Павел Вежинов
Езерното момче (14)

XIV

За един външен човек тия неща на пръв поглед наистина биха изглеждали дреболии. Станало тъй, че още миналото лято в ръцете на Валентин попаднал фантастичният роман на Беляев „Човекът амфибия“. Нямаше как, за да разбера докрай момчето, трябваше да прочета книгата, която бе изиграла такава огромна и може би фатална роля в живота му. Отначало тя ми се видя доста глупава и бездарна. Навярно това е и самата истина, но когато затворих и последната страница, чувствувах се доста разколебан. Всъщност какво значение имаха истинските качества или недостатъци на тоя роман? Никакво, разбира се! Аз вече бях разбрал, че книгите за него са повече повод, отколкото основание за мечтите му. Сега трябваше да разбера какво момчето е видяло в него. А то наистина имаше какво да види и с какво свое да го насели.

Ето с няколко думи съдържанието на самия роман. Някакъв аржентински учен успял да присади по оперативен начин изкуствени хриле на малко момченце. И Ихтиандър израсъл едва ли не като риба в океанските дълбини. Всичките му опити след това да заживее между хората с истинските си дробове завършили едва ли не трагично. В тоя ослепителен външен свят на човешки шум и воня, на алчност и канибалски нрави нямало никакво място за него. И той отново се върнал в океанските дълбини при добрите, кротки и безобидни риби и при веселите делфини. На сушата непрекъснато го болели хрилете.

Колкото повече напредвах в книгата, толкова повече потъвах в чудния мир на момчето. И вече виждах всичко с неговите очи. Тоя странен свят на тишина и призрачно озарение му е бил съвсем близък и понятен още от спомените на лятото. Цели часове той се бе вглеждал със затаен дъх в необикновената му и неочаквана красота. Понякога ми се струваше, че виждам не Ихтиандър, а самия него в полузрачните бездни на океана. Или някъде в плитчините, всред кораловите рифове, сам окръжен от жълти и сини риби, като в някаква неземна приказка. Виждах го и със своя най-близък и верен приятел делфина Лидинг. Те се гмуркаха и играеха до насита в морските дълбини, всред късогледите и доверчиви риби, които не се плашели от своя подводен брат. С часове се разхождаше по спокойния океан върху гърба на Лидинг, гмуркаха се заедно в мрачините, за да изскочат отново в блясъка на света. Най-после Лидинг уморен го завеждаше в подводната пещера на момчето, в която се е криел винаги, когато се е чувствувал застрашен от хората.

Да, от хората идвали всичките му беди — от хората, които той не проумявал и не разбирал. И те не го разбирали и смятали едва ли не за някакво чудовище или изрод. И Гутиере не го разбирала. Виждах го как й поднася своя грамаден бисер, най-красивия, който бил намерил един ден на дъното на океана. Гутиере просто нямала сили да вдигне смаяния си поглед, за да види него — не Ихтиандър, а Валентин. Прибрал се огорчен в своята подводна пещера, внимателно преместил грамадния сънлив омар, който се бил настанил в коравото му легло. От мрачините бавно прииждали едри, полупрозрачни риби, съчувствено го докосвали с муцунките си.

Момчето бе живяло с тая мечта най-дълго — близо година. И бе проникнало в нея по-дълбоко, отколкото мислите му в океанските дълбини. Новата му мечта го бе направила по-спокоен и по-уверен в истинския живот.

А може би това се дължало на редките срещи с вуйчо му. Той станал много по-съсредоточен и по-внимателен в клас. Дори бележките му се повишили. Вече не четял така много и безразборно, както през миналите години. Въображението му било сито.

Поуспокоена от промяната, майка му престанала да мисли за неговото преместване. Пък и Радослав Радев енергично се възпротивил.

— По принцип не съм съгласен! — заявил категорично той. — Добре, да кажем, че го преместим при друга, по-добра учителка. Какво ще спечели от това? Нищо!… Ще стане още по-разсеян, съвсем ще влоши бележките си… Един характер се изгражда, докато е млад. Ако сега не му се противопоставим, утре може да стане късно.

Лора мълчала намръщено. Все пак в доводите на мъжа й имало някаква логика. Но в себе си инстинктивно чувствувала, че не е прав. Смътно усещала, че над сина й виси някаква смътна опасност.

— Не знам! — отвърнала тя подтисната. — Според мен тая жена просто убива самочувствието му. Тя нищо не гради в него, тя само разрушава. И върши това едва ли не с удоволствие.

— Защо? — запитал кратко Радослав.

— Много просто — защото го мрази!

— Чуваш ли се какво приказваш? — едва не избухнал Радослав. — Започна едва ли не като кварталните еснафки… Мрази детето ни! Даваш ли си изобщо сметка за какво би могла да го мрази? Да не би да й пречи на кариерата?

— Пречи й, разбира се! — отвърнала хладно Лора.

С това разговорът свършил. И той съвсем обезкуражил Лора в нейните добри намерения. А и вуйчото, улисан в своите ежедневни грижи и малки бекярски увлечения, забравил скоро своите категорични становища. Може би не трябва да го виним прекалено. Казал е каквото трябва да каже, за другото са били длъжни да се погрижат неговите родители.

Изминала зимата, дълга и тягостна както винаги, сива, намръщена, мрачна, почти без сняг, но с мъгли и сухи студове. Но затова пък пролетта беше много хубава, с толкова дълбоко, синьо небе, каквото отдавна не бях виждал. Ходех като зашеметен по блатата и селските язовири, защото речният риболов отдавна бе забранен. И Валентин сякаш се събудил от своето вцепенение, започнал да излиза, макар и рядко, на улицата, да се заглежда в небето. Навярно в душата му с цялата си сила се е зародила надеждата, че скоро пак ще отиде на море, ще надникне отново в своето приказно царство. Скоро и все пак безкрайно далече! Не може ли поне да го зърне, да събере кураж за месеците, които остават? Веднъж, в началото на май, той казал на баща си:

— Татко, много те моля, заведи ме да видя морето!

Баща му изглеждал дори поласкан. Момчето никога нищо не искало и не търсило от него.

— Студено е сега на морето, сине!… И е много бурно, та трябва да го гледаме отдалече!

Валентин наистина не обичал бурното море, то му било чуждо, плашело слабата му душа. И все пак мечтата да зърне някаква водна повърхност, силна, спокойна, вечна, била навярно по-силна от самия него.

— Заведи ме тогава да видя езеро!… Никога през живота си не съм виждал езеро.

— Не си виждал езеро? — учудил се баща му. — Добре, ще те заведа.

И без туй скоро си бил купил лека кола, за сметка на персийския килим, разбира се. Събрал оттук-оттам пари, сключил и заем, но успял да си купи — с връзки повече, отколкото с ред. Още през първия неделен ден натоварил своето малко семейство на синята „Лада“ и потеглил по шосето за Самоков. Скоро пристигнали на „Щърково гнездо“ при язовир „Искър“. Разбира се, язовир и езеро не е едно и също, но той разчитал, че момчето няма да разбере разликата.

— Ето ти езеро! — казал той доволно. — Гледай колкото искаш!…

Тая пролет язовирът бе пълноводен като никога, водата бе стигнала до зиданата ограда на ресторанта. Валентин като замаян се упътил към ниския перваз. Пред него се синеела безкрайна водна шир, огледално спокойна, чиста, може би по-красива от самото море. В нея с неестествена яснота се оглеждали грамадите от бели облаци. Когато след един час Радослав излязъл да потърси момчето, намерил го в същото положение, в което го оставил. Но лицето му било още по-вглъбено в себе си, по него съвсем ясно личели следите на незримо, с мъка овладяно вълнение. Като чул баща си, той силно трепнал и покорно се запътил към него.

— Това момче е наистина прекалено чувствително! — казал загрижено Радослав на жена си.

Лора едва забележимо се намръщила, но замълчала.