Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (1) (Из африканските пустини и лесове)

I

— Знаеш ли, Нели — говореше Стас Тарковски на своята приятелка, малката англичанка, — вчера дойдоха заптиета и арестуваха жената на пазача Смаин и трите й деца, онази Фатма, която няколко пъти е идвала в канцеларията на баща ти и на татко.

Малката Нели, която приличаше на някаква чудна рисунка, вдигна зеленикавите си очи към Стас и попита малко учудено и изплашено:

— В затвора ли я отведоха?

— Не, но не й позволиха да замине за Судан; пристигна един служител, който ще я пази, за да не мръдне нито крачка от Порт Саид.

— Защо?

Стас, който навършваше четиринайсет години, обичаше много своята осемгодишна приятелка, но я смяташе за съвсем мъничко дете, затова й каза с горда физиономия:

— Като пораснеш колкото мен, ще знаеш всичко, което става не само покрай канала, от Порт Саид до Суец, но и в целия Египет. Ти нищо ли не си чувала за Махди?

— Чувала съм, че е грозен и непослушен. Момчето се усмихна съчувствено.

— Дали е грозен, не зная. Суданците твърдят, че е красив. Но да се каже „непослушен“ за човек, който е избил вече толкова хора, това може да стори само осемгодишно момиченце, с ей такава рокличка, до коленете!

— Татко ми каза така, а татко най-добре знае.

— Той ти е казал така, защото иначе нищо няма да разбереш. Сигурен съм, че с мен не би разговарял по този начин. Махди е по-лош от цяло стадо крокодили. Разбираш ли?

Брей, че го рече: „непослушен“, така, както се казва за бебетата.

Но като видя посърналото лице на момичето, той млъкна, а след малко каза:

— Нели, нали знаеш, че не исках да те обидя; ще дойде време и ти ще станеш на четиринайсет години. Бъди сигурна.

— Аха … — отвърна тя с изплашен поглед — но ако преди това Махди дойде в Порт Саид и ме изяде?

— Махди не е човекоядец и затова не яде хора, само ги убива. В Порт Саид няма да дойде, но ако случайно се появи и иска да те убие, най-напред с мен ще си има работа.

Тази закана, придружена с едно подсмръкване с носа, не предвещаваше нищо хубаво за Махди, и това доста успокои Нели.

— Зная — отвърна тя. — Ти няма да ме дадеш. Но защо не пускат Фатма от Порт Саид?

— Защото Фатма е братовчедка на Махди. Нейният мъж Смаин заявил пред египетското правителство в Кайро, че ще замине за Судан, където се намира Махди, и ще освободи всички европейци, попаднали в ръцете му.

Тогава Смаин е добър човек, нали?

— Не бързай! Твоят и моят баща, които познават много добре Смаин, му нямаха никакво доверие и предупреждаваха Нубар паша да не му вярва. Правителството обаче се съгласи да изпрати Смаин и вече половин година той е при Махди. А пленниците не само че не се върнаха, но дори дойде вест от Хартум, че махдистите са все по-жестоки към тях и че Смаин, след като взел пари от правителството, е изменил. Присъединил се изцяло към Махди, който го назначил за емир. Хората разказват, че в жестоката битка, в която загина генерал Хикс, Смаин командувал артилерията на Махди и той научил махдистите да стрелят с оръдия, което те преди това като диваци не умеели да правят. Ала Смаин сега иска да измъкне от Египет жена си и децата си. Ето защо, щом Фатма, която предварително, изглежда, е знаела какво ще направи Смаин, пожелала бързо да напусне Порт Саид, правителството я арестувало заедно с децата.

— А какво ще спечели правителството от тях?

— Правителството ще каже на Махди: „Върни ни пленниците, а ние ще ти върнем Фатма …“

Тук разговорът се прекъсна, защото вниманието на Стас беше привлечено от птиците, които летяха откъм Ехтум ом Фараг към езерото Мензалех. Те летяха твърде ниско и в прозрачния въздух ясно се виждаха няколко пеликана с извити върху гърбовете шии, размахващи бавно огромните си криле. Стас веднага започна да подражава на полета им, навири глава и пробяга петнайсетина метра по насипа, като размахваше разперените си ръце.

— Гледай, летят и фламинго — неочаквано извика Нели. Стас се спря веднага, защото наистина след пеликаните, но малко по-високо, се виждаха, сякаш увиснали в синевата, два огромни пурпурнорозови цвята.

— Фламинго! Фламинго!

— Надвечер те се връщат в своето царство на островчетата — каза момчето. — Ех, ако имах пушка!

— Защо трябва да стреляш по тях?

Жените не разбират тези работи. Но да отидем по-нататък, може да видим повече такива птици.

Като каза това, той хвана момичето за ръка и те отидоха при първия пристан на канала, отвъд Порт Саид, следвани от негърката Динах, която някога беше бавачка на Нели. Те вървяха по насипа, разделящ водите на езерото Мензалех от канала, по-който плаваше в този момент голям английски параход, управляван от лоцман1. Свечеряваше се. Слънцето беше още доста високо, но вече клонеше към езерото. Неговите възсолени води започнаха да блестят като злато и да трептят с отраженията на безброй паунови пера. По арабския бряг, докъдето поглед стига, се простираше сива пясъчна пустиня — глуха, враждебна и мъртва. Между стъкленото, сякаш замряло небе и безкрая на набръчканите пясъци нямаше следа от каквото и да било живо същество. И докато на канала кипеше живот, насам-натам плаваха лодки, разнасяше се свистенето на параходите, а над Мензалех се мярваха в слънчевите лъчи ята от чайки и диви патици, там, на арабския бряг, властвуваше смъртта.

Само когато слънцето, снишавайки се, ставаше все почервено, пясъците постепенно придобиваха лилав цвят.

На път към пристанището децата видяха още няколко фламинго, които караха очите им да искрят от радост. След това Динах каза, че Нели трябва да се прибира у дома. В Египет след дните, които често пъти и през зимата са горещи, настъпват доста студени нощи и понеже за здравето на Нели беше нужна особена предпазливост, баща й, господин Раулисън-, не позволяваше момичето да остава след залез слънце край водата. Затова те се върнаха към града, където на края, близо до канала, се намираше вилата на господин Раулисън, и когато слънцето се потопи в морето, те бяха вече вътре. Скоро тук дойде и поканеният на обед инженер Тарковски — бащата на Стас — и тогава цялата компания, заедно с французойката госпожа Оливие — учителка на Нели, седна на масата.

——

’ Лоцман — длъжностно лице, което превежда плавателните СЪДОве през трудни места. — Б. пр.

Господин Раулисън, един от директорите на компанията на Суецкия канал, и Владислав Тарковски, старши инженер на компанията, от много години бяха сърдечни приятели. И двамата бяха вдовци — госпожа Харковска, французойка по произход, беше починала при раждането на Стас, значи преди повече от тринайсет години, а майката на Нели бе починала от туберкулоза в Хелуан, когато момиченцето било на три години. Двамата вдовци живееха в съседни къщи в Порт Саид и се виждаха всеки ден благодарение на общата работа. Общото нещастие ги сближи един с друг още повече и укрепи възникналото отпреди приятелство. Господин Раулисън обикна Стас като свой син, а господин Тарковски беше готов да скочи в огън и вода за малката Нели. След като приключваха работа през деня, най-приятната отмора за тях беше разговорът за децата, за тяхното възпитание и бъдеще. По време на тези разговори най-често се случваше господин Раулисън да хвали способностите, енергичността и умението на Стас, а господин Тарковски се разтапяше над сладкото ангелско личице на Нели. И единият, и другият бяха прави. Стас беше малко високомерен и горделив, но се учеше отлично и учителите от английското училище в Порт Саид казваха, че е изключително способен. А смелостта и практичността беше наследил от баща си, защото господин Тарковски притежаваше тези качества в най-висша степен и преди всичко на тях дължеше сегашния си висок пост. През 1863 година той воювал неуморимо цели единайсет месеца. Ранен, той попаднал в плен и бил заточен в Сибир, но след това избягал от дълбините на Русия и прехвърлил нелегално границата. Преди да вземе участие във въстанието, той завършил инженерство, но посветил още една година на хидравличните науки, след това получил работа на канала и след няколко години, когато оценили неговите способности, енергия и трудолюбие, той заел високия пост старши инженер на канала.

Стас беше се родил и отрасъл до четиринайсетата си година в Порт Саид, край канала, затова инженерите, колеги на баща му, го наричаха „детето на пустинята“. По-късно, вече като ученик, придружаваше понякога през ваканциите и празниците баща си и господин Раулисън в служебните пътешествия, които те бяха длъжни да правят от Порт Саид чак до Суец, за да контролират работите по насипите и дълбаенето на коритото на канала. Той познаваше всички — както инженерите и чиновниците от канцелариите, така и работниците, араби и негри. Навърташе се и проникваше навсякъде, появяваше се там, където никой не го очакваше, правеше дълги разходки по насипа, плаваше с лодка по Мензалех и често се впускаше доста надалеч. Прехвърляше се на арабския бряг, гледаше да му попадне някакъв кон, а ако нямаше кон камила, дори магаре и както казваше господин Тарковски, „мишкуваше“ навсякъде и всяка свободна от учение минута прекарваше край водата.

Баща му не го възпираше, защото знаеше, че гребането, ездата и дългото пребиваване на чист въздух укрепват здравето на момчето и развиват сръчността му. Стас беше по-висок и по-силен от момчетата на неговата възраст и достатъчно беше само да го погледне човек в очите, за да разбере, че при някакво произшествие той по-скоро би се провинил от прекалената си дързост, отколкото от страх. На четиринайсет години беше един от най-добрите плувци в Порт Саид, което означаваше твърде много, защото арабите и негрите плуват като риби. Той стреляше по диви патици и египетски гъски с карабина малък калибър и придоби сигурна ръка и вярно око. Негова мечта беше да ловува някога за едър дивеч в Средна Африка, затова жадно слушаше разказите на суданците, които работеха на канала и бяха срещали в своята родина големи хищници и дебелокожи животни. За него беше полезно и това, че същевременно учеше техните езици. Не беше достатъчно само да се прокопае Суецкият канал, но трябваше и да се поддържа, защото в противен случай пясъците от пустинята, които се простираха от двете страни на бреговете му, щяха да го засипят само за една година. Огромното дело на Лесепс1 изисква постоянен труд и бдителност. Ето защо до ден днешен върху издълбаването на дъното на канала работят огромни машини и хиляди работници, под наблюдението на опитни инженери. При прокопаването на канала работеха двайсет и пет хиляди души. Днес, когато делото е завършено и има усъвършенствувани машини, са нужни много по-малко хора и все пак техният брой досега е доста голям. Преобладават местни жители, но не липсват и нубийци, суданци, сомалийци и различни негри, които живеят край Бели и Сини Нил, сиреч в областите, които преди въстанието на Махди бе завладяло египетското правителство. С тези хора Стас живееше в сърдечна близост и понеже имаше изключителна наклонност към езиците, каквато обикновено имат поляците, той овладя, без сам да разбере кога и как, много техни наречия. Роден в Египет, той говореше на арабски като арабин. От занзибарците, мнозина от които работеха като огняри при машините, научи широко разпространения в цяла Средна Африка език кисвахили, умееше да разговаря дори с негрите от родовете Динка и Шилюк, които населяваха земите под Фашода край Нил. Освен това той говореше свободно английски, френски и полски, защото баща му беше

——

1 Фердинанд Лесепс (1805–1894) — френски дипломат, по професия инженер, ръководил прокопаването на Суецкия канал. — Б. пр.

голям патриот и полагаше много грижи момчето му да овладее родния си език. Естествено, Стас смяташе този език за най-хубавия на света и не без успех учеше на него малката Нели. Не можеше само да я убеди да изговаря името му Стас, а не „Стес“.

Поради тази причина неведнъж между тях ставаха спречквания, които траеха дотогава, докато в очите на момичето проблеснеха сълзи. Тогава „Стес“ й се извиняваше и го хващаше яд на себе си.

Той обаче имаше един лош навик да говори с пренебрежение за нейните осем години и да противопоставя на тях своята сериозна възраст и опит. Твърдеше, че момче, което навършва четиринайсет години, ако още не е съвсем възрастен човек, то поне вече не е дете и е способно на всякакви героични постъпки, особено ако има в жилите си полска и френска кръв. Затова горещо желаеше някога да се яви подходящ случай за такива постъпки, и то в защита на Нели. Двамата изнамираха различни опасности и Стас трябваше да отговаря на нейните въпроси, какво би направил например, ако у тях през прозореца влезеше крокодил, дълъг десет метра, или пък скорпион, голям колкото куче. Дори и за миг на двамата не минаваше през ума, че страшната действителност скоро ще надмине техните фантастични предположения.