Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)
Корекция
sir_Ivanhoe (2011-2012)

Издание:

Павел Вежинов

Избрани произведения

Том втори

Повести

 

Бариерата

Белият гущер

Измерения

Синият камък

Езерното момче

 

Първо издание

 

Редактор: Христиана Василева

Художник: Олга Паскалева

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Любен Петров

Коректор: Ива Данева

 

Формат 32/84/103

Тираж 32113 екз.

Печатни коли 24; издателски коля 20,16

Уик 21,58; л.г. VI/56; изд. №6043

Поръчка №6/1984 година на изд. „Български писател“

Дадена за набор на 30 X 1983 година

Излиза от печат на 25 IV 1984 година

Цена 2,81 лв

 

Код 25 95362-7241I/5605-225-84

 

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

VI

Не, не беше вярно, той всичко бе чул. И нещо повече — бе разбрал до дъното на душата си своя уплашен баща. Няма нищо по-страшно една майка да напусне своя дом. То се знае, тя ще го вземе със себе си, но човешко ли е да оставят сам бащата? Колко уплашено беше лицето му, когато отправи към него тия страшни думи.

Нищо, нека спи известно време при него, не е чак толкова страшно.

Едва малко по-късно разбра, че е много по-страшно, отколкото можеше да си помисли. През първите дни баща му наистина заспиваше малко трудно. Но след това сякаш се успокои, щом сложеше глава на възглавницата и веднага захъркваше. Ето това беше най-неочакваното и най-страшното за момчето.

Разбира се, никой не му пречеше да си мечтае и денем. Толкова често оставаше съвсем сам, че имаше време за всичко. Пък и вече бе започнал да пести мечтите си. Не може всеки ден и всеки час да се измисля нова и интересна мечта. Това е безкрайно по-трудно, отколкото да се играят простите детски игри на улицата. Той не само пестеше мечтите си. Той ги и повтаряше, така че ставаха все по-пълни и по-богати. Винаги може да се измисли някоя нова, неочаквана подробност, която да е по-интересна от самата мечта.

Но работата се състоеше в това, че най-хубавите мечти се раждаха нощем — само нощем, когато затихнат всички шумове, когато угаснат всички светлини. Той едва дочакваше тая минута, когато се мушваше в прохладното легло като в грамадна разкошна зала за представления. Завесата се разтваряше, по екрана пробягваха първите неясни сенки. И именно тогава баща му гръмко захъркваше. Колкото и да се мъчеше да не го чува, тия звуци просто разпъждаха мечтите му. Рушеха замъците, убиваха принцесите, превръщаха всичко в грозни, безжизнени пепелища. Изминаха дни, изминаха цели седмици, момчето все се надяваше, че ще свикне. Най-после Лора, колкото и да бе вглъбена в своите театрални видения, разбра, че става нещо с нейния син.

— Какво ти е, мойто момче! — попита тя веднъж. — Виждаш ми се много умислен. Да не ти е мъчно за старата къща?

— Не, мамо! — отвърна момчето тихо.

— Ами тогава какво?

Валентин преглътна мъчително, но успя да набере кураж.

— Мамичко, нека се върна отново в моята стая.

— Защо, момчето ми?

— Татко нощем хърка. И ми пречи да мисля…

Майката изведнъж го разбра. Тя все още си спомняше своите детски нощи, когато с отворени очи бе сънувала най-хубавите си сънища.

— Добре, мойто момче — каза тя тихо. — Ще преместим твоето легло в моята стая. Така може ли?

— Да, хубаво! — възкликна момчето.

Но знаеше, че не е чак толкова хубаво. Все пак в мечтите се вмъкваше нов човек, а всеки нов и външен човек можеше да развали и най-хубавото представление. Но вече нямаше друг изход, трябваше да се примири, да свикне.

Когато Радослав Радев научи новината, здравата се намръщи. Не че момчето толкова му бе притрябвало. Но какво се криеше зад тая постъпка на Лора? Може би искаше да обсеби Валентин! И да си отиде с него завинаги!

— За какво ти е момчето? — запита той мрачно. — Много си е добре при мен.

— Ти хъркаш! — отвърна Лора едва ли не грубо. — То не може да спи!

— Аз хъркам? — попита той смаян. — Никога не съм хъркал през живота си.

— Винаги си хъркал! — отвърна тя. — Щом затвориш очи и започваш да хъркаш. Докато ги отвориш.

— Това е клевета! — каза сърдито Радослав Радев. — Сега нарочно измисляш тия истории.

— И защо според теб? — запита Лора презрително.

— Знам ли защо? Да отделиш от мен момчето.

— Та нали Валентин ме помоли… Да не искаш да кажеш, че сме се наговорили?

Радослав я гледаше удивен, просто не можеше да повярва на ушите си. Но Лора много ясно забеляза как той се разколеба, гласът му стана неуверен.

— Ако наистина съм хъркал, ти нямаше ли да ми кажеш досега? Просто си мълчала, така ли?

— Точно така. Защо да ти казвам? Зер ще престанеш да хъркаш? Щях да ти създам само един излишен кошмар.

Радослав погледна изпитателно жена си, но тоя път нищо не каза. Изведнъж той по-скоро усети, отколкото разбра, че не го лъже. В старата квартира тя не е имала друг изход, освен да го търпи. Или да избяга, както навярно неведнъж си е мислила. В тоя миг дори не подозираше колко е близо до истината.

— Добре! — каза той. — Вземи го, щом искаш.

Така Валентин се върна в своята стая. По-скоро — отново се върна към себе си. Неговата майка му пречеше и не му пречеше. Той скоро свикна с нейното присъствие, макар и не докрай. Ставаше тъй, че по някакъв непонятен начин тайно присъствуваше на всичките му видения. Той вече не смееше да мечтае за неща, които биха го посрамили.

И още нещо ново и приказно се яви в живота му.

Валентин още не беше навършил шест години, когато се научи да чете. Сам се научи, без никаква външна помощ. Просто от време на време питаше майка си за някоя и друга буква. За разкрачената и отвратителна „ж“ например. За безличната и безгласна „ъ“. Но скоро след като научи азбуката, той започна да чете едва ли не като възрастен — с вътрешна лекота, която му се струваше съвсем естествена. По-естествено, отколкото да тича например, никога през живота си не бе тичал истински, бурно и до задъхване като другите момчета.

Той не четеше детски книги, защото никой не му купуваше. И защо да му купуват, кой можеше да знае, че чете книги? Но веднъж майка му съвсем случайно го видя наведен над някакъв много обемист роман. И ако се съди по подвързията — от нейната собствена момичешка библиотека.

— Какво правиш, мойто момче? — запята тя учудено.

— Ами чета! — отвърна просто момчето.

— И какво четеш? — тя едва ли не се усмихна.

— Братя Карамазови!

Лора погледна книгата му — изглеждаше почти преполовена. Тя го погали по меката косица — като нейната не съвсем гъста на темето.

— И искаш да кажеш, че си я прочел до тук?

— Ами — да!… Много е интересна! — отвърна момченцето оживено.

Но майката все още не вярваше. Детските фантазии са безпределни, може би само си въобразява, че чете. Някога в детските години и тя бе чела така книги на баба си — не четеше, а просто измисляше каквото й падне — за петленцето, за лисицата, за глупавите патенца. И много бързо измисляше, баба й не успяваше да хване лъжата.

— Добре, прочети ми нещо! — каза тя.

— Отначало?

— Не, докъдето си стигнал.

И Валентин зачете. В същия миг разбра, че да се чете на глас е много по-трудно, отколкото да чете наум. И не разбираше защо — буквите нали са си все същите букви. Отначало започна да срича, да заеква едва ли не, но после всичко започна да става все по-гладко и по-гладко.

— Добре, стига! — каза майка му.

Беше толкова поразена и смаяна, че едва позна гласа си. Не си спомняше друг случай в живота, в който да е била толкова изненадана. Само притисна главичката му до гърдите си и каза развълнувано.

— Мойто момченце!… Мойто мило момче!…

След това го пусна така неочаквано, както го бе сграбчила, и се запъти към прозореца. Не й се искаше в тоя момент Валентин да види очите й. „Какво знаем ние за децата си — мислеше тя поразена. — Какво знаем ние за тях?“ Постоя малко там, после се обърна и каза тихо.

— Чети си, чети, мойто момченце… На тоя свят няма нищо по-хубаво!