Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (12)

Когато вали

Една сутрин, тъкмо ни бяха разпуснали в лятна ваканция, се събудих в страшно лошо настроение. Денят не беше никак хубав. Валеше и духаше вятър, та не можеше да се излезе навън. Освен това се бях скарала с Брита и Ана. Предишната вечер играхме на дама и Брита и Ана казаха, че съм стъпила на чертата, а пък аз изобщо не бях стъпила на чертата.

— Щом сте толкова несправедливи, няма да играя с вас на дама — казах.

— Както обичаш! — отговори Брита. — Не си ни притрябвала!

— Да не мислиш, че ще те молим?! — рече Ана.

Тогава си отидох вкъщи. Но Брита и Ана продължиха още доста дълго да играят на дама. Стоях зад пердето в нашата кухня и ги гледах, но много внимавах да не ме видят. И си мислех, че никога, никога вече няма да играя с тях.

Но, уф, колко тъпо беше, като заваля на другия ден! Изобщо не знаех какво да правя. Ласе и Бусе бяха настинали и от три дни лежаха в леглата си. Влязох при тях, за да си поприказваме, но и двамата четяха и само промърморваха по нещо, като им говорех. Всъщност много ми се искаше да отида да видя какво правят Брита и Ана, но като се сетих колко бяха несправедливи, си казах, че никога вече няма да отида в Северната. Вместо това слязох при мама в кухнята.

— Уф, мамо, всичко е толкова тъпо! — казах.

— Така ли? — рече мама. — Не съм забелязала.

— Да, защото вечно вали, вали и вали — изхленчих. — Не знам какво да правя.

— На твое място бих се хванала да изпека една торта — каза мама.

И го каза, сякаш мислеше, че мога да пека торти. Но аз не можех, или поне не бях опитвала.

Обаче — представете си! — направих съвсем сама една торта и тя въпреки това беше наистина вкусна. Но, разбира се, мама ми казваше какво да правя. Ето какво: първо разбих в една купа две яйца с две чаши за кафе захар. Бих ги дълго и беше много забавно. После разтопих в едно канче голяма бучка масло и го смесих с другата бъркотия. И накрая сложих брашно и мляко, но не помня точно по колко. Забърках вътре и настъргана лимонена кора и бакпулвер.

Докато приготвях тортата, бях си сложила бяла престилка и бяла кърпа на главата. Да знаете само колко се вълнувах, докато мама извади моята торта от фурната! Тя я обърна върху една чиста кърпа. И тортата беше светлокафява и хубаво бухнала. Не знаех, че ме бива да пека торти! Мама каза, че би трябвало да почерпя Ласе и Бусе с торта и сок. И аз я послушах. Те много се зарадваха. И страшно се учудиха, като им казах, че аз съм направила тортата.

След това ми хрумна нещо. Брита и Ана наистина се бяха държали несправедливо, но си рекох, че бих могла да им простя и да ги почерпя от моята торта. Брита, Ана и аз често си пращаме писма в една кутия от пури, която се плъзга по канап, опънат между тяхната стая в Северната и моята в Средната. Сега им написах писмо и им свирнах, както си свиркаме, за да съобщим, че пращаме нещо. А в писмото написах:

„Тъй като току-що непредвидено изпекох една торта, искам да ви попитам дали бихте се отбили да опитате по едно парче.“

Не минаха и две минути, и те дофучаха. Просто не можеха да повярват, че съвсем сама съм изпекла такава хубава торта. Но аз им казах:

— Мили деца, то да не е фокус! Всеки човек може да направи торта.

Седнахме в моята стая, пихме сок и ядохме от тортата. Но след това Брита и Ана веднага се прибраха вкъщи, защото искаха да помолят майка си да им позволи и те да направят една торта.

Валеше толкова силно, както преди, и аз не знаех какво да правя. И отидох пак при мама.

— Мамо, толкова ми е скучно и просто не знам какво да правя — казах.

— На твое място бих пребоядисала масата от верандата — рече мама.

Тази мама! Изглежда мисли, че умея да правя всичко! Но ми помогна да смеся боя в един буркан. Стана хубав зелен цвят. И почнах да мажа. Масата стана много, много хубава — просто като нова. Докато боядисвах, си бях сложила стария гащеризон, за да не си изцапам дрехите.

След това се качих при Ласе и Бусе и им казах, че съм боядисала масата от верандата. Те веднага скочиха от леглата си и се втурнаха долу да я видят. И казаха на мама, че били вече съвсем оздравели и искали моментално да се облекат и също да почнат да боядисват. Мама даде на Бусе да боядиса един стар поднос, а на Ласе — една табуретка. После Ласе искаше да боядиса и кухненското миндерче, но тогава мама реши, че не може всичко в къщата да бъде зелено.

Не щеш ли, Ласе мацна едно зелено петно върху носа на Бусе. Тогава Бусе опита да лепне едно петно върху носа на Ласе. Но Ласе се изплъзна. Бусе хукна подире му, като размахваше четката. Мама дойде тъкмо навреме да види как боята накапа пода. И им каза, че ако не се държат прилично, ще ги насини и двамата. Но Бусе беше страшно сърдит, задето Ласе няма боя по носа си. Тогава мама мацна едно петно на Ласе, и след това им взе четките. Така става винаги, когато момчетата трябва да свършат нещо!

Точно тогава пристигнаха Брита и Ана с тортата, която бяха изпекли. Изглеждаше също толкова хубава, като моята. Но моята май беше малко по-бухнала.

Седнахме всички на нашия таван. Бусе веднага изпълзя през липата да повика Уле, за да опита и той от тортата на Брита и Ана.

Толкова беше хубаво на тавана! Дъждът барабанеше много силно по покрива над нас, а улуците клокочеха. Чудесно беше, че седим там и няма нужда да излезем. Чудесно беше и това, че не бях вече скарана с Брита и Ана.

— Ти може би не стъпи на чертата снощи — каза ми Ана.

— А може би все пак стъпих мъничко — отговорих аз.

Напреки през нашия таван, почти под покрива, минават две греди. Човек може да се изкатери до тях, но е трудно. Там бяха застанали момчетата, когато ни изплашиха в новогодишната нощ. Сега Ласе измисли да се качим всички горе. И го направихме. Беше забавно да се катерим напред-назад по гредите. Можехме и да прескачаме от едната греда до другата. Но тогава трябваше бързо да се опрем на покрива, иначе сигурно щяхме да паднем. Както си стояхме горе, татко се изкачи по таванската стълба. Ние не гъкнахме и татко не ни видя.

— Не, тук няма никакви дечурлига — провикна се той надолу към мама. — Сигурно са се прекатерили при Уле.

След това си слезе. Ох, как се смяхме! (Докато вечеряхме, разказахме на татко, че сме били горе под покрива, когато той ни търсеше. А той каза, че сме същински обесници.)

Както стояхме на гредите, Ласе изведнъж извика:

— Я вижте, тук между дъските на покрива е пъхната някаква бележка! И на нея пише нещо.

Бързо слязохме долу, за да прочетем какво пише на бележката. Изпълзяхме до прозорчето на тавана и Ласе ни я показа. Ето какво пишеше там:

„Тръсете сакровиштето на островътъ ф езерото. Тамъ закупахъ моите сопствени бисерьи. Тръсете фсрядъ островътъ.

Некой дето живеяше ф тъз къщя ф старьи врямена.“

— Гледай ти! — каза Ана. — Колко интересно! Ама какъв странен правопис.

— Така са писали едно време, не схващаш ли?! — рече Ласе.

— Представете си! Истински бисери! — обадих се аз. — Хайде да ги намерим! Може да станем страхотно богати.

Брита не каза нищо.

— Още утре ще отидем на острова — реши Ласе.

— Да, непременно! — съгласиха се Бусе и Уле.

Брита все още не казваше нищо.

„Островът в езерото“ — това можеше да е само островчето сред езерото в землището на Северната.

Ох, колко интересно и забавно! Всъщност дъждовните дни съвсем не са скучни. Освен това беше вече престанало да вали. Брита, Ана и аз се запътихме към тях, за да прочетем на дядо вестника. Ана и аз така се радвахме, като мислехме за истинските бисери, че подскачахме из пътя и бързахме да разкажем всичко на дядо. Но тогава Брита каза:

— Я не се излагайте! Не разбрахте ли, че това е един от вечните номера на момчетата.

— Защо мислиш така? — попитахме ние.

— Ами ако тази бележка наистина беше написана от някого, който е живял в Средната в стари времена, той нямаше да напише отдолу „някой, дето живееше в тази къща в стари времена“. Защото когато го е писал, за него не е било „в стари времена“. Разбрахте ли сега?

За това не бяхме се сетили. Но Брита каза да се правим на три и половина и да отидем на другия ден с момчетата да търсим бисерите.