Астрид Линдгрен
Винаги е весело в село Шумотевица (2)

Имам си агънце

Най-весело е може би напролет. Ана и аз все опитваме да решим кога всъщност е най-весело. Ана смята, че е най-весело през лятото, аз пък мисля, че е най-весело през пролетта. И по Коледа, разбира се, с това и Ана е съгласна.

Сега ще ви разкажа нещо, което се случи тази пролет. Тук в Шумотевица гледаме страшно много овце и те всяка пролет си имат агънца. Агънцата са най-сладкото нещо на света. По-сладки са от котета или палета, или прасенца. Струва ми се, че са почти по-сладки и от Шещин, но не смея да го кажа, за да не чуе Уле.

Докато овцете се агнят, всяка сутрин тичаме до кошарата, за да видим колко нови агънца са се появили през нощта. Когато отваряш вратата на кошарата, всички овце блеят колкото им глас държи. Но агънцата блеят много сладко и тъничко, а не така грубо, като овцете-майки и овена. Почти всяка овца ражда по две агънца.

Една неделя сутрин, като влязох в кошарата, видях в сламата едно умряло агънце. Веднага изтичах при татко да му кажа. И той отиде да провери защо агънцето е умряло. Оказа се, че майка му нямала мляко във вимето си. Горкичкото агънце! Умряло, защото не е могло да се нахрани! Седнах на прага на кошарата и се разплаках. След малко дойде Ана и чу всичко, та и тя се разплака.

— Не искам агънцата да умират — казах на татко.

— Никой не иска — отговори татко. — Но за съжаление тук има още едно, което ще умре.

Посочи ми едно мъничко агънце, което беше прегърнал, а то изглеждаше много жалко. Било братче на умрялото. Разбира се, и то не получавало мляко от майка си. А млякото е единственото нещо, което могат да ядат новородени агънца. Затова татко каза, че ще трябва да заколим братчето на умрялото агънце, за да не умре и то от глад. Като чухме това, Ана и аз заплакахме още по-силно. Страшен рев му дръпнахме.

— Не искам да умират агънца — креснах и се хвърлих на земята.

Тогава татко ме вдигна и рече:

— Не плачи, Лиза! — А после добави: — Ако искаш, опитай се да отгледаш това агънце с шише. Както правят с пеленачета.

Ах, колко се зарадвах! Не вярвам някога да съм се радвала така! Не знаех, че агънцата може да се хранят като пеленачета. Татко каза да не бъда прекалено сигурна. Смятал, че агънцето щяло все пак да умре, но защо пък да не опитаме.

Ана и аз изтичахме до леля Лиза, майката на Уле, и тя ни даде едно шише и биберон, с които давала мляко на Шещин, когато беше съвсем малка. После се върнахме при татко.

— Татко, не може ли да му дадем малко сметана на бедничкото? — попитах.

Но татко каза, че ако му дам сметана, агънцето щяло да се разболее. Стомахът му понасял само мляко, разредено с вода. Татко ми помогна да приготвя млякото и стоплихме шишето в гореща вода. После пъхнах биберона в устата на агънцето. И, представете си, то веднага взе да суче. Личеше си колко е гладно.

— Така, отсега ти си майка на това агънце и то е твой храненик — каза татко. — Но то трябва да яде от ранно утро до късна вечер, тъй че гледай да не ти омръзне!

Ана каза, че ако ми омръзне, трябвало само да й кажа и тя щяла с радост да храни агънцето вместо мен. Но аз й се изсмях:

— Ха-ха! Да не мислиш, че на някого може да омръзне да храни агънце!

Кръстих агънцето Понтус и татко каза, че той ще е лично мой. Имах късмет, че всичко се уреди преди Ласе и Бусе да се събудят тази неделя сутрин, защото иначе сигурно щеше да има разправии за Понтус.

— Човек не може да се наспи една сутрин, без Лиза в това време да получи цяло агне! — мърмореше Ласе, защото го беше малко яд, че Понтус не е станал негов.

В началото всички деца от Шумотевица идваха да гледат, когато хранех Понтус. Но скоро им омръзна на всичките.

Чудна работа, колко са гладни агънцата! Като че ли почти непрестанно им се яде. Всяка сутрин, преди да тръгна за училище, отивах до кошарата, за да нахраня Понтус. Щом ме видеше, той пристигаше тичешком, размахваше мъничката си смешна опашница и блееше много сладко. Беше чисто бял, но на нослето имаше малко черно петно, та го различавах лесно от другите агнета. Агда го хранеше веднъж на ден, докато бях на училище. Но когато се връщах, трябваше веднага да му дам пак да яде. И още веднъж късно вечерта. Един ден помолих Ана да нахрани Понтус вместо мен, обаче тя каза:

— Утре! Днес нямам време.

Но нали бях обещала на татко да не ми омръзне да храня Понтус, и удържах на обещанието си. Защото страшно много го обичах. Най-много го обичах, задето се радваше толкова, когато ме виждаше. Понтус сигурно мислеше, че съм неговата истинска майка. Попитах Ласе и Бусе дали не смятат, че Понтус ме мисли за своя истинска майка и тогава Ласе изтърси:

— Да, положително. Ти приличаш досущ на овца.

Един ден татко ми каза, че трябва да науча Понтус да си пие млякото от дълбока паница. Защото не можело да се храни все така с биберон, докато стане голям овен!

Горкият Понтус! Не можа да разбере защо изведнъж му сложих под носа една паница. Изобщо не знаеше как се пие. Почна да ме души, за да провери къде съм скрила биберона, и взе много жално да блее.

Бусе беше там и гледаше.

— Я да си изпиеш млякото! — викна той на Понтус. — Толкова ли си глупав? Просто почваш и пиеш!

Много се ядосах на Бусе.

— Понтус никак не е глупав — казах. — А ти нищо не разбираш от агнета.

Понтус душеше млякото, блееше и гледаше тъжно.

Все пак разбирам повече от агнета, отколкото Бусе. Защото му намерих цаката! Потопих си ръката в млякото и, представете си, Понтус почна да смуче пръстите ми. Смука ли, смука и така излока цялото мляко. Мъничко се изля на земята, ама нейсе!

След това Понтус продължаваше да смуче известно време пръстите ми. Но една сутрин изглежда беше много, много гладен и не дочака да си потопя ръката в млякото. Почна направо да пие. И успя. Оттогава нямаше вече нужда да смуче пръстите ми. Всъщност съжалявах, защото беше толкова сладък, като ги смучеше.

Напролет, когато се затопля, пускат овцете на паша на нашето овче пасище. Тогава агнетата трябва да се научат да ядат трева. Но въпреки това им беше нужно и мляко, та всеки ден ходех до овчето пасище с моята паница. Заставах до оградата и се провиквах с всички сили „Понтус“. Тогава от далечния край на пасището се чуваше тихо блеене и Понтус пристигаше като стрела и размахваше лудешки опашчицата си.

Сега Понтус е пораснал и вече не получава мляко. Яде трева и скубе листа, и е много здрав, и накрая сигурно ще стане едър, прекрасен овен.

Кой знае, може би ще имам други агънца през живота си. А може би кучета или котки, или зайци. Но никой няма да е тъй миличък като Понтус. Никога, никога, никога няма да обичам някого толкова много, колкото обичам Понтус.