Астрид Линдгрен
Винаги е весело в село Шумотевица (8)

Ласе лови зубри

Има две неща, за които завиждам на Брита и Ана. Първото е дядо. Дядо казва, че ако няма повече деца в село Шумотевица, той спокойно може да е дядо на всички ни. Но тогава Ана се обажда:

— Може и да е така. Обаче само на мен си истински, истински, истински дядо. И на Брита, разбира се!

А когато сме при дядо и му четем вестника, само Ана седи в скута му и той винаги я нарича „миличко“. Не разбирам как може да прави разлика между Ана и нас, останалите, след като е почти сляп. Но той може. А все пак Ана не е космата като онзи Исав от Библията. На таткото на Исав не му е било никак трудно да различава децата си, щом едното е било космато, а другото гладко. Но мисля, че дядо наистина си го бива, защото Ана изобщо не е космата.

Все пак, дядо е толкова добричък към всички ни, та всъщност няма особено значение, че нарича Ана „миличко“.

Обаче Брита и Ана си имат и собствено езеро. Това е второто нещо, за което им завиждам. Трябва само да се прекоси тяхното кравешко пасище и се стига до Северняшкото езеро. Там се къпем лятно време. Има много хубав пясъчен бряг. Веднъж, когато се бяхме сдърпали, Ана ми викна, че не бива повече да се къпя в тяхното езеро. Но майката на Ана каза, че мога да се къпя колкото си искам. Защото така пишело в закона. Та Ана не може да ми забрани да се къпя в Северняшкото езеро, колкото и да сме се сдърпали. Освен това ние обикновено се погаждаме.

От другата страна на езерото няма пясъчен бряг. Там има високи скали. На мен поне ми се струват високи. Но Ласе казва, че би трябвало да видя Скалистите планини. Често си въобразяваме, че от другата страна на езерото наистина се издигат Скалистите планини. И понякога отиваме дотам с лодката на Северняците.

Ласе казва, че сигурно някой великан е нахвърлял всичките огромни скални блокове и камънаци, от които са направени Скалистите планини. Много отдавна, когато още не е имало хора. Нито пък село Шумотевица. Радвам се, че не съм живяла тогава. Когато го е нямало село Шумотевица. Ей, какъв късмет, че някой е измислил да построи село Шумотевица! Защото иначе нямаше да имаме къде да живеем. Ласе казва, че тогава щяхме да живеем в пещерата в Скалистите планини. Там има една много хубава пещера под няколко огромни скални блока.

Имаме си един бор, на който винаги завързваме лодката, когато стигнем другата страна на езерото. След това почваме да се катерим право нагоре по скалите. Но не как да е. Има специални места, където знаем, че можем да се хванем. И това наистина е нужно, защото е много трудно да се катериш по скали. Там има една цепнатина, която наричаме Носожулка. Защото е толкова тясна, че почти винаги си ожулваме носовете, когато се провираме през нея. Обаче трябва да минем оттам, друг път няма. След това идва една скала, която стърчи навън, и там трябва да стъпваме по едно тясно ръбче, за да я отминем. Тази скала наричаме Чупицивка. Защото Ласе твърди, че веднъж Бусе паднал оттам и си счупил цивката — носа, де. Но Бусе казва, че изобщо не било така — да, паднал, обаче насмалко щял да си счупи ръката и Ласе щял да яде бой, задето разправя, че си бил счупил цивката. Въпреки това скалата се казва Чупицивка. Най-опасното място наричаме Мъртвешка ръка. Ако паднеш оттам, ще трябва да те върнат вкъщи в ръчна количка, казва Ласе. Но след като си се промъкнал покрай всички тези трудни места, скоро стигаш до върха на най-високия рид. И ако после навлезеш малко в боровата гора, намираш пещерата. Наричаме я Гърмящата дупка.

Един неделен ден през пролетта, малко преди да свърши училище, отидохме на излет в Скалистите планини. Носехме си храна и бяхме казали на нашите, че сигурно ще останем навън целия ден.

Ласе върза лодката за обичайния бор. И почнахме да се катерим. Говорехме за това, кое е по-забавно — да се катерим по скали или да се катерим по дървета. И всички решихме, че сякаш е мъничко по-забавно да се катерим по скали. Измислихме едно ново място, което нарекохме Стегникорем. Защото трябваше да си прибереш корема, за да минеш оттам. Е, всъщност мястото не беше ново, разбира се. Преди това се бяхме катерили много пъти покрай Стегникорем. Но тогава още не знаехме, че се казва Стегникорем.

Когато се катерехме през Мъртвешка ръка, малко ме побиха тръпки, защото беше страшно напрегнато. Навярно мама никога не е виждала Мъртвешка ръка, защото иначе по никакъв начин нямаше да ни пуска да ходим из Скалистите планини. Ласе погледна в пропастта и каза:

— Всички, които смятат да паднат оттук, да вдигнат ръка или крак!

Но, честна дума, никой не можеше да вдигне ни ръка, ни крак, защото с тях се бяхме вкопчили в скалата. Обаче нито един не падна. И после бързо стигнахме до Гърмящата дупка.

Точно до Гърмящата дупка има красива горска полянка. И там наредихме яденето. Когато сме на излет, винаги много бързо огладняваме. Всички решихме, че ще е най-добре да си похапнем веднага. Ние носехме палачинки с конфитюр. Май бяха сто палачинки. И мляко, и сок, и сандвичи, и курабийки. Уле носеше кървавица. Шест питки кървавица. За всеки от нас по една. Но как да ядем студена кървавица, когато имахме такива количества палачинки! Ана и Брита носеха едни кравайчета, които прави майка им. Страхотно вкусни! Почерпиха всички ни. Накрая остана само едно кравайче и на Бусе много му се искаше да го получи. Защото много обича сладки.

Уле беше сърдит, задето никой не щя да яде от неговата кървавица. А Брита сигурно го съжали, та каза:

— Ще ти дам кравайчето, Бусе. Но преди това трябва да изядеш кървавиците на Уле.

Бусе беше доста сит, но въпреки това се залови да изяде кървавиците. Първата кървавица изяде за миг. Излапа и втората. Макар и малко по-бавно. Въздъхна, когато почна третата. Но Брита държеше кравайчето пред носа му. И той издъвка и нея. После хвана четвъртата. Захапа я и каза:

— Четворната ще ми приседне!

— Глупендер такъв! — викна Ласе. — Не се казва „четворната“, а „четвъртата“.

— Толкова съм сит, че не си помня името — рече Бусе. Ана подскачаше на куц крак около него и крещеше:

Едно, две, три,

на четири глътни!

На пет ще се съмне,

на шест ще се гръмне!

— Мисля, че ей сега ще гръмна — изпъшка Бусе и не щя да яде повече кървавица.

— Въпреки това ще ти дам кравайчето — рече Брита.

Но Бусе заяви, че до края на живота си няма да хапне кравайче, и никога, никога вече кървавица.

След това влязохме в пещерата. И Ласе каза, че през каменния век в нея може би са живели хора. Бррр, колко ли им е било студено зимно време на онези нещастници! Между скалните блокове имаше широки пролуки, през които можеше да навява сняг.

Брита измисли да играем, че уж сме такива хора от каменния век. На Ласе много му хареса. Каза, че той, Бусе и Уле ще отидат да ловят зубри, за да ги опитомят. Брита, Ана и аз трябвало да си стоим в пещерата и да се погрижим яденето да не изстине. Много е странна тая работа! На каквото и да играем, все момчетата ще правят нещо интересно, а ние трябва само да държим яденето на топло и други ей такива неща. Но Брита каза, че можем да вземем клони и да пометем пещерата, а сетне да закрепим в пролуките хубави брезови вейки, за да стане по-уютно.

— Правете каквото искате — рече Ласе, — колкото и да е тъпо! Хайде, момчета, да вървим на лов за зубри!

Но Бусе беше съвсем взел-дал от кървавицата и каза, че нямал сили да лови зубри.

— Тогава ще стоиш в пещерата и ще биеш жените и децата — заповяда Ласе. — Главното е да имаш с какво да се занимаваш.

— Само да опита! — закани се Брита.

Но Бусе беше така преял, че легна в тревата пред пещерата и лежа там през цялото време, докато Ласе и Уле ловяха зубри, а ние метяхме. След това Ласе и Уле се върнаха, като надаваха ужасяващ вой — за да разберем, че ловът е бил добър, обясни Ласе. Чувала съм много врява от Ласе през живота си, но никога нещо подобно на този вой. Той каза, че това било първобитният вой и че така виели хората от каменния век, когато ходели на лов за зубри. Страшно се хвалеше колко опасно било да се ловят зубри и колко много бил наловил. Но ние не видяхме нито един.

После заваля, а ние седяхме в пещерата и ни беше много весело. Небето съвсем притъмня и помислихме, че този ден времето няма да се оправи повече. Но изведнъж слънцето се подаде иззад един облак. Излязохме от пещерата и застанахме да гледаме езерото. Тогава видяхме колко разкошен изглеждаше островът в Северняшкото езеро. Слънцето грееше право върху плоската скала, от която влизаме във водата. И Ласе предложи:

— Хайде да отидем там да се изкъпем, а?

Бяха минали не повече от два дни, откакто питахме мама дали не бихме могли скоро да почнем да се къпем, но тогава мама каза:

— Не, много е рано. Ще почакате още малко!

А сега Ласе заяви:

— Може да се каже, че вече сме почакали малко.

И така, загребахме към острова. Съблякохме се на нашата скала и се състезавахме кой ще влезе пръв във водата. Спечели Бусе, защото кървавицата явно се беше слегнала малко.

Обаче водата се оказа страхотно студена, та всички на бърза ръка излязохме. И първото, което видяхме, когато излязохме, беше злобният овен на Северната. Стоеше там с огромните си, извити рога и ни гледаше подло. Северняшкият овен не може да ходи на паша с другите овце. Защото прескача всички огради и мушка наред когото види. През пролетта го държат съвсем сам на острова. Страшно е трудно да го откарат дотам. Чичо Ерик и татко, и чичо Нилс си помагат да му вържат краката с въже и го слагат в лодката, а чичо Ерик гребе до острова с него и го пуска там. Но сега ужасно се стреснахме, като излязохме от водата и видяхме овена, застанал на брега и втренчил очи в нас. Защото бяхме забравили, че е там. Улрик се казва този овен.

— Олеле, майчице! — писна Ана. — Не се сетих за Улрик!

Според мен Улрик смята, че е страшно обидно да го връзват така и да го слагат в лодката пред очите на всичките му жени и агънца. Може би затова е толкова свиреп. И сигурно му е много скучно съвършено сам на острова.

А сега изглеждаше още по-злобен от обикновено. Наведе глава и се втурна към нас, като замахваше на всички страни. Уле отнесе един удар и падна, но бързо се изправи и хукна да бяга. Всички бягахме. Бусе, Ана и Брита се качиха на един висок камък, Уле и аз се покатерихме на едно дърво, а Ласе се скри зад един храст.

Извиках на Ласе:

— Ей, ти, дето толкова те бива да ловиш зубри! Ето ти един зубър — или поне нещо подобно. Я да те видим как ще го хванеш!

А Брита и Ана изкрещяха:

— Да, зубърът идва, Ласе! Хвани го де!

Но Ласе не смееше да отговори иззад храста, където се криеше, за да не чуе Улрик, че е там.

Улрик побесня от яд, задето не можа да ни намушка. Застана под дървото, на което седяхме Уле и аз, и взе да го блъска, та кората се разхвърча. След като това не помогна, отиде до камъка, където бяха Бусе, Брита и Ана. Стоеше под тях и се пулеше злобно.

— Пули се, пули се! — каза Брита.

Обаче най-сетне почнахме да се чудим как ще се измъкнем оттам. Улрик не изглеждаше, като че ли ще му омръзне да ни варди.

— Ех, да имах една кървавица! — обади се Бусе.

Кървавиците, които останаха, бяхме скрили в Гърмящата дупка и после забравихме да ги вземем. А сега, когато Бусе заговори за кървавица, всички усетихме, че сме гладни.

— Да не си заспал зад храста? — извика Уле на Ласе. Тогава Ласе подаде глава и се огледа. После опита да се прокрадне до камъка, на който бяха Бусе, Брита и Ана. Но не трябваше да го прави. Улрик го зърна и просто подскочи от радост. Засили се право към Ласе. Ласе побягна, а ние се разкрещяхме. Изглеждаше толкова страшно как Ласе тичаше около храстите с Улрик по петите.

— Тичай, Ласе, тичай! — провикна се Ана.

— Нали това правя! — кресна Ласе.

Веднъж Улрик събори Ласе и тогава така се разпищяхме, че прозвуча като първобитния вой. Улрик май се стресна от воя. Ласе стана и хукна пак. Улрик препусна подире му и ние закрещяхме още по-силно. Обаче не помогна.

На острова има един стар сеновал. Не го използват, защото покривът му е разнебитен. Вратата стоеше широко отворена. Ласе се втурна вътре. Улрик след него. Тогава се разплаках и казах:

— Олеле, сега Улрик сигурно ще убие Ласе в сеновала.

Но изведнъж видяхме Ласе да се провира през порутения покрив. Скочи на земята, изтича и затвори вратата, а Улрик остана вътре. После каза:

— Зубърът е пленен!

Тогава най-сетне се осмелихме да слезем. И всички се покатерихме на покрива да гледаме Улрик през дупките. Бусе го заплю и извика:

— Фу! Злобен овен!

Аз пък казах:

— Дано Понтус никога не стане такъв стар зъл овен!

След това трябваше да си тръгнем. Ласе ни каза всички да седнем в лодката. А той щял да отвори вратата на сеновала и веднага да изтича и да скочи в лодката, преди Улрик да е разбрал какво става. Защото въпреки че Улрик е такъв зъл и глупав овен, не бивало да го оставим затворен в сеновала да умре от глад, рече Ласе.

Направихме както каза Ласе — винаги го правим.

Докато се отдалечавахме от острова, Улрик стоеше на брега и ни гледаше, сякаш много съжалява, че си отиваме.

— Стига да ми кажете, ще ви наловя още зубри — каза Ласе и взе да се перчи.

Но този ден не искахме да ни лови повече зубри. Бяхме страшно уморени и гладни и искахме само да се приберем вкъщи.

— Ще попитам мама дали има кървавица — каза Бусе.