Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (13)

Търсим съкровището

Рано на другата сутрин тръгнахме към острова. Взехме лодката на Северната. Ласе гребеше. Момчетата през цялото време говореха за бисерите.

— Вижте какво — каза Ласе на Бусе и Уле, — смятам, че момичетата трябва да получат всичките бисери, ако ги намерим. Всъщност бисери отиват само на момичета.

— Карай! — рече Бусе. — Вярно, че бихме могли да продадем бисерите и да вземем много пари. Но от мен да мине, ще ги дадем на момичетата!

— Да, няма да се пазарим — обади се Уле. — Бисерите за момичетата! От мен да мине!

— О, колко сте добрички! — казахме ние.

— Но тогава ще си ги търсите сами — заяви Ласе, когато пристигнахме на острова. — А Бусе, Уле и аз в това време ще се къпем.

И се излегнаха на слънце на скалата, където винаги се къпем.

— Търсете в средата на острова — каза Ласе — и ни извикайте, ако ги намерите! Обещайте! Искаме да сме там, когато отворите тенекиената кутия.

— Откъде знаеш, че са в тенекиена кутия? — попита Брита. — В бележката не пишеше такова нещо.

Ласе се смути малко, но после каза:

— Е, мисля, че все в нещо трябва да са сложени!

Момчетата се къпеха, а ние търсехме.

— Ще им дам аз една тенекиена кутия! — закани се Брита.

В средата на острова имаше купчина едри камъни, а на върха лежаха няколко камъка, които по-рано ги нямаше. Та скривалището не беше трудно за откриване. И под тези камъни наистина имаше една ръждясала тенекиена кутия. Отворихме я. Вътре лежеше бележка, на която пишеше:

„Ха-ха, момичетата се хващат на всяка въдица.

Някой, дето живееше в тази къща в стари времена.“

Рано напролет бяха пуснали злобния овен на Северняците да пасе на острова. Навсякъде беше посял своите малки черни, твърди барабонки. Взехме няколко и ги сложихме в кутията. И написахме на един лист, който носехме със себе си:

„Ето ви вашите сопствени бисери! Пазете си ги, защото ги е изпръцкал някой, дето живееше на този остров в стари времена.“

После върнахме кутията под камъните и отидохме при момчетата да им кажем, че не сме намерили никакво съкровище.

— Сега може вие да потърсите малко, докато ние се изкъпем — рече Брита.

Момчетата не искаха, но най-сетне се запътиха към средата на острова. Сигурно щяха да измислят някакво още по-лесно скривалище. Прокраднахме се подире им. Пълзяхме зад храстите, също като индианци.

Момчетата стояха до камъните. Ласе тъкмо вадеше кутията.

— Ама че вързани момичета! Не могат да намерят такова лесно скривалище — каза той и разклати кутията.

— Какво дрънка вътре? — попита Бусе.

Ласе свали капака и прочете на Бусе и Уле какво пишеше на бележката. После метна кутията надалеч и викна:

— Това плаче за отмъщение!

Тогава Брита, Ана и аз изскочихме иззад храстите и се запревивахме от смях. И побързахме да им кажем, че от самото начало сме разбрали, че всичко е номер на Ласе. Тогава Ласе каза, че момчетата били разбрали, че ние сме разбрали, че всичко е номер на Ласе. Това, естествено, беше лъжа, но за всеки случай ние казахме, че сме разбрали, че момчетата са разбрали, че ние сме разбрали, че всичко е номер на Ласе. А момчетата казаха — не, нямам сили да го повторя — то имаше толкова много „разбрали“, та свят да ти се завие, като го слушаш. След това се къпахме при нашата скала, а момчетата все ни пръскаха с вода. И ние ги пръскахме с всички сили, разбира се.

По-късно Ласе измисли да си направим разбойническа бърлога и да играем на разбойници. На острова има един стар сеновал. Не го използват вече и той изобщо за нищо не става. Покривът му е съвсем порутен. До сеновала стои висок бор. Решихме бърлогата ни да бъде в сеновала. Естествено, Ласе стана главатар на разбойниците. Заяви, че се казва Робин Худ. Бусе беше подглаватар и се казваше Риналдо Риналдини. Ласе каза, че ще ограбваме богаташи и ще даваме на бедняци. Но като размислихме, се оказа, че не познаваме богаташи. Нито пък истински бедняци, освен може би Кристин от Льовнес.

Отвреме навреме Ласе ни заповядваше да се качим нависоко и да се огледаме дали към острова не наближава вражеска пиратска флота. Тогава трябваше да се изкатерим по стената, да прекосим порутения покрив и оттам да се прехвърлим на бора. Аз не посмях да се покатеря до самия връх на бора, но Ласе, Бусе и Уле посмяха. Брита и Ана също не се решиха да се изкачат по-високо от мен.

Но дори и момчетата не откриха никаква вражеска пиратска флота, въпреки че гледаха от най-високото.

Ласе заповяда на Ана и на мен да отидем с лодката до брега и да откраднем малко храна. Трябвало да оберем някой богаташ.

Ана и аз загребахме. Обаче не можахме да измислим кого да ограбим. Така че отидох вкъщи при мама и я попитах дали бива да заграбя малко храна от килера и да я отнеса на острова, защото Ласе, Бусе и аз не смятаме да се приберем за обед. И тя се съгласи. Имаше студени шницели и пушени наденички, и студени варени картофи. Освен това приготвих куп сандвичи със сирене. Всичко сложих в една кошница. Мама ми даде на тръгване десет току-що изпечени кифли и голяма бутилка мляко.

После притичах до Ана. Тя също имаше цяла кошница с храна — кюфтета и печено свинско, и цяла пита хляб, и плодово мляко в бутилка, и шест филии оризов сладкиш.

Когато се върнахме в разбойническата бърлога и извадихме цялото ядене, Ласе изглеждаше страшно доволен.

— Добре — рече. — Нали грабихте с опасност за живота си?

Ана и аз не знаехме какво точно да отговорим, но казахме, че сме заграбили храната с малко опасност за живота си.

— Добре — повтори Ласе.

Бяхме подредили всичко върху един плосък камък пред разбойническата бърлога и сега налягахме по корем около него и почнахме да ядем. Както си ядяхме сладко-сладко, Бусе викна:

— Слушай, Робин Худ, нали каза, че ще даваме на бедняците? Значи не трябва да лежиш тук и да се тъпчеш!

— Аз съм бедняк — отговори Ласе и си взе още един шницел.

Подавахме си бутилките с мляко и плодово мляко и всеки отпиваше по глътка, ако беше жаден. Накрая бяхме изяли всичко, освен два сандвича със сирене, които скрихме в разбойническата бърлога.

Ех, как се веселихме целия ден на острова! Къпахме се много, много пъти, катерехме се из дърветата и по едно време се разделихме на две разбойнически банди. Брита, Ана и аз бяхме едната банда и уж живеехме в бърлогата, и трябваше да я защитаваме от бандата на момчетата. Имахме пръчки, които уж бяха пушки. Брита стоеше на пост до вратата, Ана гледаше през прозореца, пък аз гледах през разбития покрив. Обаче ми омръзна да стоя там, защото беше много трудно да се задържа. Затуй слязох долу и застанах до Ана. И, представете си, момчетата използваха това и се покатериха по задната стена на сеновала, където не можехме да ги видим, и внезапно скочиха през дупките на покрива, плениха ни и казаха, че ще ни разстрелят. Но тъкмо когато щяха да ни разстрелят, Ласе изкрещя:

— Вражеска флота на хоризонта!

Оказа се Оскар, нашият ратай, който идваше с лодката да ни вземе. Каза, че било девет часът вечерта и попита какви сме такива хапльовци, дето нямат достатъчно ум в главата да се приберат, когато се свечерява. А ние нямахме представа колко късно е станало.

— Никога ли не огладнявате? — рече той кисело.

И точно тогава усетих, че май бях малко гладна.

Мама и татко отдавна бяха вечеряли. Но когато си дойдохме, на масата в кухнята имаше за нас сандвичи и мляко, и яйца.