Лукиан
Разговори на боговете (12)

12
Афродита и Ерос

АФРОДИТА

Еросе, дете мое, гледай какво правиш! Не говоря за работите ти на земята, колко неща караш хората да вършат против себе си и против другите. Говоря за работите ти на небето: ти показваш Зевс във всевъзможни форми и го превръщаш, в каквото ти хрумне, сваляш Селена от небето, караш понякога Хелиос да се заседява при Климена и да забравя за пътя си. А безсрамията си спрямо мене, своята майка, вършиш съвсем безцеремонно. Ти стигна върха на дързостта си! Дори самата Рея, вече бабичка и майка на толкова богове, ти накара да се влюби в едно момче, да страда за онзи фригийски юноша^[1]. От тебе тя обезумя: впрегна лъвове, взе корибантите — и те безумни като нея — и заедно се носят нагоре-надолу по Ида; тя с плач призовава Атис, а корибантите — един от тях отсича с меч ръката си, друг, разпуснал коси, лети безумен по планините, трети надува рог, четвърти думка тимпан или бие кимвал, и изобщо всичко на Ида е шум и безумие. И аз се боя, боя се аз, която съм те родила за такава беда на всички, да не би някога Рея, когато изпадне в лудост или, по-скоро, когато дойде на себе си, да каже на корибантите да те хванат и разкъсат или да те хвърлят на лъвовете. От това се боя, като гледам как се излагаш на опасност.

ЕРОС

Бъди спокойна, майко, защото дори със силните лъвове съм вече приятел: често се качвам на гърбовете им, хващам ги за гривите и ги карам, а те махат с опашка, оставят ме да слагам ръка в устата им, облизват я и я пускат. А самата Рея — кога ще намери тя време за мене, след като цяла е вдадена в Атис? Но и какво съм крив аз, че показвам какво е хубаво? А вие не се стремете към хубостта и не обвинявайте мене. Искаш ли, майко, нито ти да любиш Арес, нито той — тебе?

АФРОДИТА

Колко си силен, как владееш всички! И все пак някога ще си спомниш моите думи.