Цончо Родев
Двама против ада (38)

38

Точно на десетия ден след тези паметни събития, с които в историята на България се откри нова и този път славна страница, в Търновград с небивала тържественост изпратиха руските дружини. Йоан Асен положи какви ли не усилия да ги задържи повече, да си поотпочинат след дългите месеци на обсадата, но те неотстъпно държаха на своето — искали зимата да ги завари по родните им огнища и при семействата. Каза се вече, че тях не ги водеше княз, само си бяха избрали помежду си един предводител — беше плещест великан с коса в цвят на зряла ръж, чип нос и сини като небето очи, който се наричаше Андрей, но, кой знае защо, всички му казваха Андрюша, тъй говореше и той за себе си; беше грамотен и се подписваше „вожак^[1] Андрюша“, но иначе тази дума „вожак“ в неговата уста и в устата на другите звучеше по-скоро като „важак“. Именно този вожак Андрюша, говорейки от името на всички руси, отклоняваше настояванията на Йоан Асен:

— Ние изпълнихме дълга си към тебе, царю — неотстъпчиво говореше той на своето меко и напевно наречие. — Дай ни право и свобода оттук нататък да помислим за себе си.

— Нека това да стане, след като ми погостувате. Цели месеци^[2] вие бяхте мои воини; нека сега да поживеете на воля и в безгрижие, както подобава на най-скъпи гости, пък сетне…

— Не ни налагай волята си, царю — клатеше в отговор русата си глава вожак Андрюша, пък изражението му беше някаква чудесна смес от упорство и умиление. Искаме ние да се върнем в северните си степи, и то да потеглим незабавно, че да изпреварим снеговете. Ти поне ги познаваш, тия наши снегове, излишно е да ти обяснявам защо бързаме да ги преварим…

Нямаше как — Йоан Асен бе принуден да се подчини. Той богато обдари всички руси, даде им и предостатъчно храна и питие като за дългия им път към север. А денят на изпращането се превърна за Търновград в нещо като Великден — всички бяха наизлезли в празничните си дрехи, войската беше построена от двете страни на пътя, по който щяха да се изнижат братските славянски дружини, по стените на Царевец се вееха бранни пряпорци и църковни хоругви, храмовите камбани и манастирските клепала биеха като на най-личен празник, китки здравец и есенни цветя украсяваха гърдите на всеки руски воин…

Сам Йоан Асен, придружен от брат си, от архиепископ Герасим и от всички боляри и първенци изпрати русите на десет поприща извън престолнината. Там първосвещеникът, подпомаган от десетина свещеници и дякони, отслужи кратък молебен — благодарствен за извършеното през последните месеци и благопожелателен за друма към далечния Днипро, — след който Йоан Асен мина край всяка дружина и й каза по няколко думи на признателност, а накрая пред всички прегърна и по руски обичай три пъти разцелува техния вожак Андрюша. Последни поздрави и размахване на калпаци и оръжия, и дружините с непривична за българското ухо, малко провлечена песен се отдалечиха по пътя, който водеше към Стохълмието и Карвунската хора. А когато и последните се закриха в далечината, младият владетел се обърна към своите и произнесе следните странни думи:

— Те са за завиждане — тръгват си със съзнанието за добре изпълнен дълг. От все сърце пожелавам един ден, когато ние ще потеглим нагоре, за да се представим пред нозете на всевишния, да носим в сърцата си същото благословено чувство…

А че той схващаше властта си като дълг и труд, пролича още същия следобед, когато за пръв път от завладяването на престолнината свика синклита. Това събитие бе очаквано от търновградци и от войската, събрана от всички краища на отечеството — така или иначе Йоан Асен още не бе приел короната на Асеневци, — та вестта за него бързо обходи двата хълма на престолния град. И в часа на синклита неизброима тълпа изпълваше стъгдата пред двореца — богати купци се блъскаха до дрипави божеци, млади моми се притискаха до грохнали старци, спретнати воини стояха редом до развлечени селяни, внушителни госпожи (сред тях можеше да се зърне и госпожа Бойка) се блъскаха до монаси с избелели власеници… Изобщо целият Търновград, старо и младо, беше тук. И всеки ликуваше, ликуваше, ликуваше — с предвечния си усет народът угаждаше, че вече и по закон се слагаше край на едно позорно минало и начало на светло бъдеще.

Но онези, които в синклита или извън него бяха очаквали някаква пищна церемония по коронясването, останаха разочаровани. Младият Йоан Асен твърде делнично обяви, че по закон и справедливост се прогласява за цар на българите, после обаче не наруши обичая и коленичи пред първосвещеника, за да получи именно от него — като земен представител на бога — короната, която преди тридесет години най-изкусните златари на царството бяха изработили за главата на неговия баща, стария цар Асен. После взе в ръце скиптъра с вградения кръст и червената акакия, които логотет Тихомир му поднесе на кадифена възглавничка. Шумен възглас на радост огласи престолната зала. Царят му отговори с кимване на глава и се приготви да седне на трона, ала Константин се приведе над рамото му и му прошепна: навън чака цял Търновград, не е редно царят да го пренебрегне, пък нали той е истински народен, а не като Борил…

Йоан Асен го послуша и както беше с короната на главата и със скиптъра и акакията в ръце, излезе на високата площадка пред двореца. Посрещна го такъв вик, че от него едва не се събориха крепостните стени по подобие на онзи град, пострадал така преди много векове.^[3] Царят не се задоволи да се покаже, но мина между народа, размени думи със знатни и безизвестни, без следа от високомерие изслуша напътствени слова на мъдри старци и воини ветерани.

Като свърши и тази среща с народа, Йоан Асен се върна в тронната зала и без много-много тържественост се настани в сребърния престол на великите си предци. Кръстоса според обичая пред гърдите си знаците на своето царско достойнство и кимна на болярите да седнат.

— За да не възникнат недоразумения — започна той направо, — аз, Йоан Асен, самодържец български, искам веднага да ви известя първата от моите наредби. На братята руси аз платих, понеже ги наех срещу плата да ми служат с мечовете и щитовете си. Но нека всеки българин да знае, че ще се измами, ако очаква награда в злато или в сан за участието си в прогонването на ненавистния законопрестъпник Борил… независимо дали е помогнал със съвет, с оръжие в ръка или дори ако е пострадал тежко, като протоиракария Константин. На борбата срещу Борил аз гледам като на воински дълг. И така, както не се дава плата на простия бранник или на военачалника за участието им в битките срещу външен враг, тъй няма да има възнаграждение и за свалянето на моя коварен братовчед.

Той хлъзна очи по насъбраните боляри, пълководци и висши сановници; трябва да го бяха предупредили за сребролюбието на Войсил и Белота, защото задържа въпросителен поглед върху тях, но нито един от двамата не дръзна да се обяви против волята му.

— Засега няма да има промени и във висшите длъжности на царството — продължи със същия уж мек, но всъщност непреклонен глас царят. — Ще въздигна люде само на онези служби, които, хм, се опразниха в последните дни.

Лек шепот премина по редицата на болярите, но Йоан Асен не ги остави да се губят в догадки, а веднага задоволи любопитството им:

— Както е според закона и стародавния обичай, на скъпия ми брат Александър, споделил с мене всичките трудности на единайсетлетното изгнание, присвоявам титлата севастократор и го прогласявам за втори след мене в царството и мой наследник в случай, че бог ме призове, преди да ме е сдобил със син.

Удостояването на Александър, син на стария Асен, не събуди никаква завист — наистина по обичай и по закон на брата на царя се полагаше да бъде севастократор.

— Тъй като вече отнех на Ратен незаслужената от него длъжност, за протостратор на царството определям болярина Годеслав. Той беше уважаван военачалник още при чичо ми Калоян, вечна му памет, после доказа своята вярност, мъжество и разум както в годините, прекарани в далечна Русия, така и при обсадата на престолнината. А неговия син Деян, който по мое повеление спомогна да превземем отвътре и с малко жертви Търновград, въздигам в длъжност, която той заслужи с делата си — кастрофилакс на престолнината. — Царят зърна един особен жест на Деян и може би нарушавайки правилата, го попита: — Какво има, Деяне? Като че не си доволен от наградата за твоите дела?

— За наградата благодаря от сърце, царство ти. Кой на двадесет и четири години не ще е поласкан да бъде кастрофилакс на царевград Търнов? Но аз зная по-достоен и главно по-полезен човек за тази длъжност. Човек, който не само познава всяко кътче и всеки камък на престолнината, но и е доказал дарбите си в тридесетгодишна вярна служба на Асеневците. — Деян се прехвърли веднъж-дваж от крак на крак. — Има само едно затруднение, царство ти. Онзи, когото ти препоръчвам, не е от знатен произход…

— По дяволите знатния произход! — отсече Йоан Асен. — Мен са ми нужни способни люде, а не некадърници, на които единственото качество е, че са имали щастието да се родят синове на своите бащи. Кой е този човек?

— Името му е Радан и е десетник от войската.

— Не е ли този, който сполучи да застигне законопрестъпния ми братовчед?

— Същият.

— Забелязах този воин и се бях врекъл да го ползувам според достойнствата му. Благодаря ти, Деяне, че ми спомни за него. — И нареди: — Тозчас намерете десетника Радан и го доведете при мене!

Деян изпревари всички други, изтича навън и не след дълго се върна, като почти насила водеше със себе си стария воин. А когато царят прогласи решението си за въздигане на десетника в кастрофилакс на Търновград, Радан така се изуми, че дори забрави да поблагодари за доверието. Йоан Асен не го и очакваше, той вече мислеше за друго.

— Достоен син на достоен баща — произнесе възторжено. — Щастлив съм, че под скиптъра ми има мъже като Деян, които са готови да се откажат от сан и почит, за да ги преотстъпят на други, които повече ги заслужават. Благодаря ти, приятелю!

— Аз пък си позволявам да пренасоча благодарността ти към логотет Тихомир, царю. Той ми даде този урок по доблест, когато подготвяхме решителния напад срещу Борил и неговите кумани.

— И все пак какво смяташ да правиш ти, Деяне? — попита царят. — Надявам се, че не се каниш да прекараш остатъка от живота си в безделие и гощавки, ползувайки изгодите да си син на протостратора…

— За себе си моля за две милости, господарю.

— Говори! Ако те са във възможностите на царя…

— Да измолиш за мене от великия болярин Тихомир ръката на дъщеря му Василиса…

Избухна невъздържан смях. И като че най-високо кънтеше гласът на самия Тихомир.

— Давам ти дъщеря си от сърце, млади приятелю — каза той, когато смехът поутихна. — Че нали, ако откажа, Василиса ще превърне дома ни в истински пъкъл?…

— Ето че първата ти молба е изпълнена — заяви царят. — И стига да ме поканите с Василиса, обещавам да стана кръстник на венчилото ви. А втората ти молба, Деяне?

— Тя е за каквато и да е длъжност във войската, царство ти. Похвалвам се сам, че мечът ми ще бъде полезен на тебе и на България.

— Това не е хвалба, ти вече го доказа. Приеми от Годеслав и възглави като начелник моята конница. И знай отсега, че с длъжността ти получаваш и едно трудно наследство — не завиждам на онзи, който ще наследи воин като Годеслав и ще трябва да се равнява по него или даже да го изпревари по достойнство. — Йоан Асен отпусна ръце със знаците на властта си и се огледа. — Като че ли приключихме за днес, а?

— Не определи човек за протоспатар, царство ти — напомни Белота.

— Не, приятелю, не! — възрази веднага Йоан Асен. — Аз се готвя да бъда такъв цар, че да нямам нужда нито от протоспатар, нито от лична стража.

И с тези думи се изправи. Станаха на крака и всички присъствуващи.

— А сега — на работа, братя — рече царят. — Нас ни чака една мъчна, но славна задача — върху пепелищата на миналото да изградим величието на любимото ни отечество!…