Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

20

Едва тръгна по пруста, за да отиде да обядва, когато върху него връхлетя Страхота. Всичко в побратима му изразяваше задоволство — безмерно, както подобаваше на човек на крайностите като него.

— Бъди приятел и се върни да ми полееш — наполовина помоли и наполовина насили другаря си той. — Дявол да го вземе, знаеш ли как ме мъчи сам да си поливам, когато се мия!…

Влязоха в стаята. И докато му поливаше, Деян подхвърли:

— Не зная какво ти се е случило, но сияеш като месечина…

— Сиянието е с утрешна дата — между две плисвания на лицето каза Страхота. После превари въпроса, който беше на устните на Деян: — Не ме разпитвай повече. Биват неща, които човек не споделя и с брат си. — И накрая, докато се бършеше, добави: — Имам една молба, Деяне.

— Ако е в силите ми да я изпълня…

— Нямаше да я искам, ако не беше според силите ти. Стори така, че утре да не бъдеш в Търновград. Не, не, не е достатъчно да отидеш примерно отсреща на хълма или някъде по течението на Етър и там, припичайки се на слънце, да изкараш до вечерта. Иди някъде заедно с човек до тебе и гледай там да те забележат.

Деян го погледна подозрително.

— Какво си намислил да правиш, Страхота?

— Вече те помолих да не ме разпитваш. Но разбери: не стига да си вън от престолнината, а да можеш да докажеш, че си бил вън от нея.

Както обикновено, в трапезната стая завариха Чръноглав. И пак както обикновено, той почти не докосваше гозбите, но затова пък не щадеше стаканите с крънското вино на госпожа Бойка. Двамата младежи даже не дочакаха да ги покани, а направо седнаха при него.

— Какво ще кажеш за една разходка утре? — попита го Деян, докато чакаха да им поднесат блюдата с обеда. Чръноглав вдигна учудено вежди:

— Разходка? Какво значи това за човек като мене? — Той показа многозначително вдървения си крак.

— Бях забравил, но и то не е пречка. Вместо на коне, ще наемеме кочия. Да се возиш на кочия можеш, нали?

— Къде си наумил да ме водиш?

— Утре е денят на светите равноапостоли Петър и Павел — напомни Деян. — Когато нявга е служил тук, преди да го проводят катепан в Овчага, на този ден баща ми не се е черкувал в тукашната църква „Свети апостоли Петър и Павел“, а винаги отивал в Петропавловския манастир. И такива хвалби е лял за него…

Чръноглав размисли върху думите му, пък кимна утвърдително главата си с цвят на морков.

— Бива — рече. — Само че…

Госпожа Бойка, която, величествена и нагласена както винаги, обядваше сама на съседната масичка, изпусна лъжицата си. И направи нещо, което в нейния почтен дом не се помнеше — намеси се в чужд разговор.

— Чръноглав ще ходи на църква!?! — възкликна тя непресторено. — Боже, бъди милостив и не отвръщай на това предизвикателство с Апокалипсиса!…

— Е, чак пък Апокалипсис! — засмя се насреща й Страхота.

— Не си ли помисляте какво ще последва, ако утре заведете негова милост на черква, момчета? — продължи госпожа Бойка по същия начин. — Светите равноапостоли или ще изскочат от иконите и ще се възнесат като учителя си на небето, или, обратното, ако прекарат само един час в обществото на Чръноглав, вместо „мир вам“ ще захванат да казват „наздраве“…

Избухна луд смях, като най-високо кънтеше гласът на червенокосия.

— Вижда се — рече задъхано, — нашата хазяйка няма особено ласкаво мнение за мене. Чудя се с какво ли съм го заслужил.

Тя обаче не отговори — пак бе потънала в достолепното си мълчание.

— Все пак утре сме на манастира, нали? — напомни Деян.

— Стига да изпълниш две условия, драги. Кочията ще платиш ти. И знай отнапред, че ще струва колкото едното ти око — ще те оскубят, че си жертвуват празника, че там ще почиваме, че пътят е неравен и какво ли още не. Другото — да си взема един по-обемист кърчаг от ей това винце. Петропавловският манастир е женски, знаеш, та игуменията и да се е запасила с вино за гости, нямам доверие във вкуса й…

Деян се погрижи за кочия (наистина го оскубаха, но не чак колкото едното му око) и тя се появи още на разсъмване, както я беше поръчал — искаше да бъде в манастира навреме за утринната литургия. По-големи затруднения му създаде Чръноглав. Той бе напъдил вратаря Радко, който бе отишъл да го събуди, замервайки го с бастуна си, с обущата и изобщо с всичко, което му попадна подръка. По-късно Деян и Радко с обединени усилия успяха да го измъкнат от одъра — не толкова със сила, колкото с обещанието за един стакан вино „за проясняване на снощното“, както молеше Чръноглав. И криво-ляво двамата успяха да тръгнат достатъчно навреме…

Пътуването можеше да се нарече направо прекрасно. Наоколо ухаеше на свежа зеленина и на напиращ в дърветата сок. Сапфиреното бездънно небе, по което не се забелязваше нито едно облаче, постепенно просветляваше от изток и синевата му малко по малко отстъпваше място на светлик с цвят на разтопено сребро. Събудени от веселия звън на кочията, птички огласяха простора, поздравявайки новия ден с радостната си песен.

За чудесното пътуване безспорно голям дял имаше и Чръноглав. Чаровен и духовит събеседник, какъвто си беше, той, разбрал, че спътникът му не познава тези места, с охота разказваше за местности, села и манастири, като изпъстряше разказа си с безброй бивалици и главно небивалици, рожба на неизтощимото му остроумие, които начесто не разсмиваха Деян, а просто го караха да се превива надве…

В манастира стигнаха навреме за службата, но там неочаквано Чръноглав пожела да се разделят:

— Аз съм в превъзходни отношения с дядо господ и с всичките му светии — каза. — Нямам какво да моля от тях, пък те отдавна са вдигнали ръце от мене. Тъй че аз ще те почакам ей там, под сянката. — Той вдигна предупредително ръце. — Не, не, не се страхувай. В името на равноапостолите ти обещавам поне половината кърчаг да изпием заедно…

Храмът беше препълнен с богомолци — по дрехите личеше, че са от Търновград, но и мнозина от околните села. Деян не разбра как стана така, че на излизане след тържествената литургия една монахиня се озова до него. Той й помогна в блъсканицата при изхода, а тя му отговори с един поглед, в който сякаш имаше нещо повече от обикновена благодарност. Беше около четиридесетгодишна, но със свежо и младеещо лице, леко удължените очи на което придаваха някакво особено очарование.

— Не съм те виждала друг път, млади благороднико — заприказва го тя със свобода, която изглеждаше странна за една монахиня. — Като че не си от честите богомолци в нашия манастир?

— От далечна Овчага съм, Деян, син на Вълкан. Съвсем отскоро съм в престолнината и…

— Ах, чувала съм за тебе. — Тя го стрелна изпод дългите си мигли. — Ти ще да си този изумителен майстор на меча, който като на шега накълцал не кого да е, а прочутия Кулна.

Деян беше смаян и не го скри от нея:

— Удивен съм, сестро…

— Евсевия — подсказа тя.

— Удивен съм, сестро Евсевия, че през стените на светата обител достигат и вести за най-обикновени мъжки разпри…

— Вестите за разприте долитат колкото да обрисуват техните герои.

— Признавам, не разбирам добре…

Заедно с другите богомолци сестра Евсевия приклекна пред една икона на апостолите Петър и Павел и се прекръсти. Външно тя изпълни всичко според повеленията на канона, но Деян можеше да се закълне, че в действията си тя не вложи нито богобоязън, нито монашеска смиреност.

— До манастира дойде странна мълва — каза тя, като продължиха отново един до друг през двора. — Във време, когато престолът на цар Борил скърца и се люлее и по-умните царедворци вече бягат настрана, за да не ги смаже той, когато се срине, намерил се е един млад, красив и чутовно силен благородник, комуто скимнало точно обратното — да търси сполука в служба на обречения. Жалко!

— Жалко за какво?

— Загдето този младеж няма да е първият под слънцето, който се е опитал да спаси един удавник, пък удавникът го е стиснал в мъртвешката си прегръдка и го е повлякъл със себе си в бездната.

Преди да отговори, Деян претегли внимателно думите си.

— Личи си, че не си била отдавна в Търновград, сестро Евсевия. Последното нещо, което може да се чуе там, е някакво скърцане на престола или тропот на разбягващи се боляри. Напротив престолът изглежда гранитен, а сановниците — пълни с вярност към владетеля.

— Измамно е всичко това, Деяне, син на Вълкан. Борил е само един надут мях — голям, но кух. Властта си над престола и царството той дължи само на онези неколцина мъже около себе си, които стъпкват с железни ботуши всяко недоволство още в часа на зараждането му.

— Куманите?

Тя отново му хвърли един кратък, но огнен поглед изпод миглите, които му напомняха на стрехи.

— И за това си лошо осведомен. Куманите, казваш. Някои от тях наистина са кумани по род, но те са българи по сан и по стремления, по грижи за царството.

— Говориш ми с явното желание да ми помогнеш, сестро. Но аз съм наистина нов за тези места, не владея иносказателното слово на дворците и манастирите. Щом си научила за Кулна, трябва да се досещаш, че аз съм човек на меча. А един човек на меча трудно ще те разбере…

— То не е сложно, Деяне, син на Вълкан. Тази земя се пресити на злодействата и некадърността на Борил и наближава да го измете от себе си. Вярно, той може да бъде свален само със сила. Силата е в ръцете на онези, които ти назова „кумани“. Да продължавам ли? Толкова ли е трудно да се сетиш кому трябва да предложиш меча си, за да достигнеш славата и богатството, които са те довели в Търнов?

Наблизо до онова крило на манастира, където бяха килиите на монахините, те спряха един срещу друг, за да се сбогуват.

— Познавам се — ще мисля дълго над думите ти — каза Деян.

— В такъв случай неизбежно ще стигнеш до истините, които сега чу от устата ми. Ако още изпитваш колебание, може пак да дойдеш да побъбриш с мен.

— Прости ме за онова, което ще изрека още, сестро. За Търновград и за делата на царството ти знаеш повече, отколкото мнозина от най-личните боляри. Каква си била, преди да се зачерниш под монашеската власеница?

За първи път тя го изгледа дълго и настойчиво.

— Царица на България — каза и с леко кимване се отдалечи.

Когато се съвзе от смайването си, Деян се отправи към горичката, под сенките на която бе оставил спътника си.

— Изглеждаш ми така — посрещна го със смях Чръноглав, — като че светите равноапостоли са скокнали внезапно от иконата и като знак на небесна милост са ти лепнали по една здрава плесница…

— Дай ми да пийна нещо — отпусна се на земята до него момъкът. Преживях такова чудо, пред което и скокването на Петър и Павел е бледо калугерско измамничество, като разните му там костички на светци и икони, от които капят кога сълзи, кога кръв…

Той наистина почти не се докосна до храната, а пи много. Поне много повече, отколкото главата му бе способна да понесе.

— Можеш ли да си представиш — рече, като леко плетеше език. — Току-що говорих с бившата царица. Жената, която е била под венчило и с Калоян, и с Борил. Аз изобщо не допущах, че тя е в манастира…

— А, защо? — ухили се насреща му Чръноглав. — Подстригването в монашество е осветен от вековете най-безболезнен начин царете да се избавят от жените си. Едно подстригване, една власеница и… готово!

— Жената под власеницата говори все още като царица на България. И то царица, която продължава явно или скрито да направлява съдбините на царството.

— Виж ти, това е интересно — без особено любопитство произнесе Чръноглав. И с ленив жест напълни отново стаканите.

Деян жадно пресуши своя. После набързо предаде разговора, който нито беше желал, нито беше предизвикал. Но странно — докато той беше поразен главно от това, че бе разговарял с една бивша българска царица, Чръноглав посвети повече внимание на казаното от сегашната сестра Евсевия.

— Изразила е странни мисли — рече той, леко фъфлейки. — Трябва да размисля върху тях, ако някой път мозъкът ми се случи да не е размътен от крънското на госпожа Бойка…

— Повече глупави, отколкото странни — не се съгласи Деян. — Кой здравомислещ българин ще се съгласи да предаде царството на куманите? И да види на престола кървавия Семир? Затова ли Асеневците ни освободиха от византийско иго, за да приемем сами и доброволно куманското?

— Но сестра Евсевия е казала една истина, която не е за пренебрегване. Силата тъй или иначе е в ръцете на Семир и неговите хора.

— Не е вярно. Силата е в ръцете на племето българско. Стига да скочи на нозе, то и с голи ръце ще смачка и Борил, и куманите. И ще прати вдън земя този „ред“, който царува над хубавата наша земя.

— Народът е нищо — поклати керемидената си глава Чръноглав. — Той е стадо от безсловесни твари, загрижени само да имат покрив и комат хляб за децата си.

— Ако недоволството, което се шири из цяло Българско — продължи да се пали Деян, — се обхване и насочи, тогава можем да поръчаме заупокойна молитва за престолокрадеца и за всичките му там семировци, чъсменовци и карачовци.

— Там е работата, я! Кой ще го обхване и насочи? Кому ще стигне сила и дръзновение за това?

— Аз. Ти…

— Остави ме ти мене — засмя се Чръноглав. — Вярваш ли — как го рече? — племето българско да тръгне подир едного, който знае само да се налива с вино?

— Не всеки се налива с вино — махна с ръка Деян. — Още има достойни българи, които тук или прокудени в изгнание не само милеят за погубената чест на България, но и са способни да я възвърнат, заставайки начело на народа. Например…

Момъкът млъкна изведнъж и оброни глава. Виното и преживените през този ден вълнения го бяха надвили. Накуцвайки, Чръноглав го понагласи върху постелката и метна една тънка завивка върху него.