Серия
Мери Попинз (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mery Poppins Opens the Door, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 10 гласа)
Сканиране
Lindsey (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз отваря вратата

ИК „ПАН’96“, София, 1994

Редактор: Костадин Костадинов

ISBN: 954-657-151-1


Посвещава се на Камилус

Първа глава
Пети ноември

Беше една от онези мрачни и студени утрини, които напомнят, че зимата идва. На улица „Черешова“ цареше тишина и спокойствие. Мъглата беше надвиснала над парка като сянка. Всички къщи, обвити от сивата мъгла, изглеждаха абсолютно еднакви. Ветропоказателят с форма на телескоп върху къщата на адмирал Бум беше изчезнал.

Млекарят едва успяваше да вижда пътя.

— Мляко-о-о! — викаше той пред вратата на Адмирала. Гласът му звучеше толкова странно и празно, че самият той се уплаши.

— Ще взема да се прибера вкъщи докато се вдигне мъглата — каза си. — Ей! Гледай къде ходиш — продължи той, когато някаква фигура неочаквано се очерта в мъглата и се блъсна в рамото му.

— Бам-бам-бам-барам-бам — каза някой с тих, приглушен глас.

— О, ти ли си? — въздъхна с облекчение Млекаря.

— Бам! — каза Коминочистача отново. Той държеше четките пред лицето си, за да скрие мустаците си от дъжда.

— Много рано си излязъл днес — подметна Млекаря.

Коминочистачът посочи с черния си пръст къщата на мис Ларк.

— Трябваше да оправя комина преди закуската на кучетата. Защото може да се закашлят от саждите — поясни той.

Млекарят язвително се изсмя. Всъщност така постъпваше всеки, когато се споменаваха кучетата на мис Ларк.

Мъглата продължаваше да изпълва въздуха. На улицата не се чуваше никакъв шум.

— Уф! — каза Млекаря, потрепервайки. — Това спокойствие ме плаши!

И щом каза това, улицата се събуди. От една от къщите се чу внезапен рев, последван от тропот с крака.

— Това е номер седемнадесет! — каза Коминочистача. — Извинявай, стари приятелю, но мисля, че там имат нужда от мен.

Внимателно опипвайки пътя, той стигна до портата и тръгна нагоре по градинската алея…

 

 

А в къщата мистър Банкс маршируваше нагоре-надолу, ритайки мебелите във вестибюла.

— Не издържам повече! — крещеше той и бурно ръкомахаше.

— Непрекъснато повтаряш едно и също — проплака мисис Банкс. — Но не ми казваш какво се е случило — погледна го загрижено тя.

— Всичко се е случило! — изрева мистър Банкс. — Погледни това! — той протегна към нея десния си крак. — И това! — продължи той, като протегна левия.

Мисис Банкс внимателно се взираше в краката му. Тя беше леко късогледа, пък и във вестибюла беше мрачно.

— Аз, ъ-ъ-м, не виждам нищо нередно — започна тя плахо.

— Естествено, че не виждаш! — каза той саркастично. — Това е само въображението ми, разбира се, което ме кара да мисля, че Робъртсън Ай ми е дал една черна обувка и една кафява! — и той отново показа краката си.

— О!… — каза мисис Банкс бързо, защото сега тя ясно разбра какъв беше проблемът.

— Можеш да си казваш „О!…“ колкото искаш. Същото ще каже и Робъртсън Ай, като го уволня довечера.

— Той не е виновен, татко! — провикна се Джейн от стълбите. — Просто не е забелязал, всичко е заради мъглата. Освен това той е болен.

— Но е достатъчно здрав, за да направи живота ми непоносим! — каза мистър Банкс сърдито.

— Той има нужда от почивка, татко! — припомни му Майкъл, бързайки надолу по стълбите след Джейн.

— И ще си я получи — обеща мистър Банкс, като грабна чантата си. — Само като си помисля за нещата, които можех да направя, ако не се бях оженил! Да живея сам в някаква пещера, например. Или пък, можех да обиколя света…

Мистър Банкс отива на работа

— А какво щяхме да правим ние тогава? — попита Майкъл.

— Вие щяхте да се грижите сами за себе си. Заслужавате си го! Къде ми е палтото?

— Облякъл си го, Джордж — каза мисис Банкс смирено.

— Да! — отговори той. — И има само едно копче! Но на мен и толкова ми стига! За вас аз съм само човекът, който плаща сметките… Няма да се прибера за вечеря!

Децата издадоха стон на протест.

— Но днес е денят на Гай Фоукс[1] — опитваше се да го придума мисис Банкс. — А ти си толкова добър в паленето на фойерверки.

— Никакви фойерверки за мен! — изрева мистър Банкс. — Нищо, освен грижи от сутрин до вечер! — той свали ръката на мисис Банкс от рамото си и излетя от къщата.

— Да се ръкуваме, сър! — каза Коминочистача с приятелски глас, когато мистър Банкс се блъсна в него. — Нали знаете, че да се ръкуваш с коминочистач носи щастие.

— Махай се, махай се от тук! — отвърна му мистър Банкс вбесено. — Днес имам лош ден!

Коминочистачът се загледа за момент след него. Сетне се усмихна и звънна на вратата…

— Той не го каза сериозно, нали мамо? Ще се върне за фойерверките! — Джейн и Майкъл се втурнаха към мисис Банкс и я задърпаха за полата.

— О, не мога да обещая нищо, деца! — въздъхна тя, докато гледаше лицето си в огледалото в коридора.

— Да, започнала съм да отслабвам — рече си тя. — Едната от трапчинките ми е изчезнала, а скоро ще изгубя и другата. Скоро никой няма да иска да ме погледне. И за всичко това е виновна Тя!

Като каза Тя, мисис Банкс имаше предвид Мери Попинз, която по-рано беше гледачка на децата. Докато Мери Попинз беше в къщата, всичко вървеше гладко. Но от деня, в който тя ги напусна — толкова внезапно и без предупреждение — нещата в семейството им вървяха от лошо към по-лошо.

„Ето ме и мен — мислеше си мисис Банкс печално, — с пет диви деца и няма ни един човек да ми помогне. Дадох обява, питах приятелките си — нищо не се получи. Пък и Джордж става все по-сприхав и по-сприхав. На Анабел й никнат зъбки, Джейн и Майкъл са толкова непослушни, да не говорим за тези данъци…“

Тя се погледна в огледалото и една сълза се стече точно там, където едно време имаше трапчинка.

— Така не става — си каза тя и изведнъж взе решение. — Ще трябва да извикам мис Андрю!

Като чуха това, и четирите деца се разреваха. Анабел, която беше в детската стая, също писна. Защото мис Андрю някога е била гувернантка на баща им и те знаеха колко е страшна.

— Няма да й проговоря! — крещеше Джейн, обзета от ярост.

— Ще се изплюя на обувките й, ако дойде! — заплаши Майкъл.

— Не, не, не! — виеха Джон и Барбара отчаяно.

Мисис Банкс запуши ушите си с ръце.

— Деца, имайте милост! — проплака тя с последни сили.

— Ако обичате, госпожо — каза Елън, домашната прислужница, като докосна рамото на мисис Банкс. — Дошъл е Коминочистача да почисти комина на всекидневната. Но ви предупреждавам, госпожо, че днес е свободният ми ден! Няма да мога да чистя след него. Така че, това е положението! — и тя шумно си издуха носа.

— Извинете ме! — каза Коминочистача бодро и домъкна в стаята чантите и четките си.

— Кой е това? — се чу гласът на мисис Брил, а и тя самата се зададе от кухнята. — Коминочистачът ли е? Тъкмо когато ще пека сладки? О, не! Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо, но ако този разбойник влезе в комина, аз веднага ще си изляза през вратата.

Мисис Банкс се огледа с безпокойство.

— Не съм го молила да идва! — заяви тя. — Дори не зная дали коминът има нужда от почистване!

— Един комин винаги има нужда да му се тегли някоя и друга четка — Коминочистача спокойно влезе във всекидневната и започна да разстила платнището си.

Мисис Банкс погледна нервно към мисис Брил.

— Може би Робъртсън Ай би могъл да помогне… — започна тя.

— Робъртсън Ай е заспал в кухненския килер, завит с най-хубавия ви дантелен шал. И нищо не би могло да го събуди — каза мисис Брил. — Освен, може би, звука на последната тръба, възвестяваща края на света! Затова, ако обичате, оставете ме да си събера багажа.

— О, пусни ме да си вървя, чернилка такава! — отново се провикна тя, защото Коминочистача я беше хванал за ръката и я разтърси със силно ръкостискане. Несмела усмивка се разля по лицето й.

— Добре де, само този път! — каза тя по-миролюбиво и слезе по стълбите към кухнята.

Коминочистачът се обърна с усмивка към Елън.

— Не ме докосвай, черен разбойнико! — изпищя тя с ужасен глас. Но той хвана ръката й, стисна я здраво, и тя също се примири. — Добре де, но внимавай да не изцапаш килима! — предупреди го тя и побърза да се върне към къщната си работа.

— Да се ръкуваме! — каза Коминочистача, обръщайки се към децата. — Това със сигурност ще ви донесе късмет! — той остави по една черна следа на дланите им и те внезапно се почувстваха по-добре.

Сетне той протегна ръката си към мисис Банкс. Като стисна топлите му черни пръсти, тя усети как куражът й се възвръща.

— Трябва да направим най-доброто в случая, скъпи мои — каза тя. — Ще дам обява за друга детегледачка. Може и да излезе нещо по-добро.

Джейн и Майкъл въздъхнаха с облекчение. Поне нямаше да се обажда на мис Андрю.

— А какво правиш, когато ти самият имаш нужда от късмет? — попита Джейн Коминочистача, като го последва в дневната.

— О, просто се ръкувам сам със себе си — отговори той, пъхайки четката си в комина.

През целия ден децата го гледаха как работи и спореха кой да му подава четките. От време на време влизаше мисис Банкс да се оплаче от шума и да каже на Коминочистача да побърза.

И през целия ден през прозорците се виждаше как мъглата пълзи по улицата. Всички звуци бяха някак глухи. Птиците ги нямаше. Освен стария линеещ скореп, който надничаше през цепнатините на щорите, сякаш търсеше някого.

Най-накрая Коминочистача изпълзя от комина и се усмихна на сръчната си работа.

— Толкова мило от твоя страна! — каза мисис Банкс бързо. — А сега, сигурна съм, че искаш да си събереш багажа и да се прибираш…

— Аз не бързам — възрази Коминочистача. — У нас чаят се пие към шест часа, така че мога да си запълня един час някъде…

— Но не можеш да си го запълваш тук! — мисис Банкс настръхна. — Трябва да подредя тази стая преди съпругът ми да се е прибрал!

— Ще ви кажа нещо… — отвърна спокойно Коминочистача. — Ако имате под ръка една-две ракети, мога да заведа децата в парка и да им покажа малко фойерверки. Така вие ще си починете, а пък и за мен ще е удоволствие. Винаги съм харесвал ракетите, още като момче, а даже и по-рано!

Децата извикаха от радост. Майкъл изтича към прозореца и вдигна щората.

— О, вижте какво е станало! — се провикна той.

И наистина, на улица Черешова бе настъпила промяна. Студената сива мъгла се беше вдигнала. Топла, мека светлина огряваше къщите. Далече на запад блестеше залезът: розов, чист и ярък.

— Да не забравите палтата си! — викна мисис Банкс в последния момент, когато децата изчезваха. После отиде до шкафа под стълбището и извади от там един внушителен пакет. — Заповядайте! — подаде го тя на Коминочистача, задъхвайки се. — И, моля ви, внимавайте с искрите!

— С искрите? — възкликна Коминочистача. — О, те са моето хоби — на първо място те, а след тях са саждите!

Децата подскачаха около него като кученца, слизайки надолу по градинската алея. Мисис Банкс седна да си почине за минута-две на един от покритите с платнени калъфи фотьойли. Скорецът се загледа в нея за известно време, след това поклати глава разочаровано и отлетя…

 

 

Денят вече угасваше, когато децата и Коминочистача пресякоха пътя. До оградата на парка те видяха Бърт Кибритопродавача, който беше оставил подноса си с кибритите, беше запалил една свещ и започнал да рисува картини по паважа. Той кимна весело на децата, които бързаха към вратата на парка.

— Всичко, което ни трябва сега — развълнувано каза Коминочистача, — е една малка полянка…

— Която няма да намерите! — каза някой зад гърба им. — След пет и половина паркът е затворен.

От сянката на дърветата излезе Пазачът на парка, който изглеждаше доста враждебно настроен.

— Но днес е Пети ноември — денят на Гай Фоукс! — бързо отговориха децата.

— Заповедите са си заповеди! — отвърна Пазача с непререкаем тон. — За мен всички дни са еднакви.

— Добре де, но къде тогава можем да пускаме фойерверки? — се поинтересува Майкъл.

В очите на Пазача просветна завист.

— Имате фойерверки, така ли? — каза той алчно. — Е, защо не казахте това веднага! — и като издърпа пакета от ръцете на Коминочистача, започна да развързва връвчицата. — Кибрит — това е единственото нещо, което ни трябва сега! — продължи той, задъхвайки се от възхищение.

— Ето — каза Кибритопродавача кротко. Той бе последвал децата в парка и стоеше между тях със запалената си свещ.

Пазачът отвори една връзка с бомбички.

— Те са наши, нали знаете! — му напомни Майкъл.

— Ах, нека ви помогна, моля ви! — каза Пазача. — Откога не съм се веселил в деня на Гай Фоукс — не съм го правил от момче!

И без да изчака разрешение, той запали бомбичките от свещта на Кибритопродавача. От там се изсипаха съскащи потоци огън и гръм: па-па-па… Пазача бързо сграбчи една розетка и я набучи на един клон. Огнените кръгове се завъртяха и заблестяха във въздуха. Той така се въодушеви, че вече нищо не можеше да го спре — продължаваше да пали фойерверк след фойерверк, сякаш беше полудял.

Огнени букети летяха към небето, златен дъжд се сипеше надолу в тъмнината. Мигновено пламваха ярки огнени шапчици, а над клоните на дърветата се рееха блестящи балони. Огнени змийчета се виеха в сенките им. Децата подскачаха, пищяха и крещяха. Пазачът бягаше натам-насам между тях като голямо обезумяло куче. И само Кибритопродавача остана спокоен сред този невъобразим шум и бляскави светлини. Пламъкът на свещта му нито веднъж не трепна, докато те палеха фойерверките от нея.

Палене на фойерверки

— А сега! — изрева Пазача, пресипнал от крясъци. — Сега започваме с ракетите!

Всички други огньове бяха свършили. Нищо друго не бе останало от внушителния пакет, освен дългите черни пръчици.

— Не, недей! — каза Коминочистача, когато Пазача посегна към тях. — Делът си е дял. Ето, така е по-честно! — и той подаде на Пазача една от ракетите, а останалите запази за себе си и децата.

— Дайте път, дайте път! — каза Пазача важно, като запали фитила от пламъка на свещта и забоде пръчицата в една дупка в земята.

Съскайки, една ракета излетя нагоре, оставяйки след себе си тънка, набраздена златна нишка. И тогава — „Хо-о-оп!“ — гръмна. Вихър от червени и сини звезди избухна и заваля като дъжд върху парка.

— О-о-о! — извикаха децата.

— О-о-о! — извика Коминочистача. Защото това е единствената дума, която някой може да изрече, когато започнат да гърмят ракетите.

Дойде ред и на Коминочистача. Пламъкът на свещта се отразяваше от черното му лице, докато той палеше фитила на своята ракета. Последва ново „Хо-о-оп!“, нов трясък, и бели и зелени звезди се разсипаха по небето, като ребрата на някакъв гигантски чадър. Отново всички извикаха „О-о-о!“ и ахнаха от истинска радост.

— Сега е наш ред! — писнаха Джейн и Майкъл. Пръстите им трепереха, докато палеха фитила. Децата натиснаха пръчицата надолу в меката земя и отстъпиха назад да гледат. Златното огънче се покатери по пръчицата. „И-и-е-у-у!“ — полетя нагоре ракетата, пеейки, чак до най-горната част на небето.

Джейн и Майкъл затаиха дъх в очакване да гръмне.

Най-накрая, много далече и съвсем тихо, те чуха как нещо изпука. „А сега звездите“ — си помислиха те. Но — уви — нищо не се случи.

— О-о-о! — казаха всички отново, но този път не от радост, а от разочарование. Защото никакви звезди не се изсипаха от третата ракета. Нямаше нищо, освен тъмнината и едно празно небе.

— Ама че са капризни тези ракети! — каза Коминочистача. — Има някои, които просто не избухват! Е, хайде, хайде. Всички вкъщи. Няма смисъл да гледаме повече — нищо няма да падне!

 

 

— Затваряме! Всички да излязат от парка! — важно извика Пазача.

Но Джейн и Майкъл не обръщаха внимание. Стояха там, хванати ръка за ръка, и гледаха нагоре. Те все още се надяваха. Изведнъж видяха нещо, което никой друг не бе забелязал. Горе в небето висеше една искрица, леко поклащайки се в тъмнината. Какво би могло да бъде това? Не можеше да е ракетата, защото тя трябваше да е изгоряла отдавна. И със сигурност не беше звезда, защото — мислеха си те — малката искрица се движеше!

— Може би това е особен вид ракета, която има само една звезда — каза Майкъл.

— Може би — тихо отговори Джейн, без да откъсва очи от мъничката светлинка.

Децата стояха заедно и се взираха нагоре. Въпреки че беше само една искрица, те щяха да я гледат, докато изчезне. Но, колкото и да е странно, тя не изчезваше. Всъщност, тя даже ставаше по-голяма.

— Хайде да тръгваме! — подкани ги Коминочистача.

— Затваряме! — отново се провикна Пазача.

Но те все още чакаха. Звездата ставаше все по-голяма и по-ярка. Изведнъж Джейн затаи дъх. Майкъл също ахна. О, дали беше възможно това? Можеше ли това да бъде истина? — безмълвно се питаха те.

Звездата слизаше надолу и ставаше все по-дълга и по-широка. И колкото повече се приближаваше, толкова по-странна, но и по-позната ставаше формата й. В самия център на тази мъждукаща светлина се очерта една странна фигура — фигура с черна сламена шапка и синьо палто със сребърни копчета, която носеше в едната си ръка нещо приличащо на пътна чанта, а в другата — о, дали беше истина? — чадър с дръжка като папагалска глава.

Мери Попинз се появява

Кибритопродавача, който беше зад тях, извика от учудване и хукна да бяга към вратата на парка.

Странната фигура приближаваше върховете на оголените дървета. Краката й докоснаха най-високите клонки на един дъб и тя грациозно заслиза надолу по клоните. Задържа се за момент на най-ниския клон, умело балансирайки.

Джейн и Майкъл се затичаха натам и не можеха да сдържат щастливите си викове:

— Мери Попинз! Мери Попинз! Мери Попинз! — с весел смях и сълзи те се хвърлиха в обятията й.

— Ти се в-върна н-най-н-накрая! — заекваше Майкъл възбудено и я сграбчи за изрядно лъснатата обувка. Беше топла и малка, съвсем истинска, и миришеше на черна боя за обувки.

— Знаехме, че ще се върнеш. Вярвахме ти! — Джейн сграбчи другия крак на Мери Попинз и увисна, вкопчена в памучния й чорап.

Устата на Мери Попинз се изкриви в нещо като усмивка. После погледна децата сърдито:

— Бих ви била благодарна, ако оставите обувките ми на мира! — отсече тя. — Да не съм ви клон на дърво, че да висите на мен.

Тя измъкна обувките си от ръцете им и скочи от дървото. А Джон и Барбара, мяукайки като котенца, запълзяха през тревата към нея.

— Хиени! — извика тя, като разтвори пръстчетата, които се бяха вкопчили в нея. — И какво, ако мога да попитам, правите през нощта в парка, и защо приличате на негри?

Те бързо извадиха носни кърпички и започнаха да си търкат бузките.

— Вината е моя, мис Попинз — извини се Коминочистача, — днес почиствах комина на дневната стая.

— Внимавай някой да не те очисти тебе, ако продължаваш така! — отвърна тя.

— Но-но! Хъм-ъм! А-а-ам! Ъ-ъ-ъм! — препречи им пътя Пазача, онемял от изненада.

— Махнете се от пътя ми, моля! — каза Мери Попинз и високомерно го отблъсна, като същевременно побутваше децата пред себе си.

— Това е за втори път! — въздъхна той, защото гласът му изведнъж се възвърна. — Първият път беше с хвърчило, а сега… Не може да вършите такива неща, ви казвам! Това е противозаконно. И, освен това, е и противоестествено.

Той направи възмутен жест с ръката си, но Мери Попинз пъхна в нея едно малко картонче.

— Какво е това? — попита той, като го разглеждаше учудено.

— Билетът ми за връщане — миролюбиво отвърна тя.

Джейн и Майкъл се спогледаха и си кимнаха разбиращо.

— Билет ли, какъв билет? Има билети за автобусите, а също и за влаковете. Но ти дойде тук от… и аз не знам къде. Откъде всъщност дойде? Как отиде там? Ето, това искам да знам аз!

— Който знае много, бързо остарява! — каза Мери Попинз припряно. Тя изблъска Пазачът настрана и го остави да си разглежда малкия зелен билет.

Децата подскачаха и танцуваха около Мери Попинз, докато стигнаха вратата на парка.

— Вървете спокойно, моля — ги смъмри тя. — Не сте в училище за скачачи! И кой от вас, бих искала да знам, си игра със запалена свещ?

— Аз я запалих, Мери — каза Кибритопродавача с готовност. — Аз исках да ти напиша… — той разпери ръце. И всички видяха, че на паважа имаше не съвсем довършен надпис:

ДОБРЕ ДОШЛА

Мери Попинз се усмихна на разноцветните букви:

— Това е едно чудесно посрещане, Бърт — каза тя меко.

Кибритопродавача грабна ръката й и я попита развълнувано:

— Нали ще те видя в четвъртък, Мери?

Тя кимна.

— До четвъртък, Бърт — каза му тя и хвърли смразяващ поглед към децата. — Хайде, без разтакаване, ако обичате! — изкомандва Мери Попинз и ги поведе през улицата към номер седемнадесет.

 

 

Горе в детската Анабел се късаше от рев. Мисис Банкс обикаляше нервно хола, изричайки изпепеляващи ругатни. Когато децата отвориха входната врата и тя зърна Мери Попинз, едва не припадна на стълбите.

— Възможно ли е това… наистина ли това си ти, Мери Попинз? — не можеше да си поеме дъх мисис Банкс.

— Възможно е, госпожо — каза Мери Попинз спокойно.

— Но… откъде се появи? — извика мисис Банкс.

— Тя се появи точно от… — Майкъл тъкмо щеше да обясни, когато усети върху себе си погледа на Мери Попинз. Той знаеше много добре какво означава този поглед. И затова започна да заеква, а сетне млъкна.

— Идвам от парка, госпожо — отвърна Мери Попинз с вид на мъченица.

— Слава Богу! — каза мисис Банкс от все сърце. После тя си припомни всичко, което се случи, след като Мери Попинз ги напусна. „Не трябва да изглеждам прекалено доволна — помисли си тя, — защото Мери Попинз ще стане по-високомерна от всякога!“

— Ти ме напусна без предупреждение, Мери Попинз — каза тя с достойнство. — Мисля, че трябва да знам кога идваш и кога напускаш.

— Никой не знае, госпожо — каза Мери Попинз, докато невъзмутимо откопчаваше ръкавиците си.

— И ти ли, Мери Попинз? — попита мисис Банкс със замислен глас.

— О, тя знае — отвърна Майкъл убедено.

Мери Попинз го изгледа сърдито.

— Е, добре, както и да е, вече си тук! — възкликна мисис Банкс. Тя се чувстваше изключително облекчена. Защото сега вече нямаше нужда нито да дава обяви, нито да се обажда на мис Андрю.

— Да, госпожо. Извинете ме — каза Мери Попинз.

И тя кокетно мина зад мисис Банкс и постави пътната си чанта на перилата. Чантата се плъзна бързо по тях с тихо свистене и скокна право в детската стая. След това Мери Попинз подхвърли лекичко чадъра си. Той разпъна черните си копринени крила като птица и излетя след чантата с папагалско цвъртене.

Децата ахнаха от учудване и се обърнаха да видят дали майка им е забелязала какво става.

Но майка им не мислеше за нищо друго, освен да се обади по телефона.

— Коминът във всекидневната е почистен. Ще имаме агнешки котлети с грах за вечеря. И, най-важното, Мери Попинз се завърна! — крещеше тя, задъхвайки се.

— Не мога да повярвам! — пращеше гласът на мистър Банкс по телефона. — Ще дойда, за да го видя с очите си!

Мисис Банкс се усмихваше щастливо, когато сложи слушалката…

 

 

Мери Попинз се качи по стълбите направо в детската стая и децата се втурнаха след нея. Там до камината стоеше пътната й чанта. Чадърът стърчеше на обичайното си място в ъгъла. Изглеждаха грижливо поставени, сякаш са си били там години наред.

В креватчето си Анабел, с посиняло от рев лице, се опитваше да се върже на фльонга. Изведнъж тя видя Мери Попинз, втренчи се учудено в нея и й се усмихна с беззъба усмивка. Сетне се направи на невинно ангелче и започна да свири по пръстите на краката си като на пиано.

— Хм! — каза Мери Попинз строго и сложи сламената си шапка в картонената й кутия. Свали палтото си и го закачи на закачалката зад вратата. Погледна се в огледалото на детската стая, после отвори пътната си чанта.

В нея нямаше абсолютно нищо, освен един шивашки метър, свит на руло.

— Мери Попинз, за какво ти е това? — попита Джейн.

— За да ви премеря — отвърна тя бързо. — Искам да видя какви сте станали.

— Няма нужда — уверено я информира Майкъл. — Всички сме пораснали с по два инча. Татко ни премери.

— Изправи се, моля те! — каза тя студено, без да обръща внимание на забележката му. Премери го от главата до петите и шумно изсумтя.

— Трябваше да се сетя! — намуси се тя. — Станал си от лош по-лош.

Майкъл се облещи.

— Но метрите не мерят в думи, те показват само сантиметрите — сопна се той.

— Виж ти, и откога е така? — каза тя надменно и му тикна метъра под носа. На лентата беше изписано с големи сини букви:

ОТ ЛОШ ПО-ЛОШ

— О-о-о! — прошепна той ужасено.

— Вдигни си главата, моля! — каза Мери Попинз като доближи Джейн с разпънатия метър.

— Джейн е станала Своенравно, Мързеливо, Егоистично дете — прочете тя.

Сълзи бликнаха от очите на Джейн.

— О-о-о! Не съм, Мери Попинз — проплака тя. Наистина, колкото и да е странно, Джейн си спомняше само моментите, когато е била добра.

Мери Попинз обви с метъра и близнаците.

Свадливи

Беше тяхната мярка.

Капризна и Глезена

Пишеше за Анабел.

— Знаех си го! — пъшкаше Мери Попинз. — Чакате само да ми видите гърба, за да го обърнете на зоологическа градина!

Тя уви с метъра собствената си талия и доволна усмивка се разля по лицето й.

По-добра От Всякога, Направо Перфектна

Пишеше на него.

— Не повече, отколкото очаквах — изперчи се тя. И добави със страшен поглед: — А сега бегом в банята!

Те веднага побързаха да й се подчинят. Защото Мери Попинз се беше завърнала и всичко вървеше на пълни обороти. Съблякоха се и се изкъпаха за един миг. Никой не се ослушваше на вечеря, никой не остави в чинията си ни трохичка, ни капчица. Прибраха си столовете, сгънаха си салфетките и сами се пъхнаха в леглата.

Мери Попинз сновеше насам-натам в детската стая и подпъхваше одеялата им. От нея лъхаше старата позната миризма на препечени филийки и колосана престилка. Виждаха жилавата й фигура, съвсем реална и истинска. Гледаха я с обожание и мълчаха.

Майкъл, след като тя го отмина, надникна под леглото си. Там нямаше нищо, освен малко прах и чехлите му. Той надникна под леглото на Джейн, но и там нямаше нищо.

— Но къде смяташ да спиш, Мери Попинз? — полюбопитства Майкъл.

Вместо да му отговори, Мери Попинз докосна вратата на гардероба. Тя се отвори шумно и оттам с грациозен подскок изпадна старото походно легло. То беше оправено, готово за спане. Върху него бяха подредени на спретната купчинка личните вещи на Мери Попинз: сапунът „Слънчеви лъчи“, фибите, шишенцето с парфюм, сгъваемото столче, четката за зъби, захарните бонбони. Освен това и нощниците — една памучна и една вълнена — сгънати и грижливо сложени върху възглавницата. А до тях бяха обувките и доминото, плувната шапчица и албумът за пощенски картички.

Децата гледаха учудено.

— Но как се е оказало всичко това в гардероба? — попита Майкъл. — Днес нямаше и следа от тези неща — знам го със сигурност, защото се крих там от Елън.

Но той не посмя да продължи с въпросите си, тъй като Мери Попинз го погледна така строго, че думите замръзнаха още на устните му.

Тя му обърна ядосано гръб и разгъна вълнената си нощница.

Джейн и Майкъл се спогледаха. Очите им мълчешком си казаха всичко, което устните не можеха — нямаше смисъл да чакат да им обясни каквото и да било.

Децата наблюдаваха комичната й борба с дрехите, докато тя се преобличаше. Цък, цък… — разкопчаваха се копчетата. С-ш-ш-ш! — смъкна се и фустата й.

Някакво усещане за спокойствие се прокрадна в детските души и те знаеха, че това е заради Мери Попинз. Гледаха сънливо поклащащата й се нощница и си мислеха за това, което се случи. Мислеха си как се появи за пръв път в къщата, довяна от източния вятър. Как я отнесе чадърът й, когато задуха западен вятър. Мислеха си как се върна при тях през онзи ден, когато пускаха хвърчилото, и как ги изостави отново до днешното си завръщане.

Сега тя беше отново при тях и си беше същата, както винаги. Ето я, снове из детската стая толкова спокойно, сякаш никога не я е напускала. Мислите на Майкъл изникваха като балончета въздух в чаша газирана вода, и преди да успее да ги спре, те вече се пукваха:

— О-о-о! Мери Попинз! — възкликна той. — Беше просто ужасно без теб!

Устните й се разтегнаха. Сякаш щяха да се усмихнат, но явно си промениха намерението.

— По-скоро вие сте били ужасни. Тази къща прилича на мечешка бърлога. Чудя се, как въобще е останал някой тук!

— Но ти ще останеш, нали? — замоли я Майкъл.

— Ще бъдем много добри, направо златни, само и само да останеш! — тържествено обеща Джейн.

Мери Попинз спокойно поглеждаше ту едното, ту другото дете, сякаш виждаше направо в сърцата им и разбираше всичко.

— Ще остана — отвърна тя след кратка пауза. — Ще остана, докато се отвори Вратата — казвайки това, тя гледаше замечтано вратата на детската стая.

Джейн подскочи от уплаха.

— О, не, Мери Попинз! — проплака тя. — Тази врата непрекъснато се отваря!

Мери Попинз я погледна особено.

— Имах предвид Другата Врата — каза тя, като закопчаваше нощницата си.

— Какво ли има предвид? — прошепна Джейн на Майкъл.

— Знам какво иска да каже — отговори той дълбокомислено. — Няма никаква Друга Врата. А врата, която не съществува, не може да бъде отворена. Така че тя ще си остане с нас завинаги — той дори се усмихна при мисълта за такова щастие.

Джейн обаче не беше сигурна. „Чудя се…“ — си мислеше тя, но Майкъл я прекъсна с весело бъбрене.

— Радвам се, че се ръкувахме с Коминочистача — каза той, — това ни донесе страхотен късмет. Може би другият път ще почисти комина на детската, и ще се ръкува и с теб, Мери Попинз!

— Пфу! — отговори тя и си вирна носа. — Благодаря, но нямам нужда от никакъв късмет!

— Да — каза Майкъл, — предполагам, че нямаш. Всеки, който може да се появи от ракета, както ти направи това тази вечер, трябва да е роден под щастлива звезда. Имам предвид, ъ-ъ-ъ, но ти не ме гледаш!

Майкъл замлъкна, защото Мери Попинз се беше втренчила в него толкова странно, че той дори потрепери. Тя стоеше до него, облечена с вълнената си нощница и го гледаше смразяващо.

— Добре ли чух? — запита тя с леден тон. — Наистина ли чух как споменаваш мен във връзка с някаква ракета? — тя произнесе думата ракета по такъв начин, че тя прозвуча наистина шокиращо.

Уплашен, Майкъл се огледа наоколо. Но никаква подкрепа не идваше от страна на другите деца. Разбра, че ще трябва да мине сам през това изпитание.

— Но ти наистина го направи, Мери Попинз! — протестираше той. — Ракетата изпука, и… ти се спусна надолу от небето!

Мери Попинз се приближаваше бавно към него и ставаше все по-голяма и по-голяма, сякаш наистина се увеличаваше.

— Изпука? — повтори тя побесняла. — Аз съм изпукала и съм се появила от ракета?

Той се сви бързо и се притисна към възглавницата си.

— Е, добре де, поне така изглеждаше, нали, Джейн?

— Ш-ш-ш! — изшътка Джейн и поклати глава. Тя знаеше, че тези спорове не водят към добро.

— Трябваше да ти го кажа, Мери Попинз! Ние те видяхме! — скимтеше Майкъл. — И ако това не беше ти, тогава какво беше това? Нали нямаше никакви звезди!

— Изпукала! — каза Мери Попинз отново. — Появила съм се от ракета с пукане! Много пъти си ме обиждал, Майкъл Банкс, но това надхвърля всички граници! Само да чуя още нещо за пукотевици или ракети и… — тя не му каза какво ще направи тогава, но той си знаеше, че при всички положения ще е нещо ужасно.

— Пи-и-у-у-у! Пи-и-и-у-у! — чу се тънко гласче. Старият скорец кацна на перваза на прозореца и възбудено запляска с крилца.

Мери Попинз подскочи към него.

— Махай се, нещастнико! — каза ядосано тя.

Скорецът отлетя, а тя загаси светлината и се хвърли на леглото си. Чуваше се как сърдито си мърмореше: „Пукотевици!“, докато се завиваше.

Тишината надвисна като облак. После от леглото на Джейн се чу възможно най-тихият шепот.

— Майкъл! — каза тя тихичко.

Той седна на леглото си също толкова тихо и погледна в посоката, в която сочеше пръстът на Джейн.

От ъгъла до камината се просмукваше слаба светлина. Те видяха, че сгъвките на чадъра с папагалска глава на дръжката са изпъстрени с разноцветни звезди. Същите звезди, като тези, които се изсипват по небето, когато пускаш ракети.

Очите им щяха да изскочат от учудване, когато видяха как папагалът си навежда главата. После той започна да вади с човката си звездите от копринените сгъвки, и, една по една, да ги хвърля на пода. Те просветваха там за миг или два, в сребърно и златно, после угасваха и изчезваха. Накрая папагалът си изправи главата и отново се превърна в чадъра на Мери Попинз, който си стоеше спокойно в ъгъла на стаята.

Децата се спогледаха и се усмихнаха, но не казаха нищо. Те можеха само да се чудят и да си мълчат. Те разбираха, че просто няма достатъчно думи, за да се обяснят чудесата, които се случваха с Мери Попинз.

— Тик-так! — тракаше часовникът на полицата. — Заспивайте деца! Тик-так-тик-так…

Те затвориха очите си, а часовникът тиктакаше в такт с дишането им…

 

 

Мистър Банкс седеше в кабинета си и дремеше с вестник на лицето. Мисис Банкс зашиваше нови черни копчета на старото му палто.

— Все още ли си мислиш какво би могъл да направиш, ако не се беше оженил? — го попита тя.

— Ъ-ъ-ъ, какво? — събуди се мистър Банкс. — А, не. Имах твърде много проблеми. Пък сега, щом като Мери Попинз се завърна, вече няма да има за какво да мисля.

— Добре — каза мисис Банкс, — а пък аз ще го науча този Робъртсън Ай.

— На какво ще го научиш? — попита мистър Банкс сънливо.

— Да не ти дава една черна и една кафява обувка, разбира се.

— О, не прави нищо подобно — възрази мистър Банкс. — Комбинацията страшно се хареса в офиса. За в бъдеще винаги ще ги нося по този начин.

— Наистина ли? — каза мисис Банкс, усмихвайки се щастливо. Като цяло, тя се радваше, че мистър Банкс се е оженил. А сега, откакто Мери Попинз се бе завърнала, можеше да му го казва много по-често…

 

 

На долния етаж, в кухнята, седеше мисис Брил. Полицаят току-що беше изпратил Елън до вкъщи, и беше останал за чаша чай…

— Тази Мери Попинз! — казваше той, като сърбаше шумно. — Днес я има — утре я няма, точно като някоя комета е.

— О, не казвай това! — каза Елън, подсмърчайки. — Надявам се, че е дошла, за да остане тук задълго!

— Може би ще остане — Полицая й подаде носна кърпичка. — Никой не знае със сигурност.

— Ех, и аз се надявам да стане така — въздъхна мисис Брил. — Тази къща е за чудо и приказ, когато Мери Попинз е тук.

— Аз също се надявам на това. Имам нужда от почивка — каза Робъртсън Ай на метлите. Сгуши се по-удобно в шала на мисис Банкс и отново заспа.

Но на какво се надяваше Мери Попинз — никой не знаеше. Защото, както всички знаят, Мери Попинз никога не казваше нищо на никого…

Бележки

[1] Английски празник. На 5 ноември се прави голяма парцалена кукла, която се разнася из града, а след това се изгаря на клада. Палят се огньове и фойерверки в памет на Гай Фоукс, който на 5 ноември 1605 година е трябвало да подпали буретата с барут в английския парламент, с което да подпомогне свалянето на Джеймз I, но бил предаден и заловен. — Б.пр.