Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bara roligt i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Понтус отива на училище

Ласе обичаше да ме дразни и често казваше:

— Във всеки случай щеше да е по-добре да имаш куче вместо агне.

Уле, разбира се, му пригласяше, защото той нали си има куче, което се казва Свип.

— То се знае, че е по-добре да имаш куче — викаше Уле.

— А защо, ако може да попитам? — сопнах се аз веднъж.

— Е, куче можеш да водиш със себе си навсякъде — отговори Уле. — То върви с теб, където и да отидеш.

— Пък Понтус само се влачи из овчето пасище — добави Ласе.

— Обаче агънцето е все пак по-сладко от кучето — обади се Ана, за да ми помогне.

— И какво от това — каза Ласе, — като ходи само из пасището!

Всичко това го изприказвахме един ден на връщане от училище.

На другата сутрин отидох както обикновено до пасището и повиках Понтус, и като дотърча такъв сладък и миличък, та просто да го изядеш, си помислих, че не бих го заменила дори за хиляда кучета. Помислих си още нещо. Помислих си колко е жалко, че той се разхожда само из пасището, където никой не вижда колко е сладък.

Свип понякога тича подир Уле чак до училището. Сигурно затова Уле каза, че кучето върви с теб навсякъде. Веднъж Госпожицата позволи на Свип да влезе в клас и да лежи на пода до чина на Уле.

Да, ама това беше Свип! А горкият Понтус трябваше да ходи само из пасището. Сега стоеше и си пиеше млякото от паницата, пък аз си мислех колко подигравателно говореше Ласе и колко е несправедливо, че кучета могат да ходят навсякъде, но агънца — не! И след като Понтус си изпи млякото, реших да го заведа със себе си на училище. Щях да му дам да разбере на Ласе, за да млъкне най-сетне.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_62.png

Училището е в Голямо село. Пътят дотам е доста дълъг и всички деца от село Шумотевица винаги вървим заедно. Сутрин ми беше трудно да се приготвя навреме, тъй като трябваше първо да ходя до овчето пасище и да нахраня Понтус. И тази сутрин, когато реших да заведа Понтус на училище, всички останали вече ме чакаха пред оградата на Уле.

— Побързай, Лиза — извика Брита, — иначе ще закъснеем!

Тогава се обърнах към Понтус и извиках:

— Побързай, Понтус, иначе ще закъснеем!

Никога не съм виждала толкова смаяни деца като Ласе, Бусе, Уле, Брита и Ана, когато забелязаха Понтус.

— Той… той пък къде ще ходи? — попита Ласе.

— На училище — отговорих. — Та може би най-сетне ще престанете да ми опявате, че само кучета могат да ходят навсякъде.

Честна дума, много се учудиха.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_63.png

— Лиза, сигурна ли си, че главата ти е наред? — попита Ласе.

— Знаят ли мама и татко? — обади се Бусе.

Когато Бусе попита дали мама и татко знаят, малко се разтревожих. За това не бях помислила. Но Ана плесна с ръце и взе да се смее, и каза, че защо пък да не може агънцето да отиде на училище, също като кучето. Да, точно това мислех и аз! И, не щеш ли, Ласе се разкикоти доволно и каза:

— Хайде, да върви с нас! Макар че Госпожицата сигурно ще се побърка!

Тогава забързахме надолу по склоновете. И Понтус с нас. Отвреме навреме спираше, сякаш се чудеше дали това е редно, или не. Но аз му подвиквах само „Понтус“ и той отговаряше така умничко „беее“, а после заситняше подире ми.

Трая по-дълго от обикновено да стигнем до училището и закъсняхме. Звънецът беше бил и децата бяха влезли в клас. В Голямо село и село Шумотевица няма много деца и затова седим всички в една класна стая и имаме една учителка, въпреки че сме в различни класове.

Понтус се спъна, когато се качваше по стълбата, и трябваше да му помогна малко.

— Може би още не е дорасъл за училище — каза Ласе.

Преди няколко години, когато Ласе трябваше да тръгне на училище, не можеше нито минутка да седи мирно. Тогава Госпожицата реши, че още не бил дорасъл за училище. Върна го вкъщи и му каза да дойде пак догодина. Защото преди това трябвало да се наиграе. Ласе като че ли не можа да го забрави. И сега си го върна на Понтус.

Брита почука на вратата и влязохме.

— Извинете, че закъсняхме — каза Брита.

Едва го изрече, и Уле се разкиска. Всички останали си мълчахме, само Уле се кикотеше, сякаш някой го гъделичка.

— Днес си много весел, Уле — каза Госпожицата.

Понтус стоеше зад нас, тъй че никой не го виждаше. Но изведнъж се чу едно тихичко, сладко „беее“, и Понтус провря главичката си между нас. Всички деца по чиновете направо подскочиха. Госпожицата също, между нас казано.

— Какво за Бога… — каза тя, — да не би вие да сте довели това агънце?

— Лиза… — започна Ласе, но после млъкна, защото сигурно си е рекъл, че Госпожицата може да ми се разсърди. Трябва да си призная, че и аз се поизплаших.

— Нали сега учим за домашните животни — казах доста тихо, — та си помислих, че…

— Какво си помисли? — попита Госпожицата.

— Че би било добре всички да видят истинско агънце — казах, въпреки че всъщност това ми дойде на ум чак тогава.

Госпожицата взе да се смее от сърце и всичките деца също. Особено Уле. Той така се смееше, че смехът сякаш извираше от него.

После заведохме Понтус до катедрата. И всички дойдоха да го помилват. А по естествознание учихме за овцете и аз трябваше да разкажа как съм отгледала Понтус с биберон. Всички много го заобичаха и му изпяхме „Бее, бее, агънце бяло“. Но според мен цялата врява омръзна на Понтус и той закопня да се върне на пасището. Обаче въпреки това беше послушен и стоя мирно до чина ми до края на часовете. Освен сегиз-тогиз. Тогава правеше малки подскоци и блееше. И всеки път Уле почваше да се смее. Опираше глава на чина си и така се смееше, че всички останали също се разсмиваха.

Когато времето е топло и хубаво, през междучасието винаги сядаме на училищните стълби и там си ядем сандвичите. Така направихме и сега. Носех си мляко в едно шише, както обикновено, и го дадох на Понтус. От Госпожицата взех назаем една паница, в която му го сипах. Всички деца много се забавляваха, като гледаха как Понтус пие мляко. А пък Ана ми даде половината от своето мляко, за да не остана без.

След това Понтус се разлудува из училищния двор и по едно време реши да си гризне от морковите, които тъкмо се бяха подали в зеленчуковата градинка на Госпожицата. Но аз го прогоних оттам и му казах да кротува, докато се прибере на своето пасище.

Когато учебният ден свърши, и щяхме да си тръгнем към дома, Ласе каза:

— Утре ще учим за говедата. Ще стане весело. Защото смятам да доведа бика.

Тогава Уле избухна в такъв смях, та чак взе да хълца.

— Макар че ще ни бъде малко тясно, ако го държа до чина си — добави Ласе.

Но Госпожицата каза, че не трябва повече да водим живи животни в училището. Въпреки че наистина можело да е полезно, когато учим естествознание. Но с течение на времето ставало малко досадно.

— Ами да, представете си, когато почнем да учим за крокодила… — обади се Ана.

А Уле нададе същински вой от смях и с мъка изквича:

— Тогава аз ще доведа един крокодил!

На връщане Понтус много се умори. Редувахме се да го носим нагоре по всичките склонове. После заедно го заведохме до пасището. Никога не съм виждала агне да бяга с такива подскоци като Понтус, когато го пуснахме в пасището. Втурна се в галоп към другите овце и блееше, та проглуши цялото пасище.

— Личи му, че още не е дорасъл за училище — каза Ласе.