябва да има къде още същата нощ да го укрием.

— Ще имаме — кимна самоуверено Деян. В този момент той мислеше за медникаря Радил, с когото сутринта се бяха споразумели за много неща. — Когато един цял народ се вдига за правда, винаги се намира място като за един склад оръжие.

Те уговориха всички подробности. И по тъмно един по един се разпръснаха: Нягол и Огнян заявиха, че още нощес ще подирят верните си люде и ще започнат да създават бранните петорки. Само преди да тръгне Деян, Радан накара стопанина на дома да отиде до Лаврата и да се увери, че пътят е чист. Всъщност това беше само предлог да остане насаме с младия човек.

— Явяването ти при царя е успяло само наполовина, Деяне, син на Годеслав — каза му той загрижено. — Царя сте заблудили, но не и Семир.

И той му разправи за срещата си с Василиса и за тревожните новини, донесени от нея. Деян го изслуша внимателно, поразмисли, после вдигна рамене:

— Не можем нищо да променим — произнесе тежко. — Нека се надяваме, че Йоан Асен ще изпревари разследвачите на Семир.

— Не си прав — възрази бурно Радан. — Укрий се! Ние вече имаме достатъчно хора, предани на България и посветени в делото, които да не позволят копоите на кастрофилакса да влязат в дирите ти.

— Ще бъда на още по-сигурно, ако побягна от Търновград и някъде към Стохълмието се влея във войската на Йоан Асеня.

— Не мога да разбера подмятането ти — призна десетникът.

— Проводен съм от законния наш цар да върша работа, Радане, не да треперя над сигурността си. Пък работата си аз ще върша, ако сплета мрежата на бунта навред в Търновград — в колибата на божека и в замъка на болярина. Укрия ли се, връзката ни с болярите ще пресекне, дори с дядо Влас не ще имам средство да се свържа. А болярите са ни нужни, това ти знаеш не по-зле от мене.

Поспориха още малко, но Деян остана непреклонен. И завърши:

— Вие знайте едно: разкрият ли ме, дори къс по къс да ме режат, устата ми ще остане заключена за съзаклятието. А на тебе от името на Йоан Асен повелявам да ме заместиш във всичко.

Радан престана да възразява, само дебелите му вежди сплетоха тежък възел. Той помълча малко, после неочаквано каза:

— Тя те люби, Деяне.

— Коя? — трепна младият човек. Отвъд изненадата му се чувствуваше и мъничко лошо сподавено ликуване.

— Василиса.

— Откъде знаеш?

— Има една приказка, че любов и кашлица не могат да се скрият — повдигна рамене старият воин. — И дано провидението да е благосклонно над вас, за да оцелеете в изпитанията и да се свържете завинаги. Защото тя е славна девойка, Деяне. И сте си лика-прилика…

В този момент се върна Братой и разговорът спря от само себе си.