Астрид Линдгрен
Винаги е весело в село Шумотевица (12)

На лов за раци

Дълбоко в гората има едно езеро, което се казва Нокен. В Нокен човек не може да се къпе, защото има много тиня на дъното. Обаче може да лови раци. Леле, колко раци има там! Ласе казва, че няма друго езеро в цяла Швеция, което да е така тъпкано с раци като Нокен.

Понякога Ана ми казва:

— Ха-ха, Северняшкото езеро е само мое! А ти, горкичката, си нямаш езеро!

Тогава й отговарям:

— Как да си нямам езеро? Да не би Нокен да не е езеро?

— Ха-ха, във всеки случай не е само твое езеро, защото то е общо на всички от село Шумотевица — вика Ана. — Така че е толкова твое, колкото и мое. Ха-ха, всъщност аз си имам две езера!

Тогава й се разсърдвам и този ден не играя повече с нея. Обаче на другия ден се съгласяваме, че няма значение чии са езерата. Защото и без това всички се къпем в Северняшкото езеро и всички ловим раци в Нокен. На никого освен на нас от село Шумотевица не е позволено да лови раци там и това според мен е чудесно.

Ловът на раци не бива да почне по-рано от месец август. Денят, когато почва, е почти толкова весел като Бъдни вечер. Защото тогава всички деца от село Шумотевица — без Шещин, разбира се — отиваме с татко и чичо Нилс, и чичо Ерик на Нокен. Вечерта пускаме капаните във водата, после си строим колиби в гората, нощуваме там и ставаме рано-рано на другата сутрин да изтеглим капаните. Това е най-веселото от всичко — че прекарваме нощта в гората. Защото Нокен лежи толкова далеч от село Шумотевица, и пътят дотам е тъй труден, че няма смисъл да се прибираме и да спим само два-три часа, казва татко. Какъв късмет, че Нокен е така дълбоко в гората! Иначе мама сигурно би искала да се връщаме вкъщи и да спим в леглата си.

— Много ме е страх децата да не се простудят — казва тя всяка година.

— Празни приказки! — й отговаря татко. Каза го и тази година. И след като го каза, тръгнахме.

За да стигнем до Нокен, трябва да вървим повече от пет километра през гората, а пътеката е тясна и криволичи. Носехме страшно много неща — капаните за раци, одеяла и раници, пълни с какво ли не. Но няма никакъв смисъл да хленчим, ако се уморим, защото тогава татко казва, че който хленчи, няма да ходи на лов за раци и да нощува в гората.

Щом стигнахме до езерото, отидохме да видим дали е останало нещо от колибите, които си бяхме направили миналата година. Но имаше само изсъхнали хвойнови храсти и разни боклуци, които веднага разчистихме. Брита, Ана и аз си правим колибата под един голям бор. Клоните му висят чак до земята. Татко и чичо Ерик ни отсичат хвойнови храсти, които нареждаме така около бора, че да остане само тесен отвор, през който влизаме и излизаме пълзешком. После постиламе на земята дебел слой борови клони, върху които ще спим.

Когато свършихме нашата колиба, отидохме да видим тази на момчетата. Те винаги си я правят в една пролука между две скали, върху която нареждат първо по-дебели клони и върху тях борови гранки, та става като покрив. Разбира се, и те застилат земята с борови клони.

— Бихме се радвали, ако поне в тази колиба момичетата ни оставят на мира! — изтърси Ласе, когато отидохме.

Тогава Бусе и Уле също казаха, че биха се радвали, ако момичетата ги оставят на мира.

— Както обичате! — рече Брита. — За щастие си имаме много по-хубава колиба от тази жалка мизерия.

На това Ласе, Бусе и Уле се изсмяха и казаха, че ни окайват, защото изобщо нямаме представа как се строят колиби. Преди да измислим някакъв хубав отговор, чичо Нилс ни извика да помагаме с капаните за раци. Капаните са направени от телени обръчи и мрежа и всяка година трябва да се поизкърпват. Тук-таме винаги има по някоя голяма дупка и не бива да се оставят така, защото иначе раците ще избягат.

Седнахме на една скала край езерото и кърпехме капаните с въже, приказвахме си и много се забавлявахме. Слънцето се канеше да залезе и около езерото беше много красиво и тихо. Когато не говорехме, естествено.

— Хубаво езеро е Нокен — каза татко.

Чичо Ерик изгребваше двете стари лодки, които държим в Нокен. Бяха пълни с вода. Чичо Нилс и татко слагаха стръв в капаните. Когато всичко беше готово, потеглихме с лодките и заложихме капаните във водата навсякъде покрай бреговете. Имаме специални места, където ги залагаме всяка година.

След като обиколихме цялото езеро и пуснахме всичките капани, почна да се мръква. Тогава Ана ме щипна по ръката и каза:

— Това е почти по-весело от Бъдни вечер.

Така мислех и аз. Защото щом се мръкна, татко запали голям огън на скалата до езерото, както прави всяка година. Всички насядахме около него, извадихме си термосите с горещо какао и го пихме към сандвичите си. А огънят осветяваше водата и изглеждаше, сякаш езерото гори. Гората наоколо беше много тъмна и съвсем тиха. Ласе се обади:

— Чувам как троловете се прокрадват между дърветата.

Ана и аз много се изплашихме. Но Ана каза:

— Глупости, няма тролове!

Но въпреки това се ослушахме дали няма да чуем някой трол да се прокрадва в тъмното. Обаче нищо не чухме и го казахме на Ласе.

— Не сте чули, защото имат космати стъпала — отговори Ласе. — Стъпват много тихо и застават зад дърветата, и ни зяпат.

— Ами, нищо подобно! — викнах и се преместих малко по-близо до Ана.

— Много се лъжеш! — рече Ласе. — Цялата гора е пълна с очи на тролове, които ни зяпат точно сега. Само че не смеят да дойдат тук, защото ги е страх от нашия огън.

Тогава татко каза на Ласе да престане да пълни главите на малките момичета с глупави измишльотини. После татко сложи още клони в огъня и пламъците се издигнаха нависоко и осветиха много красиво всичко наоколо. Не вярвам да има тролове. Но за всеки случай се сгуших в скута на татко и тогава Ана отиде и седна в скута на чичо Ерик. А чичо Ерик почна да ни свирка. Той свирка страхотно хубаво! Ако иска, може да свирка като птичка.

Аз пък си мислех, че ако наистина в гората има тролове, сигурно се чудят защо почти среднощ седим около огъня и слушаме как чичо Ерик свирка.

Татковците разказваха и разни истории. А ние се смеехме, защото историите бяха много смешни. Ласе, Бусе и Уле взеха фенерчетата си и отидоха до водата да търсят раци. Намериха двайсет и три, и ги сложиха в една тенекиена кутия. А Ласе каза на Бусе и Уле:

— Ако момичетата са добри и се държат като хората, ще ги поканим утре вечер на гощавка с раци.

— Добре, ама много зависи от това как ще се държат, естествено — съгласи се Бусе.

— Тогава държането им ще трябва да е страхотно добро — обади се и Уле.

Когато огънят вече гаснеше, чичо Ерик каза, че е време за сън. Татковците нямаха колиба, та се увиха в одеяла и налягаха около огъня. А Брита, Ана и аз изпълзяхме под нашия разкошен бор, увихме се и ние в одеяла и смятахме да спим. Но изведнъж чухме нещо като тихи стъпки отвън. И аз изпищях:

— Кой е там?

— Един трол — отговори Ласе с най-страховития си глас. Надникнахме през отвора между клоните и видяхме отвън момчетата, които си светеха с фенерчетата и казаха, че искат да видят нашата колиба. После се вмъкнаха един по един. Събрахме се всичките, макар и да беше тесничко. Момчетата признаха, че сме направили доста хубава колиба. Обаче не толкова хубава, колкото тяхната, разбира се. След това се измъкнаха пак навън и Ласе каза:

— Доста свястна колиба, няма що. Само дето не е подсигурена срещу тролове!

Сетне момчетата си отидоха, а ние се опитахме да заспим. Първо си поприказвахме малко, но всичко звучи много странно, когато лежиш нощем в гората и говориш. Имаш чувството, че някой стои отвън и подслушва.

Мисля, че Брита и Ана заспаха доста преди мен. Много дълго лежах будна и слушах как шуми гората. Но тя шумеше тихичко. И по езерото имаше малки вълни, които кротко-кротко плискаха по брега. Беше много особено — изведнъж не знаех вече тъжно ли ми е, или ми е радостно. Лежах и се мъчех да усетя дали ми е тъжно или радостно, но не успях. Може би човек става малко странен, когато спи в гората.

Татко дойде да ни събуди в четири часа сутринта. Тогава знаех, че ми е радостно, въпреки че зъзнех като куче. Но слънцето грееше и ние се измъкнахме от колибата, и взехме да размахваме ръце и да се тупкаме, за да се стоплим, а татко ни даде да пием горещо какао. Над езерото лежеше лека мъгла, но скоро се разнесе. Татко, Ласе, Бусе и аз взехме едната лодка, а чичо Ерик и чичо Нилс с Уле, Брита и Ана взеха другата и тръгнахме да съберем капаните.

Много съжалявам всички хора, които никога не са гребали по някое езеро да събират капани за раци в четири часа сутринта.

Почти всичките капани бяха пълни с раци. Ласе и Бусе не се боят да хващат раците както си искат, но аз не смея. Бусе взе един рак и се загледа в него, и изведнъж го пусна пак в езерото.

— Да не си полудял?! — кресна Ласе. — Защо хвърляш раците обратно във водата?

— Гледаше ме с толкова тъжни очи — отговори Бусе.

— Колко си глупав! — каза Ласе. — Сега той ще тръгне да ни клепа из цялото езеро и тази година може да не хванем повече раци! За какво ти трябваше да го пуснеш?

— Гледаше ме с толкова тъжни очи — повтори Бусе.

Тъкмо тогава срещнахме другата лодка и подвикнахме на Уле, Брита и Ана:

— Много раци ли наловихте?

— Почти цялата лодка е пълна — извика Уле.

После загребахме обратно към мястото на нашия лагер и там изсипахме всичките раци в два високи коша за дрехи с капаци. Прибрахме всичко, което бяхме пръснали из лагера, и потеглихме към село Шумотевица. По тревата лежеше роса, а из клоните на дърветата тук-таме имаше паяжини и те блестяха като диаманти. Бях сънлива, гладна, с мокри крака и много, много радостна. Защото беше толкова хубаво, че вървим в дълга, дълга върволица по пътеката и ще занесем вкъщи страхотно много раци. Чичо Ерик свиркаше, а ние пеехме:

Един ловец на лов е тръгнал

в зелена хубава гора.

Изведнъж Ласе извика:

— Виждам вече дима от село Шумотевица!

И тогава всички видяхме дима, който се издигаше над гората. Беше дим от три комина. И разбрахме, че всички са будни в Северната и в Средната, и в Южната. А като стигнахме още малко по-нататък, видяхме цялото село Шумотевица. Слънцето беше огряло прозорците и всичко изглеждаше тъй красиво!

— Мъчно ми е за хора, които нямат къде да живеят — казах на Ана.

— На мен пък ми е мъчно за онези, които не живеят в село Шумотевица — отговори Ана.

Дядо беше станал вече и седеше под бряста, дето расте сред моравата пред Северната. И като ни чу да идваме, извика:

— Има ли тази година раци в Нокен?

Тогава чичо Ерик каза, че имало толкова раци, колкото дядо сигурно не е виждал. Но дядо рече:

— Ох-ох, да-да! Що раци съм извадил от Нокен в живота си, то чак не е за вярване!

Седнахме в тревата при дядо и взехме да му разказваме колко весело сме прекарали. Ласе отвори тенекиената кутия, в която бяха раците на момчетата, и даде на дядо да послуша раците. Те издават особен звук, когато пълзят един върху друг — чува се нещо като „клир-рклирр“. А дядо се засмя доволно и каза:

— Да-да, това звучи съвсем като раци, няма как да го сбъркаш с нещо друго.

Тогава Ласе попита:

— Дядо, може ли довечера да направим при теб гощавка с раци?

— Ох-ох, да-да! Може, разбира се! — рече дядо.