Цончо Родев
Двама против ада (3)

3

Някъде в гората се носеше лай на гончета, примесен с човешки викове и шум на кречетала — отроците и париците от околните села и обучените ловни кучета от царските псетарници бяха вдигнали дивеч. Като се насочваха по тези звуци, коларят на логотета и воините от свитата пресякоха по една странична поляна и току до Синия вир забелязаха бивака на знатните ловци. Впрочем какъв бивак беше то! — Наблизо до шумящия вир върху боядисани в червено и златно колове бяха опънати два сенника, кръглият пурпурен за царя, а дългият жълт за болярите и техните семейства, и под тях бяха поставени удобни кресла с облегалки за гърба и ръцете и масички с различни лакомства за закуска и посребрени стакани за онези, които пожелаваха да разквасят устни с изстуденото във вира вино от царските изби. Воините от стражата, а заедно с тях също конярите, псетарите и соколарите изобщо нямаха място край тези сенници; те се бяха разположили на повече от хвърлей със стрела настрана — достатъчно далече, за да не сквернят с присъствието си господаря на царството и неговите най-лични сановници, и достатъчно близо, за да се отзоват на първото повикване. От онези, които лично отговаряха за сигурността на царя, при сенниците бяха само протоспатарят Карач и кастрофилаксът на Търновград Семир… доколкото изобщо един кастрофилакс може да се брои между охраната. Те изобщо бяха с малко неизяснено положение между приближените на царя: потомствените боляри ги търпяха помежду си, ала не ги приемаха за свои равни, пък в същото време на всички беше ясно, че Карач и особено Семир държаха в ръцете си къде-къде повече власт от разните му там протовестиарии, епикернии, паракимомени и прочие.

Тихомир заповяда кочията да спре на прилично разстояние от пурпурния сенник и с отмерена стъпка се отправи нататък. Отдалече се постара да открие настроението на царя и да се подготви съобразно с него: знаеше много добре, че закъснението му не е променило с нищо царския лов, но от капризен нрав като Бориловия, непрекъснато люшкащ се от крайност в крайност, можеше да се очаква всичко. Но не, този път като че ли нямаше повод за безпокойство — царят изглеждаше в превъзходно настроение и в този момент точно оставяше сребърния бокал на масичката до себе си.

— Виж го ти моя логотет! — със смях превари първите му думи царят, като бършеше с опакото на дланта си винените капки от къдравите си кестеняви мустаци. — Хитрец, какъвто подобава на човек със сана му — оставил е други да се трепят в лова и иде направо за гощавката.

Встъплението беше повече от благоприятно, но след секунда колебание Тихомир предпочете да не му приглася — той наистина познаваше изменчивия характер на владетеля.

— На тръгване ме задържаха в Търновград, царство ти — каза боляринът едновременно с почтителност и с добре отмерено самоуважение. — Дойде гончия от юг. И докато човекът Тихомир се блазнеше да язди пръв по дирите на глигана, логотетът Тихомир прецени, че трябва да изслуша вестите на пратеника.

— Какви бяха тези вести? — вдигна хубавите си вежди Борил.

— Всъщност нищо особено, царство ти. Михаил Епирски проводил най-сладкодумния си вития в Мелник при братовчед ти деспот Слав. Искал да го привърже към себе си и да го настрои срещу Хенрих в Цариград и срещу нас.

— Но той ми е останал верен, нали?

Нова, още по-кратка секунда на колебание. И после:

— Да, както досега.

Беше умен отговор. Късичкото „да“ трябваше да се разбира в смисъл, че Бориловият братовчед и при това деспот, ще рече — втори след царя, е верен на Борил и на царството. Но „както досега“ напомняше простата истина, че Алексий Слав в последните години ловко се възползуваше от постоянното съперничество на епирския владетел Михаил, латинския император Хенрих, брата на пленения и загинал Балдуин, сръбския крал Стефан Неман и българския цар и се бе самовъздигнал в „независим, неподчинен никому от околните владетели“^[1]. А всъщност като че ли най-близък бе с Хенрих — не само защото беше негов зет, но и защото именно от него, а не от братовчед си бе получил деспотската титла.

Борил го изслуша и махна неопределено с ръка:

— Лошо, лошо, Тихомире.

— Кое е толкова лошо, господарю?

— Ловът не върви, логотете. Виж на — денят преваля, а целият ми улов са тези четири заека.

Тихомир се постара да скрие изумлението и възмущението си — царят с един жест бе запокитил настрана грижите на царството и тревогите му не отиваха по-далече от четирите заека.

По това време — в годината от сътворението на света 6726, или 1218 от рождението на Христа — цар Борил беше на четиридесет и три години. В лице и снага той приличаше на Асеневците, от които произлизаше по майка. Имаше широко и светло лице, което поради къдравата кестенява брада с няколко подранили бели косъма в нея изглеждаше по-скоро продълговато; ако не беше тя, щеше да се види същата волева трапчинка на брадичката му, каквато людете помнеха от лицата на вуйчовците му Петър, Асен и Калоян. За разлика от тях обаче той нямаше тъмните и винаги заплашително святкащи очи — неговите бяха измамно кафяви, ще речеш милозливи, едва ли не преливащи благост. Не можеше да се нарече великан като предшественика си на престола Калоян, но все като Асеневците беше високо над средния ръст, едър, плещест и с изпъкнала воинска гръд, която издаваше телесната му мощ.

— Гончетата лаят като на едър дивеч, господарю — безизразно каза Тихомир. Може би идването ти до Синия вир няма да е тъй напусто…

С ново махване на ръка царят го освободи и логотетът без бързане се отправи към другите боляри, разположени под жълтия сенник.

— Виж го ти, идва с брада! — поглуми се насреща му дядо Влас, докато се усмихваше от ухо до ухо. — Аз пък мислех, човече, че като закъсня толкова, ще те обръснат без сапун…

— Бръсненето е за немите — двусмислено отговори Тихомир. — На людете, надарени с език, даже им разресват брадата.

Ръкуваха се. И логотетът за миг се уплаши, че от това здрависване ще остане без ръка. Защото дядо Влас — така го наричаха всички, а всъщност епикерният Властимир — беше най-възрастен от всички и на това отгоре като хилядник на Калояновите пешаци си бе донесъл от Адрианопол^[2] една счупена от латинска алебарда ключица, която после лошо зарасна, но ключицата му служеше само да оправдае с нея отсъствията си от ония заседания на синклита, на които не му се отиваше, пък иначе бе запазил своята мечешка сила. А истинските му години никой не знаеше, но все трябва да бяха шестдесетина или даже повече, щом преди цели тридесет и три е бил дясната ръка на Асен Белгун при прогласяването на въстанието и във всички битки след това.

— Как се измъкна пред царство му? — смигна съучастнически протоиракарият Константин, когато логотетът се ръкува с него.

Константин беше също герой от Калояновите войни и на това дължеше въздигането си във велик болярин с почетната длъжност протоиракарий. Него, както впрочем също Тихомир и дядо Влас, цар Борил „наследи“ от предшественика си и благоразумно ги бе оставил на постовете им, само дето се бе погрижил да направи тези постове и длъжности съвсем, съвсем символични. За разлика от по-възрастния дядо Влас обаче четиридесетгодишният Константин бе натрупал голям опит в дворцовия живот, та бе станал пословичен с гъвкавостта си.

— Вчерашни новини — усмихна се в отговор Тихомир. Когото вчера е домързяло да изслуша вестите, отнасящи се за царството, той днес заплаща за тях със снизходителност…

Тихомир се поздрави още с Белота, Войсил и Мирко Ечемиченото зърно. Този си прякор ловечкият болярин не дължеше на външния си вид, напротив — той се отличаваше с твърде внушително туловище. Бяха го нарекли така за пословичната му стиснатост; говореше се, че като събирал десятъка от отроците и париците си, той треперел и се боричкал дори за всяко ечемичено зърно. А когато стисна ръката на протовестиария Йончо, онзи му натика и синчето си Стефан-Драгослав. Мястото на още твърде младия Стефан-Драгослав съвсем не беше тук, между великите боляри, но баща му, сам достигнал положението си с цената на твърде много усилия, вършеше всичко разумно и неразумно, за да проправи отрано пътя на синчето си — като се започне от предвзетото име, което му даде, и се стигне до пробутването му всред най-висшите кръгове на царството. С безгръбначния Ботул логотетът изобщо избягна да се здрависа, а с Ратен и да искаше, не би успял — протостраторът вече бе сколасал така да се налее с вино, че нито виждаше, нито чуваше нещо, а седеше с подпряна на масата глава, хлъзгаше безсмислен поглед наоколо и си приказваше сам на себе си.

— Все пак я разкажи, защо закъсня? — подкани го дядо Влас. — Да не би пустият му глиган, дето го чакаме тук, да е излязъл на твоя път и да си го подгонил?

Тихомир не възприе шеговития му тон.

— Попаднах на нещо съвсем необикновено, приятели. Двама младежи извадиха мечове и се накълцаха на парчета не заради пост, наследство или облаги, а само за едната чест. Чували ли сте подобно нещо?

— Разказвай, разказвай!… — подканиха го няколко гласа.

— Случи се на идване насам — започна логотетът. — Спрях за закуска при дебелия Боголюб и там…

За същата случка се говореше и на стотина крачки по-ниско от жълтия сенник, до самия Сини вир. Още със слизането си от кочията Василиса попадна в прегръдките на Тамара^[3], дъщерята на протовестиария Йончо. Бяха по на осемнадесет години и още от съвсем малки („когато бяха колкото два палеца“, както казваше със смях Тихомир) тях ги свърза нито веднъж непомрачено приятелство. Наистина известно беше, че бащите им се недолюбваха, но затова пък и двете бяха загубили майките си още при появяването си на света и тази обща съдба може би беше предопределила изключителната им привързаност.

Сега, докато седяха на една обла скала покрай вира и се забавляваха да хвърлят камъчета в него, Василиса на часа заразказва „от игла до конец“ онова, което й се бе случило в „При върбите“.

— Ти, ти самата го превърза?! — възкликна Тамара.

— Казваш го така, като че ли кой знае какво съм направила…

По онова време раните от оръжие не бяха рядко нещо. И да се справят с тях не беше чуждо дори на девойки като Василиса.

— Ама като му чистеше раните, поопипа и момъка, нали? — дяволито подхвърли приятелката й.

— Ух, каква си! — Василиса се изчерви като вишня. — Това ли…

— Ще оживеят ли тези двама юнаци? — замислено продължи другата.

— Здраво са се изпомушкали, това е вярно. Но нито една от раните не е гибелна. Тъй рече и чичо Радан, десетникът от охраната.

Тъмнокосата и позакръглена Тамара метна едно по-голямо камъче и проследи кръговете, които се образуваха във водата.

— Знаеш ли, аз сега тайничко ти завиждам, Василисо — каза.

— Завиждаш ми? — пресилено се изкиска приятелката й. — Загдето съм мазала с мехлем дълбоки рани и съм опръскала с кръв новичката си одежда?

— Завиждам ти — не се поддаде на шегата й Тамара. — Загдето си влюбена, ти завиждам…

— Аз? — отново поруменя Василиса. — Как пък го измисли?

— То, миличка, си личеше от всяка твоя дума. Пък и онова, дето беше между думите. Но и за друго ти завиждам — че изобщо си го срещнала този твой… Как му беше името?

— Въобще не го разбрах. Чу се в препирнята им, но тогава още не обръщах внимание на…

— Пък и как няма да се влюбиш? Такъв красив, какъвто го описа, и благороден като княза от приказките… — Тамара хвърли разсеян поглед нататък, към жълтия сенник, където брат й се въртеше угодливо около великите боляри. — И то в това наше време, когато другите момци от благородни родове… И дано наистина да оцелее от раните си. Нещо ми казва, че стига да оцелее, Господ отново ще ви срещне. И тогава…

Смутената Василиса я прекъсна с първото, което й дойде на устата:

— Чувай, кучетата приближиха. Сигурно ей сега на поляната ще се покаже някой звяр. Хайде да отидем да гледаме!

И те изтичаха нататък.

Приближаващият лай на кучетата естествено не остана незабелязан и от ловците. Мъжете скочиха на крака, изправи се и царят, а двама помощници — един оръженосец и един соколар — прибягаха до него: според дивеча щяха да му подадат лък и стрела или ловен сокол. Не чакаха дълго и кучетата и тяхната жертва се показаха на края на просторната поляна — „звярът“, за който бяха говорили момичетата, се оказа обикновена сърничка, която с отчаяни подскоци се стремеше да се спаси от зъбите на гончетата. Слугата (той всъщност не беше слуга, а един от хората на Карач) подаде на царя лък и стрела. Борил опъна със сигурна ръка тетивата, премрежи очи и се прицели. После отпусна пръсти и стрелата с писък излетя от костения му лък. Като всички Асеневци и Борил имаше славата на добър стрелец, този път обаче нема успех — случи се, че точно в мига на изстрела сърничката подскочи и стрелата мина под краката й.

Царят изруга недоволно, а нестроен звук на огорчение премина по дължината на жълтия сенник. Тихомир, в жилите на когото също бе пламнала ловната страст, грабна първия лък, който се мярна до него, и посегна да изтегли една стрела от колчана. Не успя — някаква ръка легна върху неговата и я спря. Извърна се. Беше Карач и го гледаше безизразно, но и решително с тесните си очи.

— Ще мине на една стрела разстояние и няма да я изпусна — каза логотетът с леко раздразнение, защото сега всяка секунда означаваше спасение за дивеча.

— Ще я изпуснеш, господство ти — уж с уважение, а всъщност непреклонно рече протоспатарят. — Защото изобщо няма да стреляш.

— Тъй ли? — вдигна прошарени вежди Тихомир. — И защо, ако мога да попитам?

Карач лениво кимна по посока на царя. И рече многозначително:

— Защото не само сърната е на една стрела разстояние, господство ти…