Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mera om oss barn i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Дядо навършва 80 години

Миналата неделя дядо навърши 80 години. Трябва да ви кажа, че тогава всички в село Шумотевица станахме много рано. И в осем часа сутринта отидохме заедно при дядо: татко, мама, Ласе, Бусе и аз, и Агда, и Оскар от Средната, чичо Нилс, леля Лиза, Уле, та дори и Шещин от Южната, и, разбира се, всички от Северната. Леля Грета, майката на Брита и Ана, беше приготвила много хубав поднос. И всички носехме цветя за дядо.

Дядо беше вече буден, седеше в своя стол-люлка, и изглеждаше много докаран и добричък. Ние, децата, му изпяхме една песен, а чичо Ерик държа реч. Ето какво каза в края на речта си:

— Никой не е имал такъв баща като моя!

nie_detsata_ot_shumotevitsa_56.png

Тогава дядо се разплака и сълзите капеха в брадата му. Насмалко да се разплача и аз.

През целия ден пристигаха писма и цветя, и телеграми за дядо.

— Ох-ох, да-да, чудна работа, че хората се сещат за такъв старец като мен — повтаряше дядо.

Ние, децата, останахме при него, защото беше толкова забавно да му четем писмата и телеграмите.

Не можах да изброя колко пъти дядо каза „ох-ох, да-да“ на рождения си ден. Седеше си на стола-люлка и мълчеше, но отвреме навреме казваше:

— Осемдесет години! Как може да съм толкова остарял?! Ох-ох, да-да!

След като го каза за пети път, Ана се втурна към него, хвана го за ръката и извика:

— Дядо, обещай, че никога няма да умреш!

Но дядо не й отговори, а само я помилва по бузата и рече:

— Моето миличко, моето миличко!

Когато престанаха да идват писма и телеграми, седнахме да четем на дядо вестника. И, представете си, на едно място във вестника пишеше така:

„80 години навършва в неделя, 18 октомври, бившият селски стопанин Андерш Юхан Андершон, Северното стопанство, село Шумотевица.“

Прочетохме го на дядо и той взе да кима, и изглеждаше много доволен, и после каза:

— Аха, дори във вестника ме пише, ох-ох, да-да!

Обаче аз не можах да разбера защо дядо да е „бившият селски стопанин Андерш Юхан Андершон“. Щеше да е по-добре, ако пишеше:

„Дядо от село Шумотевица навършва 80 години в неделя.“

Прочетохме на дядо целия вестник. Но отвреме навреме той искаше да повторим онова за бившия селски стопанин. Освен това във вестника пишеше само лоши работи — че щяло да има война, и война, и война.

— Ами ако войната дойде тук и разруши цялото село Шумотевица? — попита Бусе. — Възможно ли е, дядо?

— А, не! — отговори дядо. — Едва ли ще дойде. Господ сигурно ще закриля с ръката си нашето селце Шумотевица.

— Надявам се, защото искам да живея в Шумотевица до края на живота си — каза Брита.

Брита, Ана и аз сме измислили нещо чудесно. Измислихме Ласе да се ожени за Брита, когато порасне, и те да живеят в Средната, а Бусе да се ожени за Ана и да живеят в Северната, а пък Уле да се ожени за мен и да живеем в Южната. Така ще можем да си живеем заедно в село Шумотевица. Докато седяхме при дядо, обяснихме на момчетата какво сме намислили. Но тогава Ласе викна:

— Ха! Сигурно ще си взема по-красива жена от Брита!

А Бусе каза, че като порасне, щял да замине за Америка и да се ожени за индианско момиче, което щяло да се казва Засмяна Вода или нещо подобно.

— Чудесно ще звучи — обади се Ласе, — когато й викаш: „Засмяна Вода, готово ли е кафето?“ или „Засмяна вода, сложи ли картофите да се варят?“

Ама Бусе заяви, че изобщо нямало да ядат картофи. Защото Бусе не обича картофи.

Уле каза, че искал да си живее с Шещин в Южната, когато порасне.

— Но ако непременно трябва да се оженя, може пък да взема Лиза. Обаче нищо не обещавам!

Уф, какви глупави момчета! Но ще видят те! Щат, не щат, ще се омъжим за тях. И ние трябва понякога да имаме думата! Аз поне смятам да се омъжа за Уле. Жалко само, че има толкова малко коса. Но докато стане голям, може пък да му поникне повече.

Дядо се смееше, като ни слушаше какво си говорим. По едно време каза:

— Ох-ох, да-да, дотогава ще минат много години. А докато сте още деца, всичко ви е наред.

Когато дядо се умори, му пожелахме „лека нощ“ и си тръгнахме. Навън беше тъмно като в рог и Ласе, Бусе и аз изпратихме Уле до тяхната кухненска врата, за да не върви сам в мрака.

 

 

Не, сега не мога да разказвам повече за нас, децата от село Шумотевица. Трябва да си легна. Защото утре всички ще ходим да събираме картофите. От училище ни дадоха за тази работа три свободни дни.

Колко е весело, когато събираме картофите! Облечени сме с най-старите си дрехи и сме обути с гумени ботуши. Понякога е студеничко на картофеното поле и ни се схващат пръстите. Но тогава ги духаме, за да се стоплят.

Преди малко получих с кутията от пури писмо от Брита и Ана. Ето какво пишеше в писмото:

„Слушай, Лиза, току-що измислихме нещо чудесно. Почакай само да отидем на картофеното поле и ще свием страхотен номер на момчетата. Ха-ха, колко ще е смешно! Ужасно ще се ядосат.“

Чудя се, какво ли са намислили. Но утре ще го узная.

Край
Читателите на „Още за нас, децата от село Шумотевица“ са прочели и: