Цончо Родев
Двама против ада (23)

23

Облечени и с ботуши на краката, бяха се проснали всеки на своя одър. Лежаха по гръб, с мушнати под главите ръце и с погледи, зареяни в тавана. И мълчаха, мълчаха, мълчаха…

— Сигурно си много доволен — обади се най-сетне Деян. — Не повишаваше глас, пък се усещаше, че гневът просто преливаше в него. — Изпълни си мечтата, нали? Ето, Борил е убит, куманите, подплашени, са побягнали презглава към север, царството е устроено според вашите закони, богомилските… Не ми остава, освен да ти река едно „Честито!“.

— Лесно ти е да се подиграваш — с привидно спокойствие прие нападката Страхота. — Най-лесно се забива нож в издъхналия вълк…

— Поне честен ли си пред себе си да признаеш какво зло стори? — настъпи го отново Деян. — Отмъщаваш за баща си, погиналия невинно. Но как? Като предизвика да се напълнят тъмниците на Търновград и ще изпратиш още десет, двайсет или сто невинни горе, при баща си. Началото го видя. Дядо Влас. Най-почтеният от болярите на царството. Чух един от глашатаите — дядо Влас бил главният заговорник против Борил, той бил насочил ръката на покушителя. Ще рече — твоята.

Всяка дума шибаше като камшик душата на Страхота. Но опърничав и твърдоглав, какъвто беше, той по-лесно би последвал беловласия болярин от височината на Лобната скала, отколкото да признае, че не е бил прав, че е сгрешил.

— Щеше да говориш другояче — каза, — ако бях успял. Падналият е винаги виновен, нали? Но кой да допуша, че този проклет куманин ще закрие тартора със собственото си тяло?

— Ако беше успял, различното щеше да бъде само за тебе самия. Посветил си се на сляпата мъст. И после? Щеше да погубиш Борил и да заживееш с мисълта, че си получил кръвнина за смъртта на баща си. А за народа щеше да бъде все същото. Даже комай още по-лошо. Защото куманите, уплашени някой от болярите да не вземе властта, нямаше да се задоволят с дядо Влас, а навярно щяха да изколят всичките наред. И за по-сигурно щяха да им пратят за придружници към преизподнята още стотина-двеста от тия, дето сега гният върху камъните на затвора.

— Няма да събудиш жалостта ми — засумтя Страхота, но гласът му не прозвуча особено убедително. — Болярите, народа, запрените в тъмницата… Защо да ги жаля? Нали всички те са били на онази стъгда, когато баща ми е горял жив на кладата? Пожалиха ли го? Понечиха ли да загасят огъня под нозете му?

— Тичаха ли да подклаждат огъня? Може всичките до един да са скърцали зъби от безсилие и немощ, докато ти сега направо ги превърна в жертви, подобни на баща ти Добри. Даже в още по-злощастни. Понеже твоят баща сам и със съзнание за опасността е приел и е проповядвал едно забранено учение, докато тези ще гният или ще погинат върху уредите за мъчение, без дори да разберат причината.

— И дядо Влас ли?

— Той не. Дядо Влас загина като баща ти — със съзнание за вината си, с нежелание да се отрече от убеждението си и в края на краищата със същата или с подобна доблест. А знаеш ли ти какво зло стори с гибелта на дядо Влас? Когато утре се появят под стените на Търнов стяговете на Йоан Асен, именно дядо Влас щеше да поведе знатните и пълководците срещу омразния ни Борил. Ние се клехме да се борим против ада, пък с неразумното си дело ти стори едно — притъпи острието на оръжието ми.

Страхота не намери какво да възрази и само повтори опърничаво:

— Приказвай си, няма да събудиш жалостта ми.

— Мъча се да събудя не жалостта, а съвестта ти — каза Деян.

* * *

За последиците от несполучилото покушение се говореше по същото време и в Царевец, на две крачки от царския дворец. Протоикарият Константин бе поканил неколцина на разговор и макар в тези метежни дни това да носеше смъртна опасност, пак се бяха отзовали трима — брат му архиепископ Герасим, логотетът Тихомир и Мирко Ечемиченото зърно. Седяха те уж на чаша вино, но никой не посягаше към стаканите — те, стаканите, трябваше да послужат за оправдание, ако някой ги изненадаше посред разговора им.

ТИХОМИР. Ако ни гледа и слуша от небето, нека ме прощава сянката на дядо Влас за онова, което ще призная. Аз винаги гледах на него някак си… някак си… Е, разбирате. Имах го за човек, който живее със спомени, а в настоящето — за свадливец и волнодумец.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. То беше защитата му. Както счупената ключица…

ТИХОМИР. Какъв урок ни даде само! Мнозина от младите ще се червят, когато ще се сравняват с него, стареца.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. И аз съм свидетел — прие кръста си с най-трезво съзнание и с ясен поглед за онова, което ще последва.

МИРКО ЕЧЕМИЧЕНОТО ЗЪРНО. Сега си припомням странните думи, дето ни изговори веднъж в двореца. Тогаз те намирисваха на старческо празнословие, пък виж какъв дълбок смисъл се криел зад тях!

КОНСТАНТИН. Празнословие или здрав смисъл — туй може да се разбере само по едно: дали е вярно, че Йоан, синът на стария Асен, се готви да потърси правата си или с добро, или със сила.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. Защо се съмняваш, бате? Дядо Влас ми го каза пред смъртта си, а пред лицето на смъртта никой не плещи празни глупости.

МИРКО. И е посочил човек, който може да го потвърди…

КОНСТАНТИН. Ако този човек изобщо съществува, нали?

ТИХОМИР. Съществува, Константине. И със срам ще споделя, че този млад човек призова и мен да стана воин на правдата, пък аз му наговорих разни нелепости за дадена дума и какво ли не още. Просто ми иде да потъна в земята, когато си спомням…

МИРКО. Абе слушайте, не е ли онова момче, което дядо Влас заведе при царя? Тъй май се казваше, Деян.

ТИХОМИР. Той е. Ще да са го направили за укритие.

КОНСТАНТИН. Щом посоченият от дядо Влас Деян те познава, то ще е достатъчно да му се обадиш някак си у госпожа Бойка…

ОТЕЦ ГЕРАСИМ (вметва). … и да имаш смелостта да изближеш, щото си плюл…

КОНСТАНТИН. … за да добием връзка със законния владетел и ние. Тогава ще се осмисли всичко… включително, ако потрябва да последваме дядо Влас от Лобната скала.

ТИХОМИР (към архиепископа). Ще го направя! На Тихомир никога не му е липсвала доблестта да изближе онова, което е плюл.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. И все пак ще те посъветвам да не бързаш. В града сега шпионите на Семир са повече, отколкото хлебарките в моя манастир. Представяш ли си какво ще си помислят те, когато видят един велик болярин да търси някакъв младеж, и то приятел на дядо Влас в дома на госпожа Бойка?

МИРКО. Негова светост е прав. Като мирясат семировци, ще потърсим по-хитри пътища, за да стигнем до младежа. Например може да настаним временно наш верен човек при Бойка. Аз например имам един подходящ човек от Копсис. Хем ще прегърне на живот и смърт делото ни, хем никому няма да направи впечатление, ако отседне в скъпите стаи на госпожа Бойка.

ТИХОМИР. Спомена „делото ни“. Пък аз досега не съм чувал да сме подхванали някакво дело.

КОНСТАНТИН. Ех, Тихомире, Тихомире, чуден човек си ти, Тихомире. Ами че със самото ни събиране тука и с нашите думи ние вече сме в делото. И даже сме си заложили главите в него!

ТИХОМИР. Може би да си прав. Но за да не се окажем утре в разноезичие, нека сега да се уточним какво е делото ни и що имаме да вършим.

КОНСТАНТИН. Аз пък мислех, че то се разбира от само себе си. Нашето дело е да изпълним завета на дядо Влас: да съберем около нас болярите, които не са се продали на Борил и куманите, и когато Йоан Асен развее стяг пред крепостта, ние да ударим отвътре. Заедно с онези люде естествено, които още са готови да ни следват дори и в този ад.

ТИХОМИР. Една войска, дори и когато е тайна и подмолна, не може без пълководец…

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. По моему пълководецът вече е назначен от законния цар. Този Деян може да е млад, но длъжни сме да го признаем над нас. (Кратко замълчаване, в което никой не възрази на думите му.) Но не стига това, което ти изясни, бате. Аз се наемам чрез изпитани хора между свещениците и монасите да подготвя народа на Търновград и околността за часа на разплата. И тъй като е в служба на правдата, ще я проглася разплата в божието име.

ТИХОМИР. Не се сърди, но едва успявам да те позная, отче. В днешния Герасим няма и следа от онзи, който преди три седмици мънкаше против насилието, „отдай кесаревото кесарю“ и прочие.

МИРКО. Кой от нас може да се познае в сравнение с тогава? Гибелта на този нов великомъченик дядо Влас преобрази всинца ни…

КОНСТАНТИН. Според мен на Войсил можем да разчитаме. Той още в онзи разговор показа, че не трябва да му се пояснява що е мъжка чест и доблест.

МИРКО. Аз ще река, че можем да спечелим на своя страна и Белота… стига да има какво да полепне по дланите му от цялата работа.

ТИХОМИР. Цялото си състояние поставям на разположение на делото.

МИРКО. А Ратен? Той даже ще ни струва по-евтино и от Белота — няколко бъчви станимашко вино и една хубава наложница могат да го направят наш.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. Решително възразявам! Делото е толкова свято, че не можем да допущаме в него хора, които ще воюват за род и родина с цената на вино и наложници.

МИРКО. Йончо?

ТИХОМИР. За него пък не съм съгласен аз. Страх ме е от хора с прекалено гъвкави гръбнаци.

КОНСТАНТИН. Значи, споразумяхме се. Засега ще разчитаме на нас четиримата и вероятно на Войсил, ще гледаме да привлечем и Белота. И всеки ще си плюе на ръцете да събира повече мъже под заповедите си. В твоя отделна длъжност се пада, Тихомире, да се свържеш с младия човек по име Деян. И да му кажеш, че ние признаваме първенствуващото му се място.

МИРКО. Той пък да ни свърже с другите си люде, колкото ги има.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. А Ботул?

ТИХОМИР. Да, какво ще правим с Ботул? Мигар ще оставим да не получи възмездие за престъплението си?

КОНСТАНТИН. Нека пък Ботул да бъде моя отделна длъжност, братя.

ОТЕЦ ГЕРАСИМ. Поне ни кажи какво си намислил да направиш…

КОНСТАНТИН. Да убием предателя ние можем всявга. Но това не е достатъчно. Тихомир правилно рече — нему не стига смърт, трябва му възмездие. И ще го получи, повярвайте ми. Ботул аз познавам отдавна. Той е подлец, но повече от подлец е страхливец. Ще направя така, че неговата казън да дойде чрез страха му.

Не го разпитваха повече.