Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

36

Като ги отпрати, Борил остана седнал на мястото си. Внезапно бе почувствувал непреодолима умора — просто нямаше сили да се надигне от стола. Усещаше тази отпадналост във всеки мускул и всяка костичка на тялото си, както понякога бива след многодневна езда. Що беше това? Старост ли? Или болест? Или може би двамата боляри заедно с почтителните си слова бяха вкарали в снагата му зараза някаква или яд, отровил не само кръвта, но и душата му?

— Сигурно не е от тях — каза си гласно царят. — Борил не е от хората, комуто ще дръзнат да рекат обидно слово и той да го остави ненаказано…

А нему дори не бе хрумнало да накаже двамата боляри. Напротив — дори накрая, преди да ги пусне да си вървят по живо, по здраво, им поблагодари, че са дошли именно с него, самодържеца, да споделят своята загриженост на сановници и българи. Да, но нали все пак тази умора я нямаше преди разговора с тях?

Той се напрегна да го възстанови в съзнанието си този разговор. Всъщност Тихомир и Войсил бяха започнали с нещо, което всеки в Търновград знаеше — че храната не стига и оскъдицата започва да се превръща в бедствие. После обаче зададоха въпроса: ако продължава така, колко време ще може да издържи престолнината? И още: няма ли опасност да стигнат до положение, когато войската ще брани стените, а зад тези стени не ще има друго, освен пустеещи къщи и купчини непогребани мъртъвци?

„Войската ще брани мене, владетеля“ — бе подхвърлил царят, а Тихомир веднага бе отговорил с уважение:

„Напълно достатъчно оправдание, царство ти, за да се бият до последна капка кръв. — Но допълни: — Само че на какво по-точно ще бъдеш владетел тогава? Народ под скиптъра ти няма да има, а какво е един владетел без народ?“

Вярно ли беше това? Можеше ли да се стигне дотам, че Борил, богосмиреният покровител на поданиците си, да се превърне във владетел на една крепост на смъртта? Той се бе опитал да ги предизвика към по-голяма откровеност:

„Нас не ни нападат и затова не можем да смажем нашествениците върху стените. Мислите ли, че ще успеем, ако изведем войските си вън и премерим сили с моя братовчед в открито сражение?“

Ако бяха дошли с тайната цел да го вкарат в гибелни по своето безразсъдство действия, те трябваше с всички сили да използуват въпроса му, за да го насъскат към развръзка, в която той отнапред щеше да е осъден на погром. Но единият от тях — май беше Войсил — мигом отхвърли предложената примамка:

„Ще бъде безумство, царство ти! Ние сме малобройни — в открито сражение ще бъдем един срещу десет или един срещу двайсет, при това те са хранени добре, докато ние… И друго, царство ти. Те ще да са се подготвили за една такава битка с всичките му там укрития, вълчи ями и засади. Това ще им даде допълнително предимство, все едно че ще бъдем един срещу четиридесет.“

А другият прибави:

„Сега сме в приблизително равенство на силите, защото непристъпният склон на Царевец и непревземаемата стена са наш съюзник. На какво ще разчитаме, ако стената не е пред гърдите, а зад гърбовете ни?“

После те се впуснаха да говорят за непростимия грях да се лее братска кръв и прочие глупости, но царят не ги слушаше. Той мислеше за друго: тези хора не си бяха поставили за задача да го подмамят към неразумни действия, на края на които се очертаваше сигурна провала. Добре, но ако е така, какво предлагаха всъщност? Какво съветваха? Защо си бяха направили труда да дойдат до двореца? Само за да кажат очевидното ли? Нали онзи, който открива болестта, трябва да посочи и цяр за нея?

„Защо искаш ответ от нас, царство ти? — бе отговорил за двамата Тихомир. — Нам стига това, дето си съгласен, че още дълго не ще можем да издържим на обсадата и че е грях пред бога и пред племето ни да допуснем да се оплискат с кръв — с българска кръв! — тези стени. — И последва странното съждение: — Кой вижда по-надалече: костенурката ли, дето пълзи из тревата, или орелът, който лети в небето? Ние сме костенурките, а орелът си ти, царство ти. Нека орелът, след като огледа всичко добро и зло, да вземе такова решение, каквото подхожда на царя на птиците…“

Приблизително след тези думи бе завършил и разговорът с двамата велики боляри. Сега, след като си припомни отново всичко речено и недоизречено, Борил си каза, че чувството на слабост трябва да е дошло точно от това последно внушение на логотета! Да, той беше и е орелът, а постъпките му бяха през цялото време и са постъпки на костенурка. Защото царят се оставяше да го направляват събитията, а изобщо не си поставяше за цел сам да ги направлява. Докато именно нему беше и право, но и дълг да ги обхваща в цялата им пъстрота, да ги преценява, и после да ги насочва според разума и волята си.

Като стигна до това място в разсъжденията си, Борил се облегна в стола си, пръстите му забарабаниха по масата (с болярите той, естествено, не бе разговарял в тронната зала, а по-простичко и без церемонии в една от стаите на двореца) и произнесе гласно: — Какво пък, нека да поправим грешката. Хайде да огледаме царевград Търнов от висотата на орловия летеж…

Направи го. И още първият поглед смрази кръвта му. Защото веднага съзря цялата безнадеждност на положението. Йоан Асен не се бе поддал на никакви уловки и нито веднъж не бе опитал пристъп срещу крепостта, та в него да изцеди мощта на войската си. Нищо друго не го подтикваше да бърза — храна имаше предостатъчно, а руските му дружини, привикнали на северния мраз, без никакво затруднение биха прекарали тукашната мека зима в шатрите и землянките си. Какво можеше да им противопостави Борил? Да мисли за битка на открито беше глупост на глупостите — това Войсил го бе посочил напълно ясно. Да се държи безкрай зад стените на престолнината също беше невъзможно — най-простата сметка показваше, че гладът щеше да покоси първо миряните, но после неизбежно щеше да посегне и на защитниците по стената. Какво излизаше, боже мой? Цялата тази проста равносметка не показваше ли, че нямаше изглед за бранен успех дори колкото просено зърно?…

Добре, каза си, но историята учи, че много от войните са печелени не на бойното поле, а в разговор на маса като тази. Какво ще стане, ако развее бял пряпорец над Великата порта и поиска лична среща с Йоан Асен? Няма ли да успее той, опитният и имащ зад гърба си единадесет години царуване, да надхитри младия си братовчед? И веднага го парна съмнението: да го надхитри в какво? След като го делят само седмици или даже дни от престола на Асеневците Йоан внезапно дотолкова да се омае, че да свали обсадата и да поеме към северните степи? Не, не, безумство е да се разчита на това — Йоан може да беше млад, но с всичко досега бе доказал, че по ум не отстъпва на баща си и чичовците си. И простият извод се налагаше от само себе си: в подобен личен разговор Борил можеше само да моли за пощада, не и да храни надежда за опазване на престола. Нямаше обаче да получи и пощада — прекалено много бяха нещата, за които Йоан Асен щеше да потърси сметка. Като се започне от смъртта на Калоян, та се стигне до смъртната казън над дядо Влас. А по средата бяха и Стрез, и богомилите, и Бялград и Браничево, и Алексий Слав, и срамните поражения, претърпени от Хенрих при Плъвдив и от Стефан Неман в Пелагонийското поле, и…

Тогава? — Тогава оставаше само едно: да се погрижи сам за живота си и… толкова. А, не, може би не само толкова. Ако стигне до Хенрих в Цариград, не е изключено той да го подпомогне да си върне короната. Защото Хенрих, неговият роднина чрез дъщерята на Калояна, навярно ще съумее да прецени, че му е по-изгодно да има за съсед един миролюбив и доброжелателен Борил, отколкото един Йоан Асен, комуто очевидно не са чужди войнствеността и неотстъпчивостта на баща му и чичовците му. Да, трябваше да напусне (Борил избягваше да си каже „да бяга“) Търновград. И колкото по-скоро, толкова по-добре…

В този момент Борил бе честен пред себе си във всичко, освен в едно: не смееше да си признае, че мисълта за бягство отдавна бе човъркала съзнанието му, пък той се бе преструвал — пред хората и пред себе си, — че тя му е напълно чужда…

Царят разкърши вдървеното си тяло. Сега, когато спасителното решение се бе оформило в главата му, сякаш си бе отишла и онази, предишната умора. Плесна с ръце и заповяда на влезлия слуга да повика при него Чъсмен. Куманинът навярно ще да е бил някъде наблизо, защото се яви почти веднага. Борил му посочи стола, на който допреди час бе седял Тихомир, и Чъсмен се настани срещу него.

— Стигнах до важно решение — каза му. — Йоан Асен избягва прекия напад срещу крепостта и предпочита по-простото — да ни срази с глад.

— И комай ще го постигне… — вметна Чъсмен.

— Изходът е един. Да се измъкна тайно от крепостта и докато онези още подсмърчат долу, да се върна начело на отряд латински рицари.

В никакъв случай не може да се каже, че мисълта за бягството стъписа куманина. Той не изрази нито възмущение, нито учудване, само повдигна вежди с любопитство:

— Смяташ ли го за възможно, господарю? На човек трябва да му поникнат крила, за да мине отвъд пръстена на обсадата…

В отговор Борил се засмя загадъчно:

— Вие не знаете всичките тайни на Търновград, Чъсмен… — „Вие“ означаваше „вие, куманите“ или дори „вие, пришълците“, но протоспатарят не обърна внимание на обидния намек. — Като не броим разните титли и санове, които нямат никакво съдържание, всъщност ти си вторият човек в Търновград след мен, Чъсмен.

Другият примижа и го изгледа през тесните цепки на клепачите си.

— Защо ми го казваш, царство ти?

— Защото се надявам ти да управляваш тук от мое име. И до моето завръщане.

Продължително, много продължително мълчание.

— Не оспорвам решението ти, но не го намирам правилно, господарю. Не само защото мястото на един протоспатар е до царя. В края на краищата ако сам владетелят пожелае да рискува…

— Тогава? Каква е причината за несъгласието ти?

— Причините са даже две. Няма защо да си кривим душата, нас, куманите, не ни обичат в Търновград, царство ти. Нека да не ровим в миналото, за да изясняваме защо е така и дали е то справедливо. Важното е, че тъй или иначе не ни обичат. И не е трудно да си представим какво ще последва, ако утре сутринта се окаже, че царят го няма, а негов заместник е един куманин.

— И в такъв случай…

— В такъв случай си позволявам да ти предложа за свой заместник да оставиш някой предан българин. Например Ратен. А аз да те придружа.

— А! Това пък защо?

— То е втората причина. Ако Хенрих, който надали е забравил Адрианопол и брат си Балдуин, предпочете да няма вземане-даване с един войнствен потомък на Асеневците, на тебе ти остава едничка възможност да се облегнеш на куманите. Тогава моето присъствие ще стане направо безценно, царство ти.

Борил се замисли. Дявол да го вземе, този Чъсмен беше с повече ум или поне повече хитрост, отколкото навремето царят бе очаквал у него, един доброволен джелатин. Той го показа още когато обсъждаха съдбата на Деян, син на Годеслав, а сега… сега, разбира се, нито една от толкова сладките приказки на куманина не беше вярна. Мигар Семир, също куманин, не бе управлявал от време на време престолнината от името на царя? А кой познаваше Чъсмен, някакъв случайно издигнал се воин, та да се разчита на него за куманска помощ? Истината беше къде-къде по-проста: Чъсмен също като царя съзнаваше безнадеждността на отбраната и като не се съблазняваше от възможността да бъде господар на един обречен град, предпочиташе да спаси с бягство животеца си.

Всичко това бе ясно за Борил. Но можеше ли да откаже? Куманинът не беше ли в състояние да осуети бягството, ако се почувствува ощетен? Няма ли да постъпи като онези удавници, които повличат към дъното и умеещите да плуват? Пък, от друга страна, дали не ще бъде един полезен спътник в трудния път към неизвестното?

— Съгласен съм — кимна царят. — Прати ми Ратен. А ти се приготви без много шум. Вземи само най-важното, малък товар, но ценен. И за тази вечер нареди да няма стража край манастирчето „Света Евлампия“…

С Ратен нещата се уредиха без никакви затруднения. Като го поласка за длъжността му на протостратор, комуто най прилича да ръководи отбраната, царят веднага му предложи да стане и негов заместник. Угоеният болярин — пийнал порядъчно, както обикновено — прие без никакво колебание и дори изглеждаше, че ще се пръсне от гордост, загдето му се възлагаше толкова важна мисия.

— Пожелавам ти сполука по пътя, господарю — изфъфли той в заключение. — И друго ти пожелавам — руските бродници на Йоан Асен да не са оплячкосали конете при Боголюб…

Борил се сепна — той не бе подозирал, че дебелият Ратен знае за конете, които царят винаги държеше на разположение в обора на „При върбите“. И се задоволи да отговори с една нищо незначеща усмивка…

По тъмно се срещнаха с Чъсмен. И двамата бяха в походни дрехи и с по едно неголямо вързопче в ръце.

— Това за манастирчето не ми стана ясно, господарю, но заповедта ти е изпълнена. Там на стената няма дори най-обикновен наблюдател…

— Да вървим! Останалото ще видиш със собствените си очи.

От двореца те се измъкнаха не като цар и протоспатар, а като най-долни крадци. По улиците все избираха по-тъмните места и не след дълго бяха край оградата на малкия манастир на името на света великомъченица Евлампия, който с едната си страна опираше на самата крепостна стена. Чъсмен бе очаквал, че чудодейното спасение ще е някъде при братята от обителта, но се излъга. Царят изобщо не наруши нощното спокойствие на манастира — нито похлопа на вратата, нито повика вардяните. Той избиколи до оградата и внезапно изчезна. Чъсмен се изненада — не беше подготвен за това смайващо потъване вдън земя… Вече се питаше дали не е станал жертва на измама, когато едно сподавено повикване му показа, че Борил наистина беше в земята. Куманинът отмести клоните на някакъв шубрак и под него видя един трап, вкопан до основите на крепостната стена. Царят беше там и той се спусна до него. Опипа стената и с учудване откри, че тук тя беше издълбана — по-скоро изобщо незастроена — почти до най-външния зид, като образуваше проход с достатъчна височина, за да мине, поприведен, и най-едър човек.[1]

— Хайде, не се разтакавай! — изкомандува Борил. — Вади камъните. Ей така…

Камъните не бяха запоени с хоросан, а имаха само лъжлива замазка. И за двамата мъже не представляваше особена трудност да ги измъкват с пръсти и безшумно да ги подреждат зад себе си. Когато в стената се отвори достатъчно голяма дупка, Борил запретна кафтана си и извади едно въже, завито около кръста му. Върза единия край, а другия хвърли през отвора. После се улови за въжето и със завидна ловкост се заспуща на ръце по него. Когато дочу едно подсвирване от тъмнината, Чъсмен го последва навън от крепостта. Събраха се до подножието на стената! И мракът на нощта бързо ги погълна…

Бележки

[1] Планомерните разкопки на Царевец в последните години разкриха два такива тайни изхода от крепостта. Представлявали са всъщност лъжливи стени: гледани отвън, те по нищо не са се отличавали от останалата масивна стена, но на тези места е бил изграден само най-външният ред камъни, докато зад него е имало готови проходи.