Павел Вежинов
Езерното момче (13)

XIII

При професор Мирчо Евгениев, вуйчо на Валентин, проникнах сравнително най-бързо и най-лесно. Обадих се по телефона, обясних му с няколко думи кой съм и за какво го търся. Той замълча оттатък, но аз като че ли усещах тежкото му дълбоко дишане. Или поне така ми се бе сторило. Вече знаех доста за него, мъчех се да си го представя в тоя момент — разколебан и намръщен.

— Вие откъде знаете за Валентин? — попита той най-сетне.

Наистина тонът му бе неохотен и мрачен.

— Аз го видях за последен път жив… Там на езерото… Може би минути преди смъртта му.

Бях преценил много добре думите си. И сякаш го видях как трепна на стола.

— Добре, елате!… Можете да дойдете веднага, ако искате. Откъде се обаждате?

— От дома!… Не живея далече…

— Както и да е!… Ще ви чакам! — отвърна той.

Много добре усетих напрежението в гласа му. Много добре знаех какво мисли в тоя момент. Не съм садист, отправих се колкото се може по-бързо към познатата, улица. Знаех, че ме чака, изтръпнал от нетърпение. Позвъних на вратата. И понеже се ослушвах да чуя стъпките му, в същия миг до мен стигнаха спокойните, но силни медни звуци на стенен часовник. Това ми се стори като някакво предзнаменование. Тъкмо звуците угаснаха в тишината на апартамента, вратата се отвори, професорът каза с леко задрезгавял глас.

— Влезте, моля!…

Влязохме в кабинета му, той мълчаливо ми посочи креслото, в което трябваше да седна. Отпуснах се внимателно, без да свалям погледа си от него. Не бях се излъгал, много ясно видях по зачервеното му лице неговото вътрешно напрежение.

— Слушам ви! — каза той.

Аз му разказах доста подробно нашата среща — до последния миг, в който бях отместил погледа си от него. Той ме слушаше с все същото огромно напрежение. И все пак забелязах как лицето му се оживи, в погледа му се мярна нескрито облекчение.

— Значи детето ви се е видяло доста бодро и жизнерадостно, така ли?

— Да, почти така! — отвърнах аз. — В тия минути то не знаеше и не предчувствуваше смъртта си. Или най-малкото не е разбирало същността на тая дума…

Професорът се облегна силно назад, почувствувах как столът едва не изскърца от тежестта му.

— Значи всичко е станало съвсем случайно?

Сега в гласа му се чувствуваше съвсем явно облекчението — това вътрешно облекчение, което аз бях търсил напразно е месеци.

— Не е случайно!… — отвърнах аз.

Той отново впи в мен светлите си очи.

— Какво искате да кажете?

— И аз не знам!… Но не е случайно. Всички ние носим някаква вина за смъртта му… Включително и аз… Главно защото не си давахме ясна сметка за него.

Той изведнъж клюмна, лицето му съвсем посивя.

— Да, вие сте прав! — каза той мъчително. — Ние наистина го убихме. Всички, със задружни усилия, включително баща му и майка му. А най-виновен може би съм аз… Защото всъщност само аз си давах някаква сметка за него.

След това бавно, с мъчително натежал глас ми разказа за тяхното последно лято. Когато най-сетне завърши, и двамата замълчахме, всеки със своите мисли и спотаени въпроси. После той отново се обади.

— Разбира се, вие ще ме запитате… Защо наистина не преместихме Валентин в друго училище? Защо не го направихме, след като бях дълбоко убеден, че това трябва да стане. Разбира се, тук известна неблагодарна роля изигра и баща му. Но не това е важното — не това! Защото в крайна сметка и той не разбираше смисъла на своята постъпка. А аз разбирах. Тогава защо не го направих? Не знам защо, не мога да си отговоря. Или напротив — мога. Там е цялата работа, че ние живеем на тоя свят отпуснато и лениво. Живеем, без да се мъчим да проникнем поне малко по-дълбоко в себе си. Или в другите, все едно. Но поне в себе си, понеже би трябвало да отговаряме за делата си…

— Там е работата, че не можем да разберем и делата си! — казах аз с горчивина.

— То се знае! — отвърна той живо. — В най-добрия случай разбираме тяхното практично значение. Но не техния дълбок смисъл. Оставаме се да ни залива ежедневието, да ни изравнява с повърхността. Преставаме да различаваме важното от маловажното, губим критериите си, чувството си за отговорност… И все си мислим, че нещата някак ще се наредят и оправят и без нашата лична намеса…

Той млъкна. И аз мълчах, нямах никакво желание да отворя устата си. Знаех, че е прав, много отдавна го бях осъзнал. И след като осъзнах това, цялата естетика на Хегел започна да ми прилича на една мухлясала и безвкусна копа сено.

— Значи вие смятате… — започнах аз колебливо.

— Да смятам! — прекъсна ме рязко той. — Сега смятам, разбира се… Защото ние се виждахме с Валентин още няколко пъти. Имах възможност да поговоря с него. Наистина той ми се стори много променен. В положителен смисъл, искам да кажа… И все пак изглежда, че не съм си давал сметка за някои подробности… За някои дреболии, както ми се е сторило тогава… А изглежда, че те са били най-важните, просто не знам коя дума да избера.

Макар изпълнен с дълбока горчивина, сега гласът му звучеше много по-ясно и чисто. Слушах го, без да помръдна от мястото си, слушах го и отново потъвах в странния и невероятен свят на детето. Сега всичко това, което той ми каза, започна да звучи като притча.