Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

27

Като го въведоха, сърцето му премаля при вида на уредите за мъчение. Стисна пестници, та чак ставите му изпукаха. „Ще умра… — простена нещо в него. — И още толкова млад…“ А кой знае защо, устните му изговориха съвсем друго:

— Василиса!…

Да, идваше часът на смъртта! За този час Деян се бе готвил още там, на север, край мътния Днипро, но винаги бе хранил дълбоко в себе си тайната мъничка надеждица, че все пак горчивият жребий ще го отмине. Сега обаче не можеше да се съмнява повече — кафявата кръв, засъхнала по тези каменни стени, показваше, че тук не е друго, освен преддверие към отвъдното. „Дано поне намеря сили да погина достойно, като дядо Влас — каза си. — И както отговаря на честното име на тате…“

— Седни! — чу до себе си глас, сух като пергамент. Беше Семир, неусетно влязъл заедно с него. — Недей толкова да зяпаш уредите, ще дойде време и за тях. Но първо ще поприказваме.

Деян се подчини и седна на столчето, което му посочиха.

— Да започнем отначало рече куманинът. — Кой си ти?

Деян си наложи да изглежда спокоен и убедителен, когато повтори житието, както го бяха съчинили в Галицкото княжество.

— Чудесно! — кимна кастрофилаксът. — За пръв път срещам някого, който да ми разкаже как е там, в небесните поселения.

— Не разбирам…

— Няма нищо сложно за разбиране. — Семир повдигна рамене. — Щом си Деян, син на Вълкан от Овчага, ти си умрял преди половин година и предаден с почести на земята. Или може би свети Петър, небесният ключар, ви пуща от време на време да се връщате на земята? Ако е така, точно ще можеш да ми поразкажеш как е горе…

Деян разбра, че по някакъв начин е разобличен. Но реши да настоява на своето:

— Щом съм умрял — каза, — не виждам как зная всичко за Овчага и за Вълкан. Чак за белега на гърдите му.

— Ще стане ясно и как знаеш подробностите. — Куманинът кимна по посока на страшните уреди. — Тук хората си спомнят дори онова, което нивга не са знаели, камо ли…

— Защо толкова се церемониш с него, кастрофилаксе? — разнесе се друг глас зад гърба на момъка. — Дай ми един час, и аз ти обещавам този наш гост да разкаже дори и за майчиното си мляко.

Думите бяха произнесени от Чъсмен. Деян се досети, че някъде в стената трябваше да има скрит отвор, през който се появяваха господарите на тази земна преизподня. Само с едно помръдване на пръста си Семир даде знак на новия протоспатар да не се намесва самоволно в разпита. И продължи, без да прояви каквато и да е припряност:

— Ще ти докажа, че е безсмислено да упорствуваш. Ако не разбереш урока ми, после се сърди на себе си. Ти може наистина да се зовеш Деян, но не си стъпвал в Овчага, а си толкова син на катепана, колкото съм и аз. Дори още по-малко, защото аз поне го познавам. Ти си човек на Йоан Асен и неговия брат Александър. И си проводен тук да изпълниш ролята на дървояд. Знаеш ли какво е дървояд? Един наглед нищо и никакъв червей, който прояжда дъното на корабите и подготвя последното им плаване към дъното.

Момъкът се насили да се разсмее.

— Имената на тия братя чувам за първи път — каза. — А щом така сигурно приказваш, навярно ще можеш да ми покажеш поне една дупка, която съм прегризал аз в снагата на царството.

— Това ще сторя аз! — обади се един нов глас някъде отзад.

Деян трепна и се извърна. Този глас не беше чужд за него — в последните седмици го бе чувал, кажи-речи, всеки ден. Не се бе излъгал: зад гърба му се бе появил Чръноглав. Беше уж същият, но и не беше същият — същи бяха лицето му и морковеният цвят на косата, но ходеше спокойно, без следа от каквото и да е накуцване, имаше къс меч на кръста и разкошно наметало на раменете, а от цялата му фигура лъхаха самоувереност и съзнание за собствената му висока стойност.

— Защо си прехапа езика, приятелю? — надсмя му се Чръноглав. — При други случаи съм те виждал тъй словоохотлив…

— Словоохотлив пред тебе? Един пияница? — смогна да рече Деян.

— Прикритие, драги, само прикритие, колкото да приспя предпазливостта ти. — Чръноглав притегли с уж сакатия си крак един стол и седна при двамата. — Както вдървеният крак. Или както напъждането на онези стражи, които бяха дошли по дирите ти. Или още „невинните“ ми думи, че винцето е разрешено за онези, които се пържат в ада.

— Ясно, бил си безчестник през цялото време — сви рамене затворникът. — Но ще станеш първенец на всички безчестници, ако тук заявиш пред твоите побратими, че дори само един-единствен път си чул моята уста да произнася името на Йоан Асен… Нали това обеща да сториш?

— Грешиш. Вие говорехте за две неща. За службата ти при Йоан Асен и ролята ти на дървояд. Аз ще свидетелствувам за второто. Забрави ли онази хубава утрин в Петропавловския манастир? И сладкия ни разговор под сянката на дървото? Там ти не говореше така кротичко. Тогава Семир за тебе беше „кървавият“, недоволството се ширеше из цяло Българско, подхвърляше и за достойни българи тук или в чужбина, които могат да обхванат недоволството и да го насочат против царя.

— Да не би да съм преувеличил, като съм говорил за недоволство? — продължи да се защищава Деян. — Ако нямаше недоволство, щяха ли тъмниците да се окажат тесни за задържаните недоволници?

— А достойните българи в чужбина? — не му остана длъжен другият. — Надявам се, драги, че не си мислил нито за латинеца Хенрих, нито за маджарина Андрей, нали? Или достоен българин за тебе е Михаил Епирски? Не си ли…

Чръноглав прекъсна словото си по средата. Двамата със Семир се изправиха на крака и застанаха чинно, както бе сторил това вече и Чъсмен. Деян се досети, че тайният проход зад гърба му още веднъж — за трети път тази вечер — бе пропуснал един човек, и то толкова важен, че дори всесилният Семир трябваше да му стане на крака. Младият човек погледна през рамо. Този път го бе „почел“ лично царят. Деян се поколеба, но не се изправи, ВЕЧЕ го сметна за излишно, беше се разбрало, че оттук нататък на всичките му захаросани приказки за желаната служба при Борил никой нямаше да дава вяра. Царят не показа да се е засегнал. Той взе стола, освободен от Чръноглав и се взря с нещо като любопитство в лицето на момъка:

— Хубаво сте подготвили всичко, освен едно — каза. — Можехте да поизмените малко този Годеславов образ. Какво е това, Деяне? Небрежност или подценяване на паметта ми?

„Вече е краят! — помисли Деян. — Прощавай, тате! Прощавай ти, истински царю български! Прощавай и ти, Василиса!… Няма да ви посрамя, скъпи мои, а вие ме спомняйте с добро…“ Каза си това, а после реши да бъде дързък, така краят можеше да дойде бърз и лек, без да премине през всички тези чудовищни изобретения наоколо.

— Няма да крия, престолокрадецо — произнесе отчетливо. — Аз съм Деян, син на Годеслав. И служа на онзи, чиято корона ти присвои с най-гнусно престъпление.

— Нека да ти е утеха, че и ще умреш за него.

— Утехата ми е друга: като умра, за мен ще бъде отмъстено.

— Във всеки случай ти няма да имаш удоволствието да присъствуваш на това отмъщение — подхвърли му Чръноглав със зъл поглед: очите му бяха всичко друго, но не и късогледи.

Борил се показа глух и за обидите, и за последните разменени остроти. Задоволи се да погледне въпросително своя кастрофилакс:

— Има ли друго, което очакваш да научиш от тогова?

— Не, господарю. И можем веднага да се освободим от отровния му език, като за по-лесно го резнем още през врата.

— В ръцете ни е — каза Чъсмен. — Защо да бързаме?

Всички го изгледаха удивено — жадният за кръв Чъсмен, същият, който по своя воля и без плата участвуваше в изтезанията и изпълняваше смъртните казъни, сега препоръчваше да не бързат.

Щяха може би да го подкачат нещо по този повод, но точно в този момент скръцна вратата и се появи Турай, един от най-верните хора на Семир:

— Важно известие, господарю — обърна се той към царя.

— Отведете затворника! — заповяда Борил. — Съдбата му ще решим после. — И когато изпълниха заповедта му, попита: — Какво пак?

Той не съобрази колко много издаваше с това откъснало се от устните му „пак“… А вестта, донесена от Турай, наистина беше „пак“ — привечер преден конен отряд на нашественика се появил пред Раховец!

— Раховец! — ахна царят. — Че то е на два хвърлея от Търновград!

Как да отговориш на този възклик? С какви думи да разсееш прозвучалата уплаха? Единствен Чръноглав намери какво да каже:

— Един преден отряд не е още бранна сила, царство ти. Просто опипват почвата…

— Така е! — побърза да го подкрепи Семир.

— Трябва час по-скоро да приготвим войската за Белота — отпаднало каза Борил, като прекара нервни пръсти през косата си. — Час по-скоро! — повтори. Изправи се и тръгна към изхода, но си спомни нещо и се завъртя на пета: — Каква беше тази твоя внезапна милозливост, Чъсмен?

— Не е милозливост, а най-проста сметка, царство ти — отговори куманинът. — Да отрежем главата на Деян или да го бутнем от Лобната скала ние можем по всяко време на деня и нощта. Но какво ще спечелим? Само ще покажем на народа, че между нас е имало още един враг.

— А какво ще спечелим — заядливо попита Семир, — ако го пощадим?

— Ние се готвим да изтърпим дълга обсада — бавно произнесе Чъсмен. — При една обсада винаги е добре да имаш в ръка човек от обсадителите. И колкото по-важен е той, толкова по-добре. Наложи ли се, можеш да го размениш я срещу друг човек, я срещу храна…

Борил повторно се слиса. Толкова тънък разум в Чъсмен беше нещо съвсем ново за него…