Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

18

Слугините раздигнаха трапезата, но боляринът Йончо остана още на масата. Не беше то, защото търсеше прохлада под лозницата в двора — доколкото можеше да се прочете по лицето му, той изобщо не забелязваше подранилата лятна горещина. Седеше неподвижно, неподвижни бяха и невиждащите му очи и само честите сенки, забързани като пролетни облаци, които се сменяха в тях, издаваха, че отвъд вцепенението някакви невесели мисли се тълпяха и изтикваха една-друга зад челото му. Стефан-Драгослав и Тамара, синът и дъщерята, които седяха от двете му страни, размениха един многозначителен поглед, после младият човек се покашля предупредително и подхвърли:

— Нещо ми се виждаш загрижен, тате…

Бащата се сепна, както се сепват хората, които в една секунда се връщат от много, много далече.

— Наистина съм загрижен, деца — каза тежко. Извади шарен месал и го прекара по лицето и плешивата си глава — едва сега усети, че бе плувнал в пот. — Загрижен или объркан, не знам коя е думата.

— Неприятности с хазната ли?

— Не, там всичко е наред… доколкото изобщо е наред хазната от десет години насам.

— Тогава?

Боляринът забави отговора си — не му бе лесно да обясни онова, което глождеше душата му.

— Вие знаете, че щото съм постигнал, постигнал съм го само с двете си ръце, деца. И с ум! От безизвестен род съм, нямал съм знатен баща, някой от видните сановници или от богатите владалци, който сам или даже само с името си да отваря вратите пред мене. Бях по-млад и от тебе, Тамаро, когато си казах: искаш ли да успееш, Йончо, трябва не да си по-як, а по-учен и по-хитър от другите. И първо се изучих. Всяка вечер от нивата отивах в един манастир край нашия Щипоне и от него се научих „аз… буки… веди…“, изобщо овладях тайната на писаното слово. После в безкрайните войни, които водеше Калоян, случи се, че неговият сестрин син Борил имаше нужда от нотарий, който да оправя писмата му. Направих така, че да попадне на мене. Направих и повече — в година-две да вляза под кожата му, та от обикновен нотарий да ме въздигне в асикрит и да стана незаменим за него. И защо, мислите, го сторих? Защото беше от царско коляно? Или заради щедрата му плата? Аз трябваше да бъда по-умен от другите и да гледам не в днешния ден, а в утрешния. И точно така като гледах, видях, че утрешният ден ще принадлежи не на друг, а на Борил. Не сгреших. И затова вече единадесет години аз, неблагородният, съм протовестиарий. И туй не е празна дума като разните му там епикернии, протоиракарии, паракимомени и протостратори, а наистина държа в ръцете си хазната на царството. И вие двамата не сте вече безизвестни като мене, а сте син и дъщеря на протовестиария Йончо и утре ще имате онова, което някога аз нямах — открито поприще за тебе, сине, и знатен жених за тебе, Тамаро, когото ще купя със зестрата ти или с влиянието си, ако той се случи честолюбец.

— Всичко това го знаем отдавна, тате — каза Стефан-Драгослав. — И сме ти благодарни, че си го постигнал. И че винаги си с грижа за нас.

— Бедата е, че съм в тежко раздвоение, деца. Усетът ми, същият онзи усет, който някога ме накара да се наредя до Борил, сега ми вещае злина.

— Злина?

— Или промяна, знам ли как да го назова. — Бащата повторно избърса потта, която отново бе избила по челото и безкосмения му лоб. — Над Търновград е легнал черен облак, пък аз, за разлика от преди не успявам да прозра що носи той и да предваря събитията.

За пръв път в разговора се намеси и дъщерята:

— Кажи ни нещо повече за облака, татко. Ние не сме ти равни по ум, но ти сам обичаш да казваш — две глави мислят по-добре от една. Пък ние ще сме три. И ако можем да ти помогнем…

— Там е работата, че не мога да кажа нищичко за него. Чувствувам се като на един висок хълм, на който духа от всички страни, пък не мога да позная кой от ветровете ще вземе връх. Че между болярите се шири недоволство, това отдавна не е тайна за мене. Може и да не ви се вярва, но думи на недоволство се чуха и в самия дворец… е, не пред царя и неговите кумани, разумява се. Но чуха се те дори и от такива коленопреклонници, като протоиракария Войсил например.

— Ако всред болярите само се чуват отделни думи на недоволство, народът направо роптае, татко — вметна Тамара. — И как няма да роптае, когато из царството ръка за ръка шествуват беднотията и най-върлото тиранство…

Стефан-Драгослав зяпна смаяно при тези думи. Бащата само я стрелна пронизващо. Но нито един от двамата не я попита откъде тя може да знае за чувствата, които владеят народа. Вместо това боляринът каза:

— Роптаенето и недоволството на простолюдието аз не ги броя. Що могат да сторят париците и отроците без вожд от знатните, който да оглави недоволството им и да ги поведе? А между знатните има само приказливци и мърморковци, не и човек, който да вижда утре на престола самия себе си. Дъртакът дядо Влас ли ще поведе една босонога войска на бран срещу облечените в желязо дружини на царя? Или умореният Константин? Или сребролюбецът Войсил? Или най-сетне угоеният Мирко, който все си трепери за своето ечемичено зърно?

— Не си ли противоречиш? — попита синът. — Хем няма изгледи недоволството да прерасне в бунт, в успешен бунт, хем се тревожиш…

— Самото това, което казваш, е вече достатъчно за тревога. Хора като дядо Влас, Войсил или Константин имат ум и премного опит, за да дават израз на недоволството си, без да виждат онова разрешение на загадката, за което моите очи са още слепи. Ще рече: вече други виждат в утрешния ден, а не старият Йончо…

— Ако се уповават не на едного измежду своите, а някому извън царството? На деспот Слав например? Или на изтърсака на Асен?

— На продажника от Мелник те няма да се уповават. А за малкия Йоан не се е чувало от години, куманите на Манастър и Семир трябва отдавна да са го спипали и удушили. — Боляринът направи знак да му донесат нещо за пиене — от дългото слово гърлото му бе пресъхнало. — Смущението ми иде и от другаде. Докато боляри и народ недоволствуват, други пък идват да търсят сполука в служба на цар Борила. Ето, да речем, тази сутрин. Чак от Овчага дошъл някой си Деян… Абе чували сте за него, дето преди месец щял да се утрепе на двубой с някакъв глупак като него за един стол в гостилницата на Боголюб.

— Разкажи, я разкажи! — внезапно се събуди интересът на Тамара.

Бащата разказа всичко. Не пропусна също доброто впечатление, което момъкът бе оставил в него, нито всеобщата изненада, че той, един младок, е убил Кулна, най-добрия меч на Търновград.

— Нищо чудно този Деян, син Вълканов, да сполучи — завърши разказа си. — Такива хора днес са нужни на царя. Не говоря за майсторското въртене на меча. На Борил са потребни примери на вярност.

— Каквато от малцина е срещал повече, отколкото от своя протовестиарий и неговия син — напомни Стефан-Драгослав.

— Семир остана обаче нещо недоволен — продължи бащата. — Разбирате ли противоречието, което властвува над престолнината през тези дни, деца? От една страна, недоволството, което Семир задушава, като почти всеки ден изправя някого на Лобната скала. От насрещната страна идват верните, в които обаче Семир също се съмнява, ще ги проверява и открие ли някакво петънце в житието-битието им… Ама ти… какво?

— Нищо — сведе очи Тамара. — Мислех си за този момък, Деян.

— Какво толкова си заслужава да си мислиш за него? Един непознат?

Тя забави отговора си. Ако я познаваха малко по-добре, Йончо и Стефан-Драгослав щяха да разберат, че тя сега съчинява обяснението си.

— Земята се рони под краката на цар Борил, пък той сега решил да му се подмазва, служба и щастие да търси от него. Нелепа работа!…

— Нелепа ли? — за пръв път повиши глас брат й. — Този Деян-незнам-чий-си е хитрец и ако ние от малко-малко имаме пипе тука — той се почука по челото, което — наследствен знак — също бе започнало да се изкачва застрашително към тила, — ще го последваме и даже изпреварим. Не се чуди, тате. За мене цялото ти двоумение или както там го нарече, е напълно безсмислено. Борил държи властта и я държи с желязна ръкавица, по това не може да се спори. Недоволниците нямат никакви изгледи за сполука. Изводът е ясен: ние трябва с удвоена ревност да служим на царя и когато той свикне да се обляга на нас, всичко, което чакаме — власт, богатство, почести, санове, — ще дойде от само себе си.

— Ами ако онези, които в самия дворец дръзнаха да изразят недоволството си, имат нещо наум, което ние не знаем? — загрижено попита бащата.

Стефан-Драгослав понечи да отговори, но едно шумно избухване на сестра му го изпревари:

— Как не те е срам да изговаряш такива неща! — Очите й в този момент мятаха светкавици. — Власт, богатство, сан… Това ли са единствените цели, които могат да поблазнят истинските мъже? Нямаш ли, бате, малко чест и гордост? Или вие двамата заради пуста власт и почести сте съгласни да станете съучастници на такива сатанински изчадия като Семир и Чъсмен? Да тласкате невинни от Лобната скала и да си запушвате ушите, когато цял народ ви проклина?

Тя скочи на крака и изтича в къщата. Почти веднага се появи отново, прекоси двора и излезе навън. Йончо и Стефан-Драгослав я проследиха с неразбиращи очи.

— Какво пък й става на тази? — задоволи се да каже синът.

— Женска вятърничавост и големи думи — повдигна рамене боляринът. — Ти по-добре отговори на въпроса ми. Какво да правим, ако ония…?

— Веднъж във Варна гледах, когато лодката на един рибар потъваше. Той изгребваше водата с една ръка, теглеше веслото с другата, но като беше само на крачка от пристана, ладийката тъй или иначе потъна. И що, мислиш, стори човекът? Че се удави заедно с нея? Нищо подобно, тате. Той се мета с един скок на пристана, погледна зад себе си, където синята вода тъкмо поглъщаше лодката, рече едно „майната й“ и си тръгна.

— Разбирам — замислено кимна бащата. — Целият майсторлък е да скочиш от ладията, преди да те е повлякла в дълбините със себе си.

— За това вече трябва да имаш грижата ти, тате. Сприятелявай се, подпитвай, слухти, но гледай да научиш навреме онова, което ще ни помогне да скочим от пробитата лодка на здравата, преди да сме нагълтали вода… или водата да ни е нагълтала във въртопите си…

— Да вярваме, че ще успея — почеса се по тила Йончо. — В последните двадесет години — той намекваше за времето, откогато Борил го бе взел на служба при себе си — не съм направил нито една грешка. Дано да не се посрамя и сега.

И с тези думи бащата и синът се надигнаха от масата. Чувствуваха се доволни от себе си и от света.

* * *

От бързане под горещото слънце Тамара се беше задъхала.

— Слушай, остави глупостите настрана! — каза тя, когато слугините се оттеглиха. — Не съм препускала дотука заради сладкишите и кайсиите ти. Как се казваше онзи… твоят приятел де?

Гъста червенина се появи изпод везаната риза на Василиса, покри първо бялата й като на лебед шия, после плисна върху лицето.

— Какъв приятел ми приписваш, за бога?!

— Слушай, момиче, наистина часът е съдбовен. Говоря ти за оногова, когото ти превърза в „При върбите“ и си глътна езика по него.

— Деян…

— А! Имало е, значи, защо да плуввам в пот по напечените плочници на Трапезица. Кажи, той честен човек ли е?

— Без колебание отговарям с да.

— Абе „да“, „да“, ама е отишъл да моли служба от оня кръвник, дето е на престола. Дядо Влас е измолил царевата милост за него.

— Не може да бъде, Тамаро. В цялата престолнина няма по-върл противник на Борил от Деян.

— Аха, ясно!

— Какво ти е ясно?

— Че предсказанието ми се е сбъднало. Това за най-върл враг и прочие Деян не ти е казал тогава, в странноприемницата — сама разправяше, че бил в безсвяст. Значи, научила си го по-късно. А за да го научиш по-късно, трябва моето предсказание, че господ ще ви срещне отново, да се е сбъднало. Само ме смущава, че човек на честта като него, който при това е взел душата на онзи кръвопиец Кулна, е решил да продаде сила и мъжко достойнство на Борил.

Василиса зарея поглед през прозореца.

— Случва се нявга да видиш нещо с очите си и въпреки това да знаеш: то не е възможно. Дори да съм била там, когато Деян е…

— Добре, добре — прекъсна я пълничката Тамара. — Ти вярваш нему, аз вярвам на тебе, това е достатъчно. Важното е, че твоят Деян е в опасност. И дойдох да те предупредя — да го спасиш, ако още има време за спасяване…

Тя разказа всичко, както го бе научила от баща си. И натърти върху съмненията на кастрофилакса Семир и намеренията му да провери истинността на Деяновия разказ.

— Разбираш ли, сестрице? — рече накрая. — Ако Деян ненавижда законопрестъпника, а се преструва на негов верен следовник, той ще да е излъгал. Ако е излъгал, Семир ще разкрие лъжата му. И тогава…

Пурпурът върху лицето на Василиса отстъпи място на восъчна бледост. Девойката закърши ръце в отчаяние.

— Какво мога да направя аз?

— Трябва да го предупредиш за опасността.

— Но аз дори не зная къде е отседнал в Търновград…

— Сигурно ще измислиш как да постъпиш. Чувала съм да казват, че една влюбена мома е по-находчива и от самия дявол. Ех, ако аз някога срещна онзи, който ми се привижда в сънищата…