Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (3)

Пързаляме се с шейна

Село Шумотевица лежи много нависоко и когато отиваме в Голямо село, където ходим на училище и където са магазините, почти целият път е надолнище. Но като се прибираме, е нагорнище, разбира се. Ласе казва, че когато порасне и стане въртележко-винтоврътков инженер, щял да измисли един склон, който да се обръща, та винаги да е надолнище.

Склоновете от село Шумотевица до Голямо село са най-хубавите склонове за спускане с шейни, които човек може да си представи. Цялата коледна ваканция се пързаляме по тях.

На третия ден на Коледа тази година, след като бяхме прочели всичките книги, които получихме за Коледа, и бяхме изяли всичките си меденки, Ласе извади голямата шейна за дърва. И всички ние, децата от село Шумотевица, се понесохме по надолнищата. Ласе управляваше.

— Вардааа! — крещяхме колкото ни глас държи. Макар че всъщност нямаше нужда, защото по нашите хълмове много рядко се вестява някой. Но все пак беше весело да крещим, докато се спускахме надолу с бясна скорост. После доста трудно се изкатерихме пак до село Шумотевица и Ласе все говореше за онзи склон, дето се обръща, който щял да измисли.

— Не можеш ли да го измислиш веднага? — попита Бусе.

Но Ласе каза, че за такъв склон трябвало много барут и динамит, и болтове и докато стане, щели да минат десет години. А толкова дълго не можехме да чакаме.

Когато най-сетне извлякохме шейната нагоре по всичките склонове, и тъкмо щяхме да седнем върху нея пред нашия обор, оттам излязоха татко и таткото на Уле, и таткото на Брита и Ана. И татко каза:

— Слушайте, деца, ще ни дадете ли за малко шейната?

И взе, че седна на шейната и с него чичо Ерик и чичо Нилс. После се спуснаха надолу. Ние зачакахме. Но когато се върнаха, поискаха да им дадем шейната още веднъж, защото им било толкова забавно да се пързалят. Чудна работа, колко детински могат да се държат понякога големите хора!

Тогава обаче взехме шейната за дърва на Северната и потеглихме подир татковците. А когато стигнахме насред първия склон, ги видяхме проснати в една пряспа и се заливаха от смях.

— Не те бива да управляваш, Ерик — каза татко.

Беше просто невъзможно да ги накараме да оставят шейната. Спускаха се, спускаха се, спускаха се, докато най-сетне майката на Брита и Ана дойде и каза на чичо Ерик, че трябва да се прибере, за да нацепи малко дърва.

— Човек никога не може да се позабавлява — каза чичо Ерик и се смееше, докато отупваше снега от дрехите си.

Като останахме пак сами, направихме състезание. Брита, Ана и аз взехме шейната на Северната, а Ласе, Бусе и Уле — на Средната. Шейните уж бяха викингски кораби, които плаваха в морето. Ласе нарече шейната на момчетата „Дълъг змей“, а ние нарекохме нашата „Златна роза“, обаче Ласе каза, че това било страшно тъпо име за викингски кораб.

— Много важно! — отговорихме ние. — Стига да е хубаво.

След като вече бяхме нарекли кораба си, не искахме да му сменяме името само защото Ласе го смята за тъпо.

Състезанието беше много напрегнато. „Дълъг змей“ и „Златна роза“ се плъзгаха през цялото време точно един до друг. Момчетата непрестанно крещяха:

„Златна роза“ ей сега

ще катурне се в снега!

Ама вместо това се прекатури „Дълъг змей“. Заби се право в една пряспа. А „Златна роза“ се спусна чудесно чак до големия бор на края на второто надолнище, където беше финалът.

— Така ви се пада, като се фукате — каза Брита след това на Ласе.

Но Бусе си беше ударил главата в един корен и му излезе голяма цицина на челото, тъй че не ни се пързаляше повече. Освен това се беше стъмнило и бяхме много огладнели. Затова се прибрахме вкъщи.