Павел Вежинов
Езерното момче (16)

* * *

Момчето стоеше право в здрача на ресторанта, слабичкото му лице светеше като малка луна.

— Татко, нека да отида при рибата! — каза то умолително.

Едрият човек, който седеше край масата, замълча начумерено. Не беше свикнал да отстъпва, на деца особено. Пък и отде накъде разни външни хора ще се бъркат в неговите семейни работи.

— Остави го да върви! — каза много сухо майката. — Нали затова сме дошли тук, за неговото езеро!

Докато говореше, жената нито веднъж не погледна към мъжа си. Слабият плешив човек, с който момчето говореше преди малко, едва забележимо се понамръщя.

— Татко, много те моля! — повтори момчето.

— Добре, иди!… Но след четвърт час да си тука… Не ме карай да викам по теб!

Лицето на момчето светна, то просто излетя от ресторанта, без да каже нито дума повече. Навън бе много светло, макар че котловината вече бе потънала в сянката на околните върхове. Но затова пък небето бе станало по-синьо и по-твърдо, ниските, почти прозирни облаци отдавна се бяха разнесли. Без да се огледа, момчето се затича към езерото. Но наклонът тук беше доста голям, то усещаше как краката му започнаха да се подгъват — все по-силно, почти болезнено — сега вече всеки миг можеше да се просне обезсилено по стръмнината. Най-сетне успя да спре, дори приседна. След това с по-бавни крачки слезе до езерото.

Неговата рибка все още живееше в своето малко басейнче, оградено с камъни. Дори се бе поизправила, плуваше вече не по гръб, а малко настрани. Кой знае, може би наистина е влял в нейното студено телце част от своите сили. При тая мисъл момчето клекна и с надежда се вгледа в нея. Ихтиандър е помагал на своите риби. След отлива на океана той ги е събирал по брега и хвърлял обратно във водата. Срязвал е с острата си кама мрежите на рибарите. А как да помогне той на своята едва съживена риба? Наблюдаваше я напрегнато, струваше му се, че сега сякаш събира сили. Плуваше само с леко мърдане на опашчицата си, хрилете й мъчително потреперваха. И като че ли се поизправи още малко. Докато момчето пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, някъде високо над главата му забоботи автомобилен мотор. Валентин уплашено се обърна. Не, тяхната „Лада“ стоеше все така на мястото си. Навярно си заминаваха с джипката тримата непознати. А заедно с тях и рибарят със смешната шапка. Момчето почувствува неясно облекчение. Наистина беше много добър и мил, но все пак добре е, че си отива. Рибката, жива или мъртва, трябва да си остане само негова. Но как така мъртва, тя не може да умре, докато се грижи за нея. Дано само баща му се забави още малко, да му остане време. И момчето с надежда погледна към рибата.

О, чудо! Тя се бе изправила. Сега в плитката вода се виждаше само нейното тънко гръбче, така красиво оцветено с розовите петна. Плуваше много бавно, почти немощно, побутваше с муцунката си камъните от оградата.

— Мила рибке, да те пусна ли? — попита момчето.

Стори му се, че рибката потрепера с бледорозовите си плавници.

— Ето, мила рибке, върви!

Той махна няколко камъни от оградата и побутна леко рибата към изхода. Тя все тъй си стоеше нерешително пред прага, сякаш се страхуваше да се отдели от своя спасител.

— Върви, рибке, върви!… Плувай свободно!…

Рибата някак нерешително излезе в откритото езеро. Побави се още малко, после отплува напред.

— Довиждане, мила рибке! — каза момчето.

Тогава рибата бавно обърна към него гладката си муцунка. И във въздуха внезапно звънна тъничък сребърен гласец:

— Ти ме спаси, мило момче, и сега имаш право на три желания!

— Едно ми стига! — каза тихо момчето. — Искам да видя Гутиере…

— Гутиере? — трепна уплашено рибката. — Поискай нещо друго, момченце!…

— Човек иска веднъж!…

— Добре, ела с мен! — каза рибката.

Момчето тръгна като зашеметено напред. В миг студената вода сякаш преряза краката му.

— Уплаши ли се? — попита рибката.

— Не, малко ми е студено!

— Върви, върви!… Студено е само когато си вън!…

Момчето отново тръгна напред. Вече не се страхуваше от студа и от мрачините на бездната. И не виждаше рибката, чу само отслабналия й глас.

— Помисли още веднъж, мило момче! Няма ли да ти е мъчно за майка ти?

Момчето заплака.

— Искан да видя Гутиере! — каза то. — Искам да бъда с вас… С тях ужасно ме болят хрилете.

— Тогава върви!… Върви след мен!…

Момчето вървеше към гласа. И изведнъж видя Гутиере като сянка в синята прозрачна вода. Стори му се необикновено красива, макар че лицето й бе бледо като на смъртник. Разкошната й коса плуваше като златен облак около нея. Гутиере го гледаше втренчено със сините си очи, нищо не казваше.

— Прости ми, Гутиере! — каза тихо момчето. — Аз не съм Ихтиандър! И никога не съм бил!

Гутиере отново нищо не отвърна, само вдигна бледата си прозрачна ръка. Момчето като омагьосано тръгна към нея.