Цончо Родев
Двама против ада (21)

21

Междувременно в Търновград бяха станали важни събития…

* * *

Страхота се чувствуваше безкрайно сигурен в себе си. След като го бе озарила онази щастлива идея, нататък той вече лесно се досети, че на наближаващия Петровден царят положително ще почете с присъствието си църквата в подножието на Царевец, която носеше името на апостолите Петър и Павел. Оттук нататък той изобщо не прояви повече интерес към двореца — цялото му внимание се съсредоточи в храма и още по-точно — в неговата близка и не съвсем близка околност.

Започна с това, че проследи какъв е естественият път от Царевец през Малката порта към църквата. Когато го очерта в ума си, включително и възможните малки отклонения, младият човек се посвети на околността. И още до вечерта си намери чудесно място, от което да посрещне царя и процесията. То беше достатъчно близко, за да има право един сигурен стрелец да разчита на сполучлива стрелба, и в същото време естествено прикътано в гъсти и добре раззеленени шубраци, където, стига човек да се настани преди събуждането на града, можеше целият Търнов да се извърви покрай него и пак никой да не го забележи.

Независимо от сполуката при търсенето на укритие за засада Страхота не оставяше нищо на случайността. Денем той ходеше в околните дъбрави да се упражнява в стрелба с лък, голяма част от нощите прекарваше в „своето“ място. Отначало поработи върху донагласяването му: свали от склона още малко храсти и попълни по-рехавите страни, отвори си удобен процеп към желаната посока, създаде си известни удобства като за престой от няколко часа, дори си занесе кратунка с вода, предвиди и „врата“, през която само с преместването на няколко клончета да изскочи от укритието и според случая да се смеси с богомолците или да търси спасение в бягство.

Веднъж подготвил всичко, последните нощи преди празника на светите равноапостоли Страхота отреди за упражнения с лъка на самото място, където Борил трябваше да получи възмездието си. Той си приспособи нещо като чучело и в късна доба, когато не само стражите, но и кучетата на престолнината спяха, го поставяше тук или там по пътя към църквата и в оскъдната светлина на месечината го замерваше през „прозорчето“ на засадата. Момъкът още в Ниш бе овладял своя наставен костен лък, стрелбата из горите му бе възвърнала сигурността на ръката и точността на окото, но и тази подготовка не се оказа излишна — той стигна дотам, че от каквото и да е разстояние и на различни височини (не знаеше дали Борил ще дойде пеш или на кон) нанизваше в чучелото четири от всеки пет стрели. А не се съмняваше, че когато щеше да стреля по видело, нямаше да пропусне и петата…

Когато цялата тази подготовка беше вече зад гърба му, последното денонощие преди развръзката Страхота посвети на пълна почивка — не искаше в решителния миг ръката му да трепне от умора или безсъние. Наспа се през деня и още в часа преди първи петли срещу Петровден се настани в укритието. Оттам той можа да проследи как започваше един празничен ден за царевград Търнов. В най-ранното начало бяха мученето на добитъка и лаят на кучетата. После се размърдаха слугите на богатите къщи и стопанките на бедните. Нервна шетня на дякони и клисари изпълни двора на църквата, малко по-късно послушници от околните манастири запретнаха ръкави, уловиха метлите и захванаха сред облаци прах да почистват пътя към храма. Когато удариха първите камбани, наизлязоха и богомолците, пременени в празничните си одежди. Отделно от тях попове събираха цели рояци дечурлига с китки цветя и здравец в ръце; Страхота се досети, че тях щяха да ги подредят от двете страни на улицата, за да поздравят с нагласеното си ликуване владетеля при преминаването му.

След вторите камбани през цялото множество, струпано около църквата, премина нервна тръпка — височайшите гости пристигаха! Без да бърза и като не преставаше да се усмихва, Страхота също се приготви. Провери за последен път лъка и тетивата, избра най-добрата си стрела и зае мястото си до „прозорчето“.

— Ще ми бъдат благодарни — прошепна под носа си. — С една шетня ще изкарат и празник, и погребение…

Не мина много и откъм подножието на Малката порта се зададе знатната процесия. Начело, както и трябваше да се очаква, беше той, коронованият престъпник. Крачеше пеша и раздаваше щедри усмивки на децата, които го приветствуваха с китките и звънливия хор на гласчетата си. Страхота отново се подсмихна, още едно от предвижданията му се бе сбъднало: поради горещината на деня царят не носеше броня или ризница, единствено пурпурното му наметало го отличаваше от останалите. А тези, „останалите“, както изобщо биваше при него, бяха в две отделни групи. Непосредствено около него крачеха неколцина от най-верните му телохранители, докато болярите, също в тържествени одежди до земята, ги следваха на подобаващо разстояние по-назад.

Страхота изчака процесията да приближи до онова място, което той многократно бе прострелвал в среднощните си упражнения. Тогава вдигна лъка, опъна тетивата и се прицели.

— За баща ми! — промълвиха устните му.

И пусна стрелата…

* * *

Деца размахваха здравец и невени, някъде отсреща се развяваха хоругви и многогласен хор на монаси изпълваше въздуха със сладка черковна песен, истински или престорени приветствия разточително разливаха пожелания за здраве на самодържеца, но Карач оставаше сляп и глух за тях. Такава беше природата му — дали ще прекосява райска градина, или ще плува в море от човешка радост, за Карач съществуваше само едно: възможната опасност. И залепил на лицето си една гримаса, която имаше предназначението да наподобява сърадване, той крачеше от дясната страна на царя, а всичко в него, слух и зрение, беше изпънато като струна на цимбал.

Хиляди и хиляди пъти Карач бе вършил все същото, нито веднъж подозрителността му не се бе оказала оправдана, но това не бе притъпило осторожността му, не я бе заменило с безгрижие или отпуснатост. И когато отнякъде се разнесе познатият му писък на летяща стрела, куманинът нито се огледа, нито разсъждава. За време, колкото отнема едно мигване на окото, той се хвърли пред царя и го закри с тялото си. След още едно мигване той вече тежко се отпусна в покритите му със злато и драгоценни камъни ръце, а от гърба му стърчеше и още потръпваше краят на една стрела.

За секунда множеството онемя и се вцепени, после всичко зажужа като разбунен кошер, тържествената процесия се превърна в огромно гъмжило. Разнесоха се крясъци и вайкане, майки викаха децата си, тълпи се люшкаха в различни посоки, побягнаха даже свещениците от многогласния хор и носачите на хоругви. Охкаха хора, попаднали под краката на бягащите, ехтяха противоречиви заповеди, безчислена гмеж се разлетя кой накъдето види… и никой не обърна внимание как един прилично облечен младеж излезе от шубраците и се смеси с народа. Не загубиха самообладание само телохранителите на царя, те извадиха мечове и с гърдите си сключиха плътен пръстен около него.

— Изтеглете се към Царевец! — заповяда им Семир, който, също с обнажен меч, вече бе овладял и себе си, и своите хора.

— Не! Погрижете се първо за Карач! — поправи го царят. (После щеше да се говори много за тези негови думи. И щяха да се сочат като пример за личната му храброст и за грижата му към верните му люде.)

Подчиниха му се, разбира се. Но на Карач нямаше как да се помогне — стрелата, изхвърлена от мощен лък, се бе забила надълбоко точно под лявата му плешка.

Надойдоха още стражи, към тях се присъединиха и неколцина от болярите. И всички вкупом се върнаха по стъпките си и след някакъв си четвърт час бяха в безопасност зад стените на вътрешната крепост — невиждано бързане по нанагорнището, което после някак си нямаше да съвпада с приказките за царевата смелост пред лицето на опасността.

— Господарю! — задъхано рече Семир, докато царят още бършеше потта по лицето и врата си. — Ти винаги си ме упреквал за бдителността ми, шегувал си се с нея. Но тази стрела… Разбираш, царство ти. Тази стрела нито беше шега, нито беше предназначена за горкия Карач. Тя беше насочена към твоето сърце.

Борил кимна утвърдително. Когато отговори, околните видяха, че устните му бяха побелели и леко потреперваха.

— Наистина е бивало да се шегувам с грижите ти за мене, кастрофилаксе. Не мислех, че някой в престолнината желае гибелта ми… — И внезапно попита: — Дали не е бил някой луд?

— Ако е бил някой луд, ще го уловим и случката скоро ще се забрави — каза многозначително Семир. — Ами ако покушението е било плод на добре замислен заговор?

— Заговор? — нелепо повтори Борил. — Срещу мене?

Думите му изненадаха мнозина. Искрен ли беше Борил, или само объркан от уплахата? Наистина ли не знаеше, че народната омраза като във фуния се събираше в него? Никой не си стори труда да му отговори, дори Семир, към когото бе отправен въпросът.

— Искам разрешение да действувам, господарю — каза кастрофилаксът. — Да действувам незабавно и с пълна строгост.

— Да? Искаш да действуваш? — Царят още не се бе съвзел. — Какво значи „да действувам незабавно“?

— Първо да въздигна друг от най-преданите ти хора на мястото на Карач. Видя се, че нуждата от протоспатар не е празна дума, господарю.

— Да, да, разумява се… Кого да назначим?

— Предлагам Чъсмен.

За пръв път в разговора им се намеси друго лице. Беше логотетът Тихомир. Той произнесе недоумяващо:

— Чъсмен? Един волнонаемен палач да стане протоспатар на царя?

— Толкова по-добре, че е познат като палач — сухо му възрази Семир. — Така самото му име ще плаши и сковава недоволниците.

— Добре — кимна Борил. — Нека бъде Чъсмен. Друго?

— Ако в Търновград има гноящи рани, искам разрешението ти да ги изцеря с нажежено желязо, царство ти. Независимо кого е засегнала гнилостта…

— Правилно! — реши, без да се замисля много-много, царят. — Оставям всичко в ръцете ти, кастрофилаксе.

И се оттегли към покоите си.