Павел Вежинов
Езерното момче (1)

I

До хижа „Грънчар“ стигнахме с джипка по някакъв невъобразим път, изсечен като с едра, непохватна брадва направо в скалите. Издигахме се все по-високо и по-високо в почти отвесния планински склон, въздухът стана прозрачно син, плоски облаци висяха като плочи над гигантската долина, готови сякаш всеки миг да рухнат и да я смажат. Пътят ставаше все по-тесен, тук-таме имаше леки свличания, така че масивните гуми на колата едва не прищипваха ръбовете на пропастта. Започна да ми прилошава, вече не смеех да погледна надолу към бездната, където бялата лента на реката ставаше все по-прозирна и тънка. Джипката се тресеше на коравите си ресори, моторът хъркаше и се задавяше. Появи се вода, която цъцреше направо от изсечената плът на скалите, пълзяха влажни лишеи, трасето ставаше все по-каменисто. По него в краен случай биха могли да се разминат два коня, никога две коли. Дори не смеех да попитам какво би станало, ако се срещнат наистина. Моите спътници сякаш изобщо не мислеха за това. Мразя хора без въображение или без нерви, все едно. Полковникът седеше небрежно до шофьора, едрото му лице с цвят на смокина изглеждаше съвсем безучастно. Лейтенантът чупеше с яките си ръце орехи и любезно ми предлагаше ядките. Идваше ми да ги изругая, да сляза от колата и сърдито да потегля назад. И все пак знаех, че никога няма да го сторя. В края на краищата те се катереха към облаците без никаква нужда, само заради мен.

Тъй че като пристигнахме най-сетне на хижата, бях загубил всякакво желание за риболов. Езерото лежеше под мен, неподвижно и мъртво, не приличаше на езеро, а на огромен ахат, добре полиран, на твърди концентрични кръгове, които бледнееха към бреговете. Под сянката на облаците в центъра то ми се стори почти черно, като никакъв мрачен вход за ада. Моите спътници тръгнаха на пътеката, която водеше към близката хижа. Щом останаха сами, те си забъбраха така оживено и свойски, сякаш не се бяха виждали от години. Отпуснах се на влажната трева, едва не се прекръстих от облекчение. След това все още с по-разтреперани пръсти сглобих лекия си английски „телескоп“, най-хубавата пръчка, която имах. Закрепих макарата, изтеглих кордата през водача. Не знаех каква блесна да сложа, никога досега не бях ловил риба във високопланинско езеро. Сложих най-сетне тая, която ми се стори, че сам бих могъл да налапам, и бавно се запътих надолу. И за последен път се убедих колко измамни са разстоянията в планините, където прозрачният въздух прави всички предмети необикновено ясни и близки. Слизах близо десетина минути, езерото бавно едрееше пред очите ми. Едва когато приближих съвсем, усетих свежия полъх на водата, чист като дъх на цвете, само малко по-суров. И все пак впечатлението за безжизненост си остана — каква риба можеше да има в тия студени, мъртви води? По целия бряг не се виждаше никакъв друг рибар, никакъв човек изобщо, нищо освен камъни и пустош и блудкавия дъх на лед, който слизаше от върха.

Заметнах с блесната колкото се може по-далече, оставих я да потъне до дъното, после започнах бавно да навивам влакното. Още при второто хвърляне закачих много голямо парче, бавно го домъкнах до плитчините, но колкото и внимателно да маневрирах, кордата не издържа, рибата се откъсна. Много добре видях, че е „американка“, към килограм навярно, то се знае никога досега не бях закачвал толкова едра пъстърва. Както всички по-опитни рибари, слагах за блесните колкото се може по-тънко влакно, не разчитах на изключителни екземпляри. Все си мислех, че такива риби живеят само във въображението на рибарите. Хвърлях след това още цял час, настървен, изпълнен с видения и надежди. Скъсах една блесна в подводните камъни, веднага я замених с нова. Най-сетне закачих една малка пъстърва, стотина грама навярно и я помъкнах към брега. Още като удари, видях как се бялна коремчето й в дълбините. Макар и малка, дърпаше се много силно, бореше се отчаяно за живота си. Не само за своя живот, както по-късно разбрах. Човек никога не знае какво му носи съдбата, една крачка повече или по-малко, една минута, една секунда дори и върху нас с огромна сила се струпват щастие или печал, мъка или горчиво разочарование, надежди, които сме таили в сърцето си цял живот. Все едно, велика или страшна, безсмислена или жалка, ласкава или сурова, съдбата никога не ни предупреждава за своето идване. Вадех рибата, без да съзнавам какво в действителност правя, просто въртях макарата, малко зарадван и повече разочарован, разбира се. После вдигнах върха на пръчката, рибата блесна във въздуха като острие на брадва, насочено към сърцето ми. Прихванах с опитна ръка във въздуха нейното студено гладко тяло. За разлика от първата беше балканска пъстърва, с нежни розови цветчета по тъмното гръбче. Беше необикновено чиста и гладка, необикновено красива. Ако имах макар и капчица истинска човешка съвест, трябваше веднага да я върна в езерото. Беше ясно, че едва ли ще хвана друга, защо ми е само една риба, за да я хвърля след това, изсъхнала и погрозняла, някъде край брега. Но аз я сложих в кошчето и веднага я забравих, макар че тя все още се блъскаше в плетените му стени.

И скоро след това видях момчето. То се появи внезапно и безшумно, едва ли не като някакъв езерен дух. В първия момент дори се стреснах, макар че нищо по-невинно и мило не можеше да се появи тук пред очите ми. На пръв поглед бе най-обикновено момче, доста тъничко, в дълги сини панталонки и сиво пуловерче. Като че ли нямаше нищо особено във външността му. И все пак чувствувах, че не е така. Слабичкото му лице бе много одухотворено, макар че чертите му бяха съвсем размити, сякаш го виждах през вода. Това усещане и досега ме измъчва, навярно тоя странен ефект се е дължал на отблясъците на езерото. Най-силно впечатление ми направиха очите му — кръгли и черни, с усещане за презрели вишни… После то взе кошчето и внимателно го отвори. Лицето му сякаш се озари, едва сега забелязах колко сдържана вътрешна хубост се крие в него.

— Колко е красива! — обади се то. — По-хубава дори от самото езеро!

Не му отвърнах, само се обърнах и погледнах озареното му лице. Никога досега не бях виждал някой да гледа така една обикновена умряла риба.

— Но тя е жива! — трепна внезапно момчето, сякаш бе отгатнало мисълта ми.

— Не ми се вярва — отвърнах аз.

Наистина пъстървата е нежна и чувствителна риба, умира доста бързо в сравнение с другите.

— Аз мога да я съживя! — каза момчето внезапно.

— Надали — сега за пръв път се усмихнах. — Надали, мойто момче.

— Наистина мога! — отвърна то сериозно.

— Добре, вземи я тогава, прави с нея каквото щеш. Облекчението и радостта, която почувствувах в тоя миг, ми се сториха съвсем момчешки. И се опитах да обърна работите на шега.

— Ако я съживиш — казах аз, — тя може би ще изпълни три твои желания.

— Три са ужасно много! — каза момчето. — Едно е съвсем достатъчно. — И то се усмихна, за да покаже, че приема шегата. — Ами ако ме попита кое е вашето най-голямо желание?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би да ми поникне коса.

То ме погледна любопитно, но голата ми глава бе доста добре скрита от рибарския каскет.

— Сигурно ще съжалявате! — каза момчето. — Има толкова по-важни работи на света.

Наистина изразяваше се прекалено изискано за едно десетинагодишно момче.

— Засега и това ми стига — отвърнах аз.

Момчето само се усмихна, с безкрайно внимание взе рибата в шепите си и се запъти към плитчините. Нямах повече работа тук. Откъснах блесната, сгънах пръчката и неохотно се отправих към хижата. Като всеки рибар бях чувствителен към успехите и неуспехите. Веднага си представих с какво безмълвно разбиране ще се спогледнат моите спътници. Бях похарчил безотчетен държавен бензин на всичко отгоре. Като се качих до хижата, първото нещо, което се наби в очите ми, беше една новичка „Лада“, която силно блестеше с лайстните си на обедното слънце. Никакъв друг живот. И в ресторанта беше много тихо и здрачно, капандурите пропускаха твърде малко светлина. В уютния здрач веднага зърнах моите приятели, които се черпеха пестеливо с домашна ракия, налята в бутилка за олио.

— Как е, маестро? — запита шеговито полковникът.

— Нищо — усмихнах се аз доста фалшиво.

— И все пак ще ядем риба! — каза доволно полковникът. — И то не каква да е.

Предложиха ми да пийна от шишето. Бяха закъснели малко с това шише, трябваше да ми го предложат, докато берех душа от страх по висините. Все пак дръпнах една доста дълга глътка, в погледа на лейтенанта се появи уважение. Седнах на масивния дървен стол, дръпнах още веднъж, тоя път за душата си. Изведнъж лошото ми настроение, последните остатъци от напрежението, което бях преживял по пътя, се разлетяха без остатък. Чувствувах се облекчен, олекнал, освободен от подтискащото чувство за вина. Каква вина, всъщност? Какво лошо бях сторил? Много по-късно разбрах на какво се дължеше това усещане, просто се бях отървал от рибата. Момчето нямаше да я съживи, разбира се, но така или иначе аз се бях отървал. Разговорът между нас веднага потече, посъживен и от изпития алкохол. Разказах им за рибата, която бях изпуснал, те се усмихнаха снизходително. Навярно не чуваха за пръв път измишльотини от тоя род. Но за момченцето, кой знае защо, нищо не им казах. Само се пообърнах да видя с кого е дошло.

В ресторанта имаше заета само още една маса. Бяха седнали доста далече от нас, но все пак успях да ги поразгледам, преди те да погледнат към мен. Бяха само двама — мъж и жена — не много млади, но не и стари, около четиридесетгодишни. Навярно бяха майката и бащата на момченцето. То явно приличаше на майка си. Беше слабичка и тънка, със същото бледо, измито лице, без никаква следа от грим. Това я правеше малко увяхнала, малко нищожна в сравнение с мъжа си. Сам той изглеждаше много солиден, лицето му бе много масивно и тежко, погледът някак странно прозрачен, сякаш под клепките нямаше очи, а лимонадени топчета. Беше облечен в едро изплетено палто-жилетка с хубава кожена гарнитура и в безупречен клин-панталон. И в това отношение жена му изглеждаше съвсем незабележителна в своето избеляло студентско костюмче. Имах чувството, че постепенно е повяхнала във властната сянка на мъжа си, че му е предала безропотно всичките си права. По-късно, когато съдбата ме принуди да проуча грижливо живота на тия съвсем непознати за мен хора, разбрах, че първите ми впечатления са били доста повърхностни. Общо взето, и двамата не ми направиха някакво особено впечатление, момчето сякаш не беше техен син. Или ако трябва да бъда съвсем точен, те надали го заслужаваха, то очевидно ги превъзхождаше по интелигентност и чувствителност.

Наистина ядохме риба. Управителят ни я донесе в груби алуминиеви чинии, опържена по мъжки, на едри късове. Месото й бе нежно розово като балканска пъстърва, макар че беше чиста „американка“, но „каращисана“ с нашите риби, както каза управителят. Попитах го как е успял да улови това малко езерно чудовище.

— Ударил я гръм нощес — отвърна той небрежно. — Улових я с ръце — зашеметена.

Моите приятели недоверчиво се усмихнаха. Пък и аз не си спомнях да е гърмяло и валяло нощес. Хапнахме хубаво, ракията съвсем ни развесели. Не беше нещо особено, в тоя суров край на джанки, къпини и киселици няма добри ракии. Тъкмо се готвехме да си ходим, в ресторанта се втурна момченцето. Изглеждаше много възбудено, лицето му просто пламтеше.

— Чичо, рибата оживя! — възкликна то високо. — Наистина оживя.

— Как разбра? — попитах аз недоверчиво.

— Тя вече плува… Макар и на гръб.

— В езерото ли я пусна?

— Не, в едно малко басейнче… Обградих го с камъни.

В тоя миг бащата на момчето сърдито се обади от мястото си.

— Валентине, не досаждай на непознати хора!

— Те не са непознати — каза смутено момченцето.

— Няма значение. Ела тук! — гласът му звучеше все по-властно.

— Татко, нека отида при рибата! — каза момчето умолително.

— Каква риба?

— Тоя чичко ми подари една риба. И тя оживя.

Мъжът ме погледна от мястото си със своите прозрачни очи — хладно, дори малко враждебно.

— Вече два часа висиш там. Ще настинеш.

— Татко, много те моля! — в гласа му звучеше едва ли не отчаяние.

„Пусни момчето, дурак! — помислих си аз, малко възбуден от алкохола. — Остави за друг път тия фасони!“

Познавах тоя тип хора, които, като няма как да задоволят жаждата си за власт, тормозят децата си. Жена му, която досега доста безучастно слушаше тоя разговор, се обади неохотно.

— Ами нека върви! Нали заради него сме дошли тука. Нека върви, да се насити на своето езеро.

Мъжът се поколеба за миг, погледна ме отново — тоя път съвсем неприязнено, като човек, който без разрешение се е вмъкнал в апартамента му.

— Добре, иди… Но след четвърт час да си тука…

Момчето ме погледна със светналите си очи и мълчаливо излетя навън. Скоро след това и ние си тръгнахме. Когато излязохме на терасата, аз го видях клекнало край езерото, с гръб към нас. Навярно все още се занимаваше със своята риба, която надали щеше да оживее истински. Или пък кой знае — може би това вдъхновено момче наистина й бе дало живот. Много ми се искаше да му подвикна за сбогом, но се въздържах. В края на краищата то бе само едно момченце, отношенията ни не можеха да бъдат равностойни. Тогава още не разбирах колко това е глупаво.

Върнахме се в Самоков по хубавия туристически път, удобен и за автомобили. Там се отбихме за малко в Градското управление. Не беше любезно да се сбогувам с моите домакини току-тъй — на улицата. Като влязохме в кабинета на полковника, телефонът му звънеше силно и настойчиво. Някакво смътно безпокойство мина през сърцето ми — стори ми се в тоя миг, че търсят мен. Полковникът направи няколко крачки и небрежно вдигна слушалката. До нас достигна неясно човешки глас, както ми се стори, доста разтревожен. Полковникът слуша известно време, лицето му изведнъж посърна и сякаш се вледени.

— Да, добре — отвърна той. — Ще ти изпратя веднага хора.

Затвори слушалката и се обърна към нас.

— Момчето се удавило — каза той просто.

— Кое момче? — трепнах аз.

— Това, което видяхме на хижата. Паднало във водата и се удавило.

Ако ме бяха ударили с длан през гърлото, надали щях да изгубя повече дъха си. Стоех като втрещен, мъчех се да поема въздух. И просто не смеех в тоя миг да повярвам на ушите си.