Павел Вежинов
Езерното момче (7)

VII

Отначало си мислех, че е безкрайно трудно, дори невъзможно да проведе човек една истинска и сериозна анкета особено когато се търсят вини, а не заслуги. При това аз съм кабинетен човек, доста затворен и необщителен. Трудно си създавах контакти, почти нямах приятели. А да търся и разговарям с непознати хора ми се струваше почти абсурдно. Отначало натам ме тикаше само моята съвест, винаги изострена и малко болезнена, както обикновено се случва с хора, които живеят самотно. Тя ме преследваше с повод и без повод, просто се гавреше с мен, често ме правеше съвсем бездеен, дори безпомощен. И все пак с нищо друго не се гордеех така много на тоя свят, както със съвестта си.

И тъй, тикан от нея, пришпорван всеки ден и всеки час, аз проявих някаква необикновена енергия. Или може би просто ми потръгна. Раните бяха все още твърде пресни, заспалите съвести току-що събудени от дългата си летаргия. Може би към тия неочаквани изповеди ги подтикваше и моята доста невзрачна външност. Човек като мене едва ли би могъл да стори зло някому, да използува за нещо техните изповеди. Най-малкото, което търсеха, беше да се изплачат и пооблекчат или просто да прехвърлят един другиму вината си. Отначало ми беше доста трудно да отсявам зрънцата от истина. Бях готов да съчувствувам на всекиго, защото всички имаха нужда от съчувствие. Но после свикнах.

Най-много затрудних моята съвест с тоя ръкопис. Знаех, че е повече от грубо и неделикатно е да разказваш на всеослушание това, което хората ти са доверили. Но от друга страна нима имах право да мълча? С това дори пряко засегнатите едва ли биха се съгласили. Всеки знаеше, че трябва с нещо да изкупи вината си. Впрочем, не всеки. Учителката например. И ако искам да бъда искрен докрай, всъщност тя ще ме принуди да напечатам някой ден тия редове. Може би не веднага, може би ще почакам да мине малко време. Или повече време. Може би тая личност ще я уволнят или пенсионират. В края на краищата започнах да разбирам, че работите с нея не са така прости, както ми се струваше. Та отначало, въпреки всичко, аз повече я съжалявах, отколкото презирах за всичко, което бе сторила през тия години. И все още не ми е съвсем ясно как ще изляза от това затруднение.

Помня първия ден, в който срещнах учителката на Валентин. Звънецът беше ударил, но Цицелкова все още се бавеше някъде. Чаках в края на дългия коридор и разсеяно гледах през прозореца. Гол циментов двор, няколко рахитични градски дървета с наранени кори, висока мрачна ограда. По сивата пустош на бетона играеха децата. Думата едва ли е много точна — те не играеха, те просто буйствуваха. С притаен дъх гледах как се ритаха и блъскаха, с какво настървение се налагаха с яките си юмруци. Гледах ги и с все сила се мъчех да си припомня дали такива са били децата в моите детски години. За мое учудване в главата ми нямаше нищо. Но защо не можех да си ги спомня? Наистина ли са били други? Или просто съм ги намирал съвсем естествени. Може би сме били малко недохранени, за да не бъдем чак толкова буйни. И доста по-здраво са ни държали в своята власт бащите и майките. Дълбоко в себе си съжалявах тая, която чаках. Навярно не е съвсем леко за която и да е учителка да се справи с тоя малък зверилник, да го държи в някакво подчинение, докато му налива в главата неприятното и често пъти съвсем ненужно знание. По мое време тънката учителска пръчица не служеше само да се показва с нея какво има написано на черната дъска. Още ме сърбяха ушите при тия далечни спомени. Но други неща тежаха на душата ми, които в тоя миг не исках да си припомням. Никой не обича да си припомня ранните ученически години, това са спомени, от които всеки бяга през глава.

И друга мисъл ме измъчваше, докато наблюдавах тоя гол, страшен двор. Нито една крачка не виждах тук за Валентин, нито една педя дори. Просто не можех да си го представя между другите — тъжен, усамотен, единствен. Но ако е действително единствен, нима представлява някакъв проблем? Или това са двете лица на една истина, и двете стари като живота?

И ето че най-после Цицелкова се зададе от дълбочината на пустия коридор. Веднага я познах, макар че никой не ми бе описвал нейната външност. Тя удивително приличаше на круша — вече доста презряла, в миговете преди да се откъсне от клона си. Беше жълта, месеста, цялата й маса неудържимо се бе свлякла към седалището и таза, дори към яките скоби на краката й. И лицето й бе много жълто и месесто, никаква строгост или порядък не можеха да се открият в чертите му. Стори ми се зле облечена, нещо доста нехарактерно за една софийска учителка. Отново ми стана мъчно за нея. Може би е „притеснена“, както някои казват, може би имаше тежки семейни грижи и неприятности. Това впечатление се нарушаваше само от войнственото чаткане на дебелите й токове.

Като й се представих, нейното равнодушно и малко уморено лице изведнъж се оживи и стана доста любезно. В нашия съвременен свят думичката „писател“ често отваря вратите повече от всякакви препоръки. Но като разбра какво точно ме интересува, лицето й отново стана студено и непристъпно. Едва успях да изтръгна няколко думи от устата й.

— Да, знам го, разбира се. Преди два месеца той се удави…

Помълча малко със своето пусто лице, после неохотно измърмори.

— Как няма да се удави!… По-завеяно момче никога не съм виждала през живота си.

Нейният тон просто ме изплаши. И все пак намерих сили да продължа още малко разговора.

— Извинете, интересувам се какъв ученик беше?

— Никакъв! — отвърна тя малко троснато. — Просто не присъствуваше в клас. Не внимаваше!… Като че ли непрекъснато се намираше някъде другаде. Един ученик, който не можеше да внимава в клас, какъв ученик е?

Все пак говореше за едно мъртво дете, боже мой! Толкова ли беше коравосърдечна? Или децата за нея не бяха деца, а чисто и просто някаква всекидневна работна материя.

— Бележките му не са толкова лоши! — опитах се да възразя аз.

— Е, да, но питате ли ме мен?

Това беше единственото, което успях да изтръгна от устата й. Тя изведнъж се превърна в някаква непроницаема и плътна бакелитова стена, от която въпросите ми отскачаха като топка. Може би смътно усещаше опасността, която бе надвиснала над главата й. А може би изобщо не можеше да проумее моите въпроси, сякаш всички до един бяха извън нейното мислене. Така или иначе трябваше да си отида без никакъв резултат. Та кое момче не е разсеяно? Дори между моите студенти има такива, на които просто се чудех за какво си губят времето да идват на лекции.

Така че по неволя трябваше да търся обходни пътища. Изгубих цял месец да разпитвам родители, да преглеждам тетрадки, върху които тя бе писала с червено мастило своите къси, енергични преценки. Поговорих с много деца, всички съученици на Валентин. Много повече научих за него от момичетата, отколкото от момчетата. Що се отнася до учителката, мненията бяха много противоречиви. Повече от бащите и майките смятаха, че Цицелкова е едва ли не образцова учителка. Наистина била много строга и взискателна, но справедлива в същото време. Нейният клас винаги бил сочен за пример с дисциплината си. Не се примирявала с грешките и недостатъците на своите ученици, винаги търсела помощта на родителите.

— Искате да кажете, че клеветеше децата пред вас? — прекъснах аз доста нетактично една от майките.

Тя ме погледна с недоумение.

— А какво, да изпуснем децата ли? Лично аз съм й благодарна!…

Но имаше двама-трима родители, които едва я понасяха. С ръка на сърцето трябва да кажа, че ми се сториха доста пристрастни. Те я намираха съвсем посредствена, дори проста, употребявала диалектни думи, позволявала си да се държи грубо с всички „тъй като мъжът й бил офицер“.

Особено впечатление ми направи една млада жена, която по-късно се оказа, че е нещо като моя колежка. Беше от тоя тип мургави, пламенни и избухливи жени, с които трудно се справят даже мъжете им. Тя направо нарече учителката „животно“. Защо „животно“? Трябваше да проявя много такт и търпение, докато се успокои и ми даде някакво що-годе обяснение.

— Защото е животно! — каза тя троснато. — Защото не обича децата. Имам чувството, че направо ги мрази.

Изглеждаше твърде вбесена, за да повярвам, че е обективна.

— А според вас защо ги мрази?

— Защото й пречат! — отвърна тя. — Защото й се съпротивляват!

— А нима смятате, че трябва просто да им се предаде? Ако наистина й пречат да изпълнява своите задължения.

Тя ме погледна с недоумение.

— И моето дете ми пречи!… Но нима аз трябва да водя война с него? Когато човек обича детето си — намира пътища.

— Към доброто или към злото? — попитах аз малко ядосано.

— Към сърцето му! — отвърна тя троснато. — А в детското сърце няма злина…

Не, не повярвах на тая млада, сърдита жена. И се върнах в къщи доста разстроен. Наистина аз самият нямам деца, трудно е човек да говори без собствен опит.

Все пак струва ми се, че в децата има някакво зло, ако не в съзнанието, поне в инстинктите. Спомнях си в моето детство много проклети деца. Спомнях си какъв безжалостен бой съм ял от кварталните гамени без никаква причина. Спомних си как рождената ми сестра, едва тригодишна, осакати едно коте, като го притискаше с все сила с открехнатата врата. Когато аз се притекох на неговите зловещи писъци, тя вече бе счупила гръбначния му стълб. Зашлевих й такъв плесник, че се търкулна по гръб и зарева като заклана. И досега смятам, че направих най-доброто, което в тоя миг бях длъжен да сторя.

На другия ден още по-упорито продължих своята работа. И едва към края на месеца тежката мъгла, в която се лутах, започна бавно да се вдига, пред очите ми се появиха първите контури на истината.