Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bara roligt i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Ана и аз искаме да станем детегледачки — може би

Един ден пасторът от Голямо село щеше да дава голяма гощавка по случай рождения си ден и всички от село Шумотевица бяха поканени. Освен децата, разбира се. Обаче мама и татко, чичо Ерик и леля Грета, и чичо Нилс и леля Лиза бяха канени. Дори и дядо. На леля Лиза й беше мъчно, защото смяташе, че не може да отиде. Заради Шещин. Нали някой трябваше да се грижи за нея. Но тогава Ана и аз казахме, че ще свършим тази работа. Тъй като и без това искахме да станем детегледачки, когато пораснем, какво по-добро от това, да почнем да се учим колкото е възможно по-рано.

— Непременно ли трябва да се учите точно на моята сестричка? — попита Уле.

Сигурно му се искаше сам да се грижи за Шещин, но трябваше да издои кравите на Южната и да нахрани прасетата и кокошките, докато татко му и майка му бяха на гощавката. Навярно и Брита би искала да ни помогне с Шещин, но беше ужасно настинала, лежеше в леглото си, и почти не можеше да говори.

Леля Лиза много се зарадва, като чу, че искаме да се погрижим за Шещин. Обаче Ана и аз се радвахме още повече. Щипнах Ана по ръката и казах:

— Нали ще бъде весело?

Ана също ме щипна и отговори:

— Дано тръгнат по-скоро, за да почнем.

Винаги трае страшно дълго, докато големите се приготвят да тръгнат на гощавка. Но дядо се беше приготвил още в шест часа сутринта, въпреки че щяха да тръгнат чак в десет. Беше си сложил хубавия черен костюм и най-новата си риза. И веднага след като чичо Ерик впрегна конете, дядо отиде и седна в колата, а леля Грета още не беше почнала да си облича празничната рокля.

— Дядо, нали ти е весело, че отиваш на гощавка? — попита Ана.

Дядо каза „да“. Но според мен му беше невесело, а не весело. Защото по едно време въздъхна и рече:

— Ох-ох, да-да, всичките тия гощавки, на които трябва да се ходи!

Но тогава чичо Ерик каза, че имало пет години, откакто дядо не бил ходил на гощавка, та нямало защо да се оплаква от гощавки.

Леля Лиза ни даваше страшно много съвети до последния миг. После татко, чичо Нилс и чичо Ерик подвикнаха на конете си и всички потеглиха.

Леля Лиза беше казала да държим Шещин навън колкото може повече, защото тогава била най-послушна. Но в дванайсет часа трябвало да я нахраним — яденето било готово за притопляне. После да я сложим да спи около два часа.

— Ей, колко ще е весело! — каза Ана.

— Да — отговорих. — Непременно ще стана детегледачка, когато порасна. Това е абсолютно сигурно.

— Аз също — рече Ана. — Никак не е трудно да гледаш деца. Само че не трябва никога да забравяш да им говориш кротко и приветливо. Тогава са послушни. Онзи ден го пишеше във вестника.

— Естествено, че трябва да им се говори кротко и приветливо — казах.

— Трябва да знаеш, че има хора, които крещят на децата си — продължи Ана. — Но такива деца стават истински злосторници и изобщо не слушат. Това също го пишеше във вестника и значи е така!

— Кой би могъл да крещи на такова малко сладурче — казах и погъделичках Шещин по крачето.

Тя седеше на едно одеяло в тревата и изглеждаше весела. Много е сладка тази Шещин. Има кръгло челце и очите й са ясносини. В устата си има четири зъбчета горе и четири — долу. И когато се смее, те приличат досущ на зрънца ориз. Още не може да говори. Единственото, което казва, е „хей, хей“ и го казва почти непрекъснато. Може би всеки път има предвид нещо друго. Кой знае!

Шещин има една дървена количка, в която я возят.

— Хайде да разходим Шещин с количката — предложи Ана.

И решихме да го направим.

— Ела тук, миличка Шещин — каза Ана и я сложи в количката, — сега ще те повозим.

Говореше й много кротко и приветливо, както трябва да се говори на деца.

— Ето, миличка Шещин, така ще ти е удобно — каза.

Но Шещин не беше съгласна. Искаше да стои права в количката, да подскача и да вика „хей, хей“. Обаче ние не смеехме да я возим така.

— Може би трябва да я завържем — рекох. И тогава взехме едно въже и я вързахме. Но щом Шещин схвана, че не може да става, да подскача и да вика „хей, хей“, почна да пищи до небето, та се чу надалеч. Уле дотърча от обора и попита:

— Какво правите? Да не я биете?

— Изобщо не я бием, глупендер! — казах. — И освен това й говорим кротко и приветливо, ако искаш да знаеш!

— Продължавайте така — рече Уле. — И я оставете да прави каквото иска — тогава няма да плаче.

Е, Уле сигурно знаеше най-добре как трябва да се отнасяме с неговата сестричка, та оставихме Шещин да стои права в количката и да вика „хей, хей“ колкото си иска. Аз дърпах количката, пък Ана вървеше до нея и хващаше Шещин, колкото пъти залиташе. Но по едно време стигнахме до един дълбок ров, пълен с вода, и когато Шещин го зърна, слезе от количката.

— Да видим какво ще направи — каза Ана.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_77.png

И действително видяхме! Чудно нещо са тия малки деца! Човек си мисли, че не могат да тичат бързо на късите си крачка, но това не е вярно. Ако иска, такъв малчуган може да тича по-бързо от заек. Или поне Шещин. Тя каза „хей, хей“ и докато се усетим, хукна право надолу в рова. Там се спъна и падна презглава във водата. Уле наистина беше казал да я оставим да прави каквото си иска и тя може би искаше да лежи в рова, но ние решихме, че все пак ще е по-добре да я извадим оттам. Беше съвършено мокра и ревеше, и ни гледаше сърдито, сякаш ние сме виновни, задето е паднала във водата. Но въпреки това й говорехме кротко и приветливо, сложихме я в количката и я задърпахме към дома, за да й облечем сухи дрешки. А тя рева през целия път. Уле страшно се ядоса, като видя как изглежда Шещин.

— Сега пък какво сте направили?! — кресна. — Да не сте се опитали да я удавите?

Тогава Ана му каза да бъде така любезен и да ни говори кротко и приветливо, защото в края на краищата и ние сме деца. Макар и доста по-големи, естествено.

Шещин обаче отиде до Уле, прегръщаше краката му, ревеше и искаше той да я утеши, докато Ана и аз почнахме да се чувстваме виновни, като че ли наистина бяхме опитали да я удавим.

Уле ни помогна да намерим чисти дрехи за Шещин. Но после трябваше да се върне в обора.

— Сложете я на гърненцето, като и без това ще я събличате — каза той, преди да си тръгне. Питам се дали самият той някой път е опитвал да сложи Шещин на гърненцето. В такъв случай, би било интересно да видим как го е направил. Ана и аз напрегнахме всичките си сили, за да натиснем Шещин върху гърненцето, обаче напразно. Тя се изпъваше като бастун, пищеше до небето и не сядаше.

— Глупаво детище — почнах аз, но после се сетих, че не бива да се говори така на малки деца.

Тъй като Шещин не искаше да седне там, нямахме друг избор, освен да й сложим въпреки това сухите дрехи. Аз я държах на ръце, докато Ана се опитваше да я облече. Шещин ревеше през цялото време, риташе и се гърчеше като змиорка и мина половин час, докато я оправим. След това седнахме по на един стол. Бяхме страшно уморени. Но Шещин престана да пищи, каза „хей, хей“, завря се под масата и направи там едно малко езерце. После стана и дръпна мушамата от масата, та две чашки за кафе паднаха на пода и се счупиха.

— Лошо дете! — каза Ана толкова кротко и приветливо, колкото можеше. Тя забърса под масата и измете парчетата, пък аз свалих мокрите гащички на Шещин. Докато търсех един чифт сухи, Шещин успя да избяга през вратата. Беше стигнала насред път до обора, преди да я хванем. Тогава Уле подаде глава през вратата на обора.

— Да не сте полудели? — кресна той. — Защо оставяте Шещин да ходи без гащички?

— Не сме я оставили — отговори Ана. — Ако искаш да знаеш, тя не ни е питала!

Замъкнахме Шещин вътре и й обухме сухи гащички, но тя през цялото време се гърчеше и крещеше.

Сега… бъди… добра… и… ми… ру… вай! — рече Ана. Каза го почти кротко и приветливо, но не съвсем.

Бяхме облекли на Шещин най-хубавата й рокличка, защото Уле не успя да намери друга. Тя беше много сладка — бяла, с мънички плисета и набори.

— Сега трябва да си пазиш рокличката — казах на Шещин, макар че тя още не разбира какво й се говори. И това си пролича! Че не разбира какво й се говори, искам да кажа.

— Хей, хей — викна тя, втурна се право към печката и си лепна голямо петно от сажди върху рокличката. Изчеткахме го колкото можахме, но то не се махна съвсем. Обаче Шещин се смееше много доволно, докато я четкахме. Сигурно мислеше, че това е някаква игра.

— Часът е дванайсет — каза Ана по едно време. — Сега трябва да нахраним Шещин.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_78.png

Побързахме да стоплим спанака, който стоеше в една тенджерка на печката. Сетне взех Шещин в скута си и Ана почна да я храни. Тя ядеше добре и зяпаше чудесно, и Ана каза:

— Всъщност това хлапенце е много добричко.

Тогава Шещин каза „хей, хей“ и блъсна лъжицата, а спанакът отхвърча в очите ми.

Ана така се разсмя, че щеше да изтърве цялата чиния. Малко й се разсърдих тогава. Шещин също се смееше, но сигурно не разбираше на какво се смее Ана. Защото мисля, че Шещин смята за съвсем естествено хората да си мажат спанак по очите.

По едно време не искаше да яде повече. Стисна си устата и току блъскаше лъжицата, така че повече от половината спанак отиде по рокличката. Дадохме й да пие плодов нектар от чашка и половината нектар също отиде по рокличката. След това тази рокличка не беше вече бяла, а зелена и червена, и само на няколко мънички места бяла, там където Шещин не бе успяла да я намаца със спанак или плодов нектар.

— На едно нещо се радвам — каза Ана, — и то е, че това хлапе сега трябва да си изкара следобедния сън.

— Да, и аз много се радвам — съгласих се аз.

После се борихме пак с Шещин да й свалим всичките дрешки и да й нахлузим пижамката, и когато най-сетне свършихме, бяхме направо капнали от умора.

— Ако някой има нужда от следобеден сън, това сме ние — казах на Ана.

Сложихме Шещин в леглото й в стаичката до кухнята, излязохме и затворихме вратата. Но тогава тя се разпищя колкото й глас държи. Правехме се, че не я чуваме, обаче тя ревеше все по-силно и по-силно, докато Ана накрая надникна в стаичката и каза:

— Млъкни, детище такова!

То се знае, че на малки деца трябва да се говори кротко и приветливо, но понякога сякаш е невъзможно. Макар че онова, дето го пишеше във вестника, че децата се озлобяват, когато им крещят, сигурно е вярно. Така стана поне с Шещин. Тя се разрева още по-страшно от преди. Тогава влязохме и двете при нея. А тя веднага се развесели, изправи се в леглото и взе да подскача и да вика „хей, хей“. Това продължи, докато стояхме при нея. Протегна ръчичката си между пръчките на решетката, погали ме и опря бузката си в моята.

— Колко е миличка, въпреки всичко — казах.

В същия миг Шещин захапа бузата ми, та после два дни имах белег.

Сложихме я пак да легне в леглото и се опитахме да я завием с одеялцето. Но тя моментално го изритваше. След като го изрита десет пъти, се отказахме. Съвсем кротко и приветливо й казахме само „Приятни сънища, Шещин“, излязохме и затворихме вратата. В следващия миг тя ревна пак до небесата.

— Дотук беше! — каза Ана. — Ще я оставим да врещи!

Седнахме до кухненската маса и се опитахме да си поговорим. Но нищо не излезе. Защото Шещин ревеше все по-силно и по-силно, и още по-силно. Почна да ни избива пот, като я слушахме. Отвреме навреме млъкваше, но то беше само за да си поеме дъх за следващия вой.

— Дали пък не я боли нещо? — рекох най-сетне.

— Вярно! Представи си, че я боли стомах — каза Ана. — Може да е апандисит или нещо такова.

Веднага се втурнахме при Шещин. Тя стоеше в леглото, очите й бяха пълни със сълзи, но щом ни видя, каза „хей, хей“ и взе да скача и да се смее.

— Това хлапе не го боли нито стомах, нито нещо друго — каза Ана. — Ела да излезем!

Пак затворихме вратата и седнахме до кухненската маса, потихме се и слушахме как Шещин врещи все по-силно и по-силно, и още по-силно. Но накрая все пак утихна.

— Ох, че хубаво! — казах. — Най-после е заспала.

Извадихме кутията с „Не се сърди, човече“ на Уле, седнахме да играем и се поразвеселихме.

— Малчуганите би трябвало постоянно да лежат в леглата си, та човек поне да ги знае къде са — каза Ана.

Точно тогава чухме един странен звук откъм стаичката. Приличаше на онова доволно бърборене, което издават мънички деца, когато правят нещо забавно.

— Не, това вече е прекалено! — казах. — Възможно ли е това дете все още да е будно?!

Прокраднахме се тихичко до вратата и надникнахме внимателно през ключалката. Виждаше се леглото на Шещин. Обаче никаква Шещин. Леглото беше празно. Тогава се втурнахме в стаичката. И познайте къде беше Шещин! Седеше в откритото огнище, което беше варосано и разкрасено за лятото. Искам да кажа, че е било разкрасено. Преди Шещин да влезе в него. А сега беше доста неразкрасено. Защото Шещин седеше насред огнището с кутия боя за обуща в ръка. И беше от горе до долу омазана с черна боя за обуща, и само тук-таме с малко вар. Имаше боя за обуща по косите и боя за обуща по цялото лице, и боя за обуща по ръцете и по пижамката, а палците на краката й приличаха досущ на негърски палчета. И цялото огнище беше намацано с боя за обуща. Предполагам, че чичо Нилс е лъснал обущата си до огнището, преди да тръгне за гощавката, и после не е затворил кутията с капака.

— Хей, хей — каза Шещин, когато ни видя.

— Пишеше ли във вестника дали малки деца бива да се пердашат, или не? — попитах Ана.

— Не помня — отговори тя. — Дори и главата ми е уморена.

Тогава Шещин се изправи в огнището, отиде при Ана и искаше да я милва, но Ана изкрещя, колкото й глас държеше:

Я да стоиш там, където си, завързак такъв!

Но на Шещин не й се стоеше. Хвърли се право върху Ана да я милва, въпреки че Ана не искаше. И лицето на Ана почерня от боя за обуща. Тогава взех да се смея, както се смя Ана, когато спанакът изхвърча в очите ми.

— Леля Лиза ще помисли, че сме сменили Шещин с едно негърче — казах, след като се насмях.

Не знаехме как се маха боя за обуща, та решихме да питаме Брита. Тъй като беше вече изцапана, Ана щеше да остане и да държи Шещин до огнището, докато аз изтичам до тях.

Когато разказах на Брита какви ги е свършила Шещин, тя каза:

— Бдого добри детегледачки, дяба що!

После си избърса носа, обърна се към стената и каза, че е болна и не знае как се маха боя за обуща.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_79.png

В това време Уле си дойде от обора и направо побесня, като видя Шещин.

— Да не сте си загубили ума?! — кресна. — Как може да я боядисате черна?!

Опитахме се да му обясним, че вината не е наша. Но Уле беше много сърдит и каза, че трябвало да се забрани със закон такива като нас да стават детегледачки, и отсега нататък да сме си намерели друго дете, на което да се учим.

Но после тримата си помагахме да стоплим вода в един котел и да го изнесем навън в тревата. След това заведохме там Шещин. И докато вървеше по пода, след нея оставаха малки сладки черни отпечатъци от стъпалата й. Набутахме я в котела и взехме да я търкаме от горе до долу. Косата й също измихме, но й влезе малко сапун в очите. И тогава така се разпищя, че огласи цяло село Шумотевица и Ласе и Бусе дотърчаха да питат какво има и дали не колим прасета.

— Не — каза Уле, — няма нищо, освен че тези две чудесни детегледачки се учат.

Не успяхме да измием цялата боя за обуща. След като трихме достатъчно и избърсахме Шещин, телцето й имаше особен сивкав цвят. Но въпреки това беше много весела. Тичаше съвсем голичка по моравата, крещеше „хей, хей“ и се смееше, а всичките оризови зрънца в устата й се виждаха. Уле каза:

— Колко е миличко това детенце!

Бяхме сигурни, че сивият цвят постепенно ще се изтрие, за да се покаже пак розовото дете, което се намираше отдолу. Къде Коледа — може би, смяташе Ласе.

След това Уле сложи Шещин да спи. И тя дори не гъкна, а само пъхна палец в устата си и в същия миг заспа.

— Така се гледат деца — каза Уле и отиде да нахрани прасетата.

Ана и аз седнахме на кухненските стълби да си починем.

— Горката леля Лиза, дето я кара така всеки ден — рекох.

— Знаеш ли какво мисля? — попита Ана. — Мисля, че това във вестника е открай докрай лъжа. Защото е все едно как говориш на малките деца. Можеш да им говориш кротко и приветливо или да им крещиш, но те въпреки това ще правят каквото си искат.

После дълго мълчахме.

— Ана, ще станеш ли детегледачка, когато пораснеш? — попитах най-сетне.

— Може би — отговори Ана. Но след това се замисли, втренчи поглед над покрива на обора и накрая каза:

— Но всъщност май не знам…