Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

5

Те неволно дръпнаха юздите и се поизправиха на стремената — гледката пред тях беше наистина зашеметяваща. Шумният и многоводен Етър, ту забързан и гневлив, ту притихнал в широк разлив, на това място се огъваше като змия и във всяка от двете му извивки се издигаше по един хълм, облечен в застрашително настръхнала крепостна стена. По-близкият от двата беше по-стръмен и по-висок, някак си изострен към възбог и защитният му зид бе съграден върху непристъпна сама по себе си скална корона; горе, над първоначалното му укрепление, се забелязваше втора крепостна стена, която по нищо не отстъпваше на главната. Без да разменят дума (те и не можеха — просто дъхът им бе спрял пред дивната гледка!), двамата безпогрешно отгатнаха, че това беше Царевец и че вътрешната крепост ограждаше царския дворец. Вторият хълм беше по-плосък и по-широк, а отдалечеността позволяваше да се видят зад стените му поне двадесетина огромни къщи, истински малки замъци, и също толкова или даже повече църкви. Не беше трудно човек да се досети, че този хълм пък беше Трапезица, а величествените постройки в него — домовете и личните храмове на болярите.

— Непревземаема крепост! — прошепна като на себе си Деян. — Тук може да си строши зъбите която и да е войска в света…

— Дело на Сатанаил — каза на свой ред Страхота. — Само той е в състояние да облече в толкова красота столицата на злото.

— Гледаш ли отстрана, ще си речеш, че тук може да царува само някой богоравен владетел. А каква подигравка на съдбата — в Търновград властвува не друг, а Борил…

— Нам предстои да се преборим и с него, и с преданите му блюдолизци, че и… с тези стени. — Страхота въздъхна. — Е, такъв е бил жребият ни, братко. Да вървим, накъдето ни води той.

Те смушкаха отново конете. Пътят, както и трябваше да се очаква, описа широка, много широка кривина — да се изкачи направо по почти отвесния склон на Царевец може да беше по силите на планинска коза, но не и на човек или добиче. И уж престолнината беше на един хвърлей място, пък обиколката по съседното високо плато отне на ездачите половин час и повече. И някак си изведнъж застанаха пред него, Царевец.

На това място хълмът на Царевец се съединяваше с платото посредством една висока до десет човешки ръста скала. На най-тясното място трудолюбиви човешки ръце бяха издялали широк и на дело непревземаем ров; по-късно двамата младежи щяха да научат, че търновградци наричаха това място „Сечената скала“. От другата страна на рова една след друга се издигаха три защитни порти, коя от коя по-застрашителна и коя от коя по-здраво укрепена, снабдени всяка с една или две кули и множество тесни бойници. Сега портите бяха отворени приветливо, а над „Сечената скала“ бе спуснат подвижен мост. Но вдигнеше ли се мостът и затвореха ли се обкованите с желязо порти, тогава никаква човешка сила не би била способна да преодолее тази страхотна преграда. Двамата приятели размениха един пълен с разбиране поглед и конете им изтрополяха по моста — Страхота и Деян бяха пристигнали в престолнината Търновград!…

Като си придаваха израз на пълно безгрижие, младежите преминаха и през трите порти. Наглед никой не им обръщаше ни най-малко внимание, но те усещаха върху кожите си как невидими, но зорки очи ги оглеждат, преценяват, запомнят и сякаш опипват от всички страни. Когато оставиха и третата порта зад гърба си, двамата спряха и се заозъртаха — не познаваха престолния град и затова чувствуваха нужда от упътване и помощ. Но откъде помощ в чужд град? Те точно си задаваха този въпрос, когато помощта сама ги намери.

— Нека хиляда години да съм натопен с главата надолу в катрана на пъкъла — провикна се един глас недалеч от тях, — ако това не са Страхота и Деян, двамата най-злостни кавгаджии под българското слънце!

Младежите се извърнаха по посока на гласа. Заедно с приятелските думи към тях приближаваше един непознат, в пълно въоръжение и със знаци на десетник. Беше строен и висок вероятно колкото тях или дори мъничко повече, с естествената изпъчена стойка на войник по занаят. От очите му, черни и подвижни, бликаха сърдечност и благоразположение, примесени и с малко незлоблива закачливост. Ако човек гледаше само стойката и очите, надали щеше да му даде ден повече от двайсет и пет години. Но ако спреше внимание и на помъдрялото лице, повехналата кожа, очевидно често излагана на слънчев пек, бури и дъжд, и особено на дълбоката бръчка, вкопана между веждите му, тогава възрастта на непознатия мигом отскачаше двойно, че и повече.

— Не ме познахте, нали? — отговори той на неизречения им въпрос. — Пък и как ли ще ме познаете? Единствения път, когато сме се виждали, вие едва се държахте на крака от загуба на кръв…

— А, сега се сещам — отговори за двамата Страхота. — Ти беше онзи, който, непоканен, се намеси в чужда разпра и ни отмъкна мечовете.

— Но после и мазах раните ви с целебен мехлем, не забравяйте това, когато ще ме корите, момчета. — Той приближи до тях и стисна ръцете им. — Както ви гледам заедно, вие надали сте ми много сърдити, загдето тогава не ви оставих да се изколите.

Те му поблагодариха с прости думи и го увериха, че онова нелепо сбиване е станало повод и начало на едно хубаво приятелство между тях. После го попитаха за него и Радан им каза името и длъжността си.

— Как? — трепна Страхота и продължи невъздържано: — Ти, наглед разумен и доблестен мъж, си се съгласил да се продадеш на онзи, който пренесе ада тук, върху свещената българска земя?

Воинът го изгледа продължително и не отговори веднага на буйната нападка. Някаква сянка премина през очите му, та те, само допреди минута шеговити и весели, сега изглеждаха внезапно посърнали, изпълнени с огорчение.

— Какво? — продължи все така остро момъкът. — Не намираш какво да кажеш, нали?

— Напротив, имам какво да кажа. И то не едно, а две неща.

— Ще се учудя, ако успееш така да извъртиш нещата, че служенето на злото да придобие окраска на достойнство.

— Бях само на шестнадесет години — тихо започна Радан, — когато се наредих под пряпореца на Петър и Асен, великите наши освободители. На тридесет и шест, вече десетник на Калоян, аз със същия този аркан, с който измъкнах мечовете из ръцете ви, свалих от коня храбрия рицар Луи дьо Блоа с всичките му железарии, с което започна разгромът на латинците при Адрианопол. На четиридесет, когато прославният Калоян така неочаквано издъхна при Солун, аз вече имах зад себе си четвърт век сражения и белези от осем рани, всички на гърдите и нито една в гърба. Е, млади приятелю, лесно е да се съди и да се изричат тежки думи, когато човек е осигурен и няма грижа за насъщния. Но какво можех да направя аз, който не бях научил нищо друго, освен да въртя меча и бойната секира? На четиридесет години да започна като технитар или като дребен купец? Не, за мен просто нямаше избор. И тогава предложих десницата си на новия цар. При туй по онова време виждахме в него все пак един от Асеневците… А когато Борил разкри истинския си облик, беше вече много късно и опасно да поправя стореното.

Сега беше ред на Страхота да отклони гузно поглед.

— Разбирам те и те оправдавам — намеси се в разговора Деян. — Но ти спомена, че ще ни кажеш и друго нещо?

— То вече се отнася не за мен, а за вас, момчета. — Радан хвърли бърз поглед през раменете си. — Да се говори с прямотата и невъздържаността на Страхота може да е знак на доблест, но в нашата славна престолнина то е, хм, съвсем нездравословно. Тук политат от Лобната скала или просто изчезват някъде в тъмниците хора, чиито прегрешения са като игра на кокалчета в сравнение с думите на нашия приятел.

— Но то е все пак само думи, не действие…

— За кастрофилакса Семир и неговата глутница даже не осъдителните думи, а мислите на недоволство в главата са вече смъртен грях, млади приятели. И вие имате щастие, че изговорихте мислите си пред мене, един, хм, който се е продал на носителя на злото. Не ви съветвам обаче да го правите често — Семир има очи и уши навсякъде. И дочуят ли нещо за вас или от вас (пък те непременно ще дочуят, ако сте така непредпазливи!), не давам и пукната аспра за живота ви.

— Исусе! — възкликна Деян. — Толкова ли е страшно положението тука?

Сякаш по предварителна уговорка, за да стане ненужен отговорът на десетника, през портата се проточи групичка хора, от самия вид на която настръхваха косите на околните. Бяха осмина навързани мъже; всеки от тях беше с оковани ръце и със заключена желязна халка на врата, една обща верига минаваше през всички тези халки, като обвързваше нещастниците един о друг. Охраняваха ги четирима в по-особени воински одежди, които обаче не се задоволяваха да ги водят и подтикват по пътя, а с нужда и без нужда щедро ги налагаха с бичове от волски жили по плещите, по главите, където паднеше. Само един от тези четирима имаше славянски черти, скулестите лица и подръпнатите очи на останалите издаваха, че са кумани.

— Навярно са уловили нови богомили! — горестно произнесе Страхота.

— Богомили ли? — вдигна дебелите си вежди Радан. — Останаха ли богомили в царството? Не, приятелю, не. Това са най-обикновени хорица, които или са имали нещастието да кажат укорна дума за управлението на цар Борила, или са били наклеветени, че са я казали. На Семир и другите като него са нужни постоянни жертви не за да въздават справедливост по закон, а за да държат в постоянен сковаващ страх и престолнината, и царството.[1]

Групата на окаяниците се загуби нататък по улицата, ала плющенето на камшиците още дълго продължи да се чува в смълчания въздух.

— Познавам едного от задържаните — с въздишка рече Радан, отговаряйки на собствените си мисли. — Втория в редицата. Скромен технитар е, има работилничка за свещи ей там отсреща, на две крачки от манастира „Света Богородица Одигитрия“[2]. — Той показа хълма на изток от Царевец. — Каква заплаха за властта ще да е той? Най-много да е изругал я за безмерните данъци, я за ширещите се навред беззакония. И ето го сега… Ще остави вдовица и половин дузина дечурлига… Е, дай боже да сте извлекли някаква поука от онова, което видяхме, приятели. Десетникът помълча малко. Познавате ли Търновград? Имате ли къде да отседнете?

— Двамата идваме за пръв път — обясни Деян. — И тъкмо се питахме същото — накъде да поемем, къде да се настаним.

— С парите как сте?

— Благодарим, засега няма да сме притеснени.

— Тогава бих ви препоръчал да почукате първо у госпожа Бойка. Тя е закъсала благородница и се препитава, като дава стаи под наем… е, не на кого да е, разумява се. А за наемателите, които желаят, поддържа и най-изисканата трапеза в цялата престолнина.

— Точно като за нас работа! — възкликна Страхота. — Къде е тази госпожа-не-знам-коя-си?

— Щях да ви заведа лично, но не мога — моята десетица е на стража тук, при третата порта. Но вие и сами ще се оправите. Тръгнете ей нататък, наляво. След триста крачки ще видите Малката порта. Минете по нея и се спуснете надолу, към Асеновата махала…

— „Асеновата махала“? — трепна Деян.

— В нея живееше Асен Белгун, та людете я помнят на негово име. Впрочем и в нейната църква „Свети Димитър“ братята провъзгласиха възкресението на България. Като слезете долу, казвам, ще оставите църквата „Свети четиридесет мъченици“ вляво, а вие минете по моста, той е един, няма да го сбъркате. И там вече попитайте за госпожа Бойка, всеки ще ви упъти.

Двамата му поблагодариха и изказаха пожелание отново да се срещнат. В отговор старият воин се усмихна сърдечно:

— Вие сте от благородно коляно, това си личи по вида и приказката ви. Ако обаче някой път имате нужда от Радан, неговата къщурка е винаги отворена за вас. Намира се тя хей натам, към Марно поле, няма да е трудно да я намерите. Беден е Радан, но за приятели под покрива му винаги има залък хляб и стакан вино.

И те се разделиха с взаимни благопожелания.

Бележки

[1] До неотдавна в историческата наука традиционно се приемаше, че масовият терор, въведен от Борил, е бил насочен към богомилите. В последните десетилетия обаче D. Obolensky в The Bogomils. A Study in Balkan Neomanicfraeism, Cambridge, 1948, с. 237, изрази мнението, че едва ли може да се говори за някаква масова и кървава разправа с еретиците и че преследванията на Борил са засягали главно неговите политически противници. Това становище вече се възприема от всички изследователи.

[2] Одигитрия — „Пътеводителка“