Цончо Родев
Двама против ада (33)

33

Когато наближи западната кула той изведнъж се сепна: дали не беше сторил грешка като само боядиса, а не обръсна брадата и мустаците си? Прокле наум, но не се върна. „Каквото е писано в книгата на съдбата — нека стане!“ — каза си и продължи нататък, като внимаваше за походката си. За онзи, който може би вече го наблюдаваше от някой скрит пост, той трябваше да изглежда спокоен, сигурен в себе си, изобщо човек, който разполага с власт и сила.

Не сбърка в предположенията си — беше поне на петдесет крачки от кулата-затвор, когато внезапно една сянка се изправи до него.

— Накъде си се разбързал посреднощ, монахо?

„Трябва да е куманин — реши Страхота. — Българин и изобщо християнин никога няма да рече «монахо»“…

— Нося ти нещичко за прочит — отговори му високомерно, като държеше качулката плътно нахлупена върху лицето. — И едно птиченце ми каза, че като го прочетеш, малко по-другояче ще говориш с монаха пред тебе.

Още преди да е зърнал написаното, другият рязко се промени:

— Да отидем при Егри, господарю. Той е начелник на стражата.

Отидоха. Под светлината на един факел Егри дълго се взира в бележката и лицето му видимо губеше цвета си.

— Познаваш ли този печат? — попита изпод качулката Страхота.

— Какво заповядва Семир? — каза в отговор Егри.

— Трябва да говоря с осъдения за утре и никой да не ни безпокои. Може би сигурността на всички ни зависи от този разговор.

— В килията му или да доведа Деян тук?

— В килията му. Когато си тръгвам, аз ще почукам на вратата.

— Ще бъде изпълнено, господарю — поклони се Егри.

— Дай ми светлина и да вървим!

Заслизаха по каменната стълба. И колкото по-дълбоко се спущаха, толкова по-нетърпима ставаше вонята на гнилост, на изпражнения и на попита в стените човешка мъка. Егри го отведе до една сводеста врата, отключи я и с едно „Тук е, господарю!“ му стори път. Страхота го отпрати с помахване на пръстите и влезе. Стреснат от светлината, Деян полека се надигна от сламата в отсрещния ъгъл и се изправи, подпирайки се на стената. И докато новодошлият грижливо затваряше вратата зад себе си, попита с престорено спокойствие:

— Дойде ли часът, отче?

— Часът за какво, синко?

— За да се представя пред бога.

— Ба, за това има още доста време. — Мнимият монах упорито се криеше под качулката си. — Предричам ти още петдесетина години… стига да си усвоил добре кудугерския удар…

— Ами ти!… Чакай… Този глас…

Страхота махна качулката и съблече расото. Приятелят му се взира известно време, докато го позна под тези черни власи, после с радостен вик двамата се хвърлиха в прегръдките си. Те се тупаха по гърбовете, улавяха се за раменете и се взираха един в друг, отново се прегръщаха, но не се целунаха — за българите беше неприлично мъже да се целуват. Когато се посъвзеха от чудната среща, те забучиха факела на желязната скоба на стената и седнаха на сламата, опрели гърбове о зида.

ДЕЯН. Какъв вятър те довея в този пъкъл, Страхота?

СТРАХОТА (неопределено). Нали ни свързва клетва да сме двама против ада?

ДЕЯН. Това не значи, когато единият се отправя към ада, другият да му прави дружина…

СТРАХОТА. Не споря. Към отвъдното ще потегли само един от нас.

ДЕЯН (усетил недомлъвката в думите му). Говориш някак особено…

СТРАХОТА. А, няма нищо особено. Просто подир малко ти ще облечеш тази власеница, ще наденеш качулката и с колкото се може по-спокойна стъпка ще се отправиш към дома на Тихомир. Е, и на Василиса също… (Избързва да превари възражението му.) И знаеш ли, братко, бях захванал да се коря, че не си обръснах брадата. Пък виж, за тези месеци твоята е станала с три пръста по-дълга от моята…

ДЕЯН (смръщено). Остави брадите ни на мира. Какво беше това за власеницата и за спокойните стъпки?

СТРАХОТА (с престорено нехайство). Имах те за по-досетлив. Виж този пергамент! Имаме го от нашия мил приятел Чръноглав, царство му небесно. С него ще преминеш през всички стражи. Но за всеки случай вземи и тази мечица, може да ти потрябва, ако забележат промяната.

ДЕЯН. Искаш да кажеш, че си дошъл да ме спасиш, но с цената на собствената си гибел? И мислиш, че аз ще се съглася?

СТРАХОТА. Няма да се съгласиш. Ти само ще се подчиниш.

ДЕЯН. На кого?

СТРАХОТА. На здравия разум. На здравия разум и на ползата на България.

ДЕЯН (присмехулно). Откога започна да говориш от името на България? Нали за тебе не съществуваше нищо друго, освен личната мъст?

СТРАХОТА (напълно сериозно). Можеш да ми спестиш подигравките си. Един, който е осъзнал грешката си и се е поправил, струва повече от сто светци, които от рождението си са били все на правия път.

ДЕЯН. Искаш да кажеш…

СТРАХОТА. Точно така, казвам го. В изминалите три месеца аз осъзнах, че правото е било винаги на твоя страна, Деяне. В този живот не е достатъчно да отмъщаваш, защото отмъщението ражда друго отмъщение и така върви безкрай. А трябва като отмъщаваш, едновременно и да градиш един свят, в който да няма за какво да се отмъщава.

ДЕЯН. Благодаря ти за тези думи. Ще ми бъдат малка утеха, когато утре се изправя на Лобната скала…

СТРАХОТА (припряно). Не разбра ли, че ти утре няма да видиш…

ДЕЯН (прекъсна го). А мислиш ли, че ще се съглася вместо себе си да пратя на смърт тебе?

СТРАХОТА. Боже, на какви високопарни думи си се научил тука! Хайде тогава да започнем наред. Смърт, казваш. Не си ли разбрал, човече, че смъртта е едно нищо? Че тя е събитие толкова естествено, колкото да се нахраниш, когато си гладен, или при нужда да се изпикаеш в това гърне там, в ъгъла? Кажи ми само един човек, който по някакъв начин — с церове, молитви, заклинания, все едно — е избегнал смъртта и е живял вечно?

ДЕЯН. Мога веднага да ти изброя цяла дузина, на които тленното тяло е изгнило, но те са живи в народната памет…

СТРАХОТА. А, падна в собствения си капан! От тези, вечно живите в народната памет, нито един не е бягал от телесната смърт. Напротив, даже мога да ти кажа мнозина, които са живели безцелно или поне незабележимо, ала именно със смъртта си са преминали в безсмъртието. Какво излиза? Че не е важна смъртта сама по себе си, а смисълът й. Не кога, на каква възраст, а за какво си умрял.

ДЕЯН. Ще изкараш, че е по-полезно, ако утре умреш ти…

СТРАХОТА. Не — че е по-полезно между двама ни да останеш да живееш ти. По-полезно не за тебе лично, драги, а за делото ти и за България. (Той го запозна с положението в Търновград и с безизходицата, до която бяха стигнали бунтовниците в отсъствието на Деян). Сега нека да оставим големите думи, като смърт, саможертва и прочие, и да помислим за друго: ако е съдено утре един от двама ни да загине, чия гибел ще бъде пагубна за българското племе. Загина ли аз, няма да се случи нищичко… е, само дето едно хубаво момиче ще пролее няколко сълзи. Но загинеш ли ти, тогава пропада всичко — подготвеното въстание, скъпите жертви, дадени досега, надеждата на целия ни народ да възтържествуват правдата и честта, които Йоан Асен носи.

ДЕЯН. И все пак да ме спасиш с цената на…

СТРАХОТА. Стой! Изопачаваш — нито веднъж не съм ти обещал спасение. Онова, което те чака навън, съвсем не прилича на неделна разходка. Нашата бранна сила и Семировата или са равни, или неговата значително ни превъзхожда. Битката за овладяването на портите и вътрешната крепост ще бъде толкова люта, че почти мога да обещая сигурна гибел за онзи, който ще води въстаниците в нея. Какво излиза? Че ако не ме послушаш, и двамата ще умрем мърцина — ти на Лобната скала, а аз в едно сражение, предварително осъдено на неуспех. И обратното. Престанеш ли да се опъваш като рак на бързей, двамата може би пак ще погинем, но ще спечелим признание и безсмъртие. Защото мен ще спомнят като приятеля, приел доброволно участта да последва дядо Влас от височината на скалата, а тебе — като героя, превърнал смъртното си тяло в мост, за да минат по него величието на България и чисто човешката справедливост.

ДЕЯН (разколебано). Не вярвам на нито една твоя дума и дълбоко съм убеден, че само хитруваш и витийствуваш, но не зная как да те разоблича.

СТРАХОТА (не му дава време да се съвземе). Добре, добре! Като се срещнем горе (сочи към небето), ще имаш цяла безконечност, за да ме разобличаваш. (Той мушва късия меч в пояса му и го намята с власеницата, наглася качулката.) Докато обаче сме още тук, на грешната земя, искам да ми сториш още една услуга. В дома на Тихомир ще срещнеш едно момиче, което не познаваш. Предай й, че утре, когато без страх ще срещна Безносата, на устните ми ще бъде нейното име… на Тамара…

ДЕЯН (поглежда го изненадано). А казваше, че жените, всички до една, са изчадия на Сатанаил…

СТРАХОТА. Точно така, всички до една. Но Едната е Тамара…

Въпреки трагичната величавост на минутата, двамата прихнаха в къс, трескав смях. После усмивката угасна върху лицето на Деян.

— Прощавай, братко — каза, протягайки ръка. — Приемам саможертвата ти, защото ти повярвах, че е в името на България…

Страхота пое десницата му, разтърси я. И припомни нявгашните думи:

— Двама против ада. Кълна се!

— Двама против ада — повтори Деян. — В името на честта на България!…

Страхота удари няколко пъти с пестник по вратата.

— Хей, Егри!… Тъмничарю!… Ела да ме изведеш!…

Той смъкна качулката върху лицето на приятеля си, изтича до отсрещния ъгъл и закри лице в шепите си. Егри отключи, огледа се. Сетне взе факела от стената и поведе навън мнимия пратеник на Семир.