Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)
Корекция
sir_Ivanhoe (2011-2012)

Издание:

Павел Вежинов

Избрани произведения

Том втори

Повести

 

Бариерата

Белият гущер

Измерения

Синият камък

Езерното момче

 

Първо издание

 

Редактор: Христиана Василева

Художник: Олга Паскалева

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Любен Петров

Коректор: Ива Данева

 

Формат 32/84/103

Тираж 32113 екз.

Печатни коли 24; издателски коля 20,16

Уик 21,58; л.г. VI/56; изд. №6043

Поръчка №6/1984 година на изд. „Български писател“

Дадена за набор на 30 X 1983 година

Излиза от печат на 25 IV 1984 година

Цена 2,81 лв

 

Код 25 95362-7241I/5605-225-84

 

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

X

Тя го обичаше, разбира се, той усещаше това. Единствена тя от целия клас му обръщаше някакво човешко внимание, гледаше го с доброта и съчувствие, усмихваше му се даже когато вършеше своите замаяни глупости. Само тя го обичаше, момчетата инстинктивно го мразеха, сякаш беше от някакъв друг орляк и друго стадо. И другите момичета рядко му обръщаха внимание, виждаше им се дребничък и безличен, лепеха се около дангалаците, които ги респектираха със своите подвизи — детски подвизи — да скочат от прозореца или да улучат с ластик някое нещастно врабче. Обичаше го, но той знаеше, че не е това. Истинската любов беше нещо съвсем друго, наистина друго, съдбоносно и силно, жестоко и невъзвратимо, парещо до истинска болка. Господи, нека ме обича — мислеше той. После се засрами от себе си. Тоя разсеян и равнодушен бог надали ще му помогне. Дори да съществува, едва ли би се занимавал с деца. Кой се занимава сериозно с деца на тоя свят? Няма нужда от господ, няма нужда от никаква помощ, той трябва да я спечели сам, с цената на всичко.

С болка на сърце се опита да продължи приключението, което бе завършило така ненадейно. Заведе я в крепостта, но тя продължаваше да мълчи и да го гледа враждебно. Какво ставаше с нея? Да не би да обичаше техния княз? Но техният княз бе кривокрак и грозен, със сухо, зло лице, с глава като обелена репичка, на която се вееше само един малък смолист перчем. Да, но той беше жесток и силен, покоряваше народи, вършеше подвизи. Валентин се измъчваше денем и нощем да измисли най-големия подвиг. Побеждаваше исполини, сриваше крепости, веднъж измъкна от дъното на морето гигантски ахтопод, голям колкото старинна фрегата.

— Не! — казваше тя с мрачните си очи.

— Кажи ми, какво искаш? И аз веднага ще го направя!

— Донеси ми сърцето на майка си! — отвърна внезапно тя.

Валентин я гледаше потресен.

— Как тъй — на майка ми? — промълви той едва чуто.

— Да, на майка си! — повтори жестоко тя.

— Не може ли на баща ми? — попита Валентин колебливо.

— Не, казах ти вече!

— Никога! — кресна внезапно Валентин. — И сега знам, че не си никаква принцеса!… А си просто една преобразена вещица!

След тая ужасна случка той усети как тя започна бързо да изстива от сърцето му. Не само тая от мечтите, но и другата — истинската. Веднъж стоеха двамата дежурни на входната врата. Тя го гледаше със засмените си очи, лекичко го погали по бузата. Но вместо радост, той усети как враждебно настръхна. Това го изплаши. Не, това просто го ужаси. Той знаеше, че една истинска любов трябва да бъде вечна. Ако загуби вечната любов, все едно че е загубил всичко. „Господи, помогни ми да я обичам! — мислеше той. — Искам да я обичам до края на живота си!“

— Валентине, стани! — каза сухо учителката.

Валентин се изправи уплашено на чина си.

— Кажи ми, за какво говорех?

Валентин мълчеше. Откъде да знае за какво е говорила? Като такива съдбоносни и страшни неща се случваха в живота му. За пръв път, откакто бе тръгнал на училище, той почувствува към нея някаква глуха враждебност, ненавист почти. Толкова бе изненадан, че не смееше да вдигне очи и да я погледне.

— Чуваш ли какво те питам?

— Чувам! — отвърна той мрачно.

Тя веднага усети по гласа му какво таи той в сърцето си. И старата ярост, черна, неудържима, която от години я мъчеше, внезапно задави гърлото й. Искаше й се да вдигне ръка, да зашлеви това бледо, враждебно лице, но се въздържа, разбира се. Винаги успяваше да се въздържи или почти винаги. Само веднъж бе изхвърлила като парцал в коридора един от тия малки нехранимайковци и бе имала след това куп главоболия.

— Иди да доведеш майка си!… Веднага! — кресна тя. — Да не се връщаш без нея!

Валентин мълчаливо излезе. Навън ръмеше слаб есенен дъждец, едва видим, като воден прашец, който се сипе от ниските облаци. Вървеше като зашеметен. На една витрина видя часовник — наближаваше девет часът. По това време майка му все още спи, уморена от вечерното представление. Да я събуди? Да й каже?… Чувствуваше, че няма сили. Не само сега, никога нямаше сили, освен в своите мечти, разбира се. Човек винаги мечтае за това, което най-много му липсва. Не беше ни силен, ни храбър, макар че с такава стръв бе преследвал тая нощ кривокраките варвари. Бе ги настигнал, бе ги сякъл — всичко човек може да направи в мечтите си. Но как сега да събуди майка си? Не, за това нямаше сили!

И тръгна зареян под слабия дъжд. Струваше му се, че е вървял дълго, с часове. Вече се чувствуваше уморен и отпаднал. Най-сетне пристигна в черковната градина, близка до техния дом, приседна на една пейка. Старата мрачна черква, цялата овлажняла от дъжда, се гушеше зиморничаво между дърветата. Там ли живее бог?… Не му ли е студено между тия влажни стени?… И внезапно с огромна сила той усети, че ей сега, след миг може би ще се случи чудото. Не може да не се случи. Сивото посърнало небе ще се разтвори, ще се появи майка му, цялата в блясъци, като истинска небесна царица: „Върни се в училището, мойто момче!… Твоята учителка я няма! Просто никога не е била, никога повече няма да бъде!“ И ще го поведе отново назад в ясния слънчев ден, в който се носят облаци пеперуди.

Чакаше с такова огромно напрежение, с такава надежда, че едва ли не загуби свяст. Никакво чудо не се случи, разбира се, навярно в живота никога не се случват чудеса. Чувствуваше се раздразнен и обиден, това като че ли му даде сили. В самия него бяха бликнали те, усети как го зашеметиха, като пружина го изправиха на крака. Сега цялата тая беда не му се струваше така страшна, по-скоро малко нелепа, каквато всъщност си беше. Той взе чантата си и решително се отправи към дома. Най-сетне майката си е майка, няма да го обеси…

Но като прекрачи прага, целият му кураж мигновено се изпари. Майка му бе станала, шеташе нещо из хола, прибираше вечните досадни вестници на мъжа си. Като го видя, тя вдигна глава и го погледна разсеяно. Навярно си имаше някакви свои мисли, не й беше сега до разни изпъдени от училището момчета.

— Защо толкова рано? — запита тя.

— Имаме свободен час — отвърна момчето.

Но колкото и да бе улисана в себе си, тя усети нещо в гласа му.

— Да не се е случило нещо?

— Нищо! — отвърна той.

— Кажи, кажи!…

Валентин внезапно заплака. Не помнеше кога е плакал така за последен път, но сълзите заливаха едва ли не като порой лицето му. И разказа на майка си бавно, с хлипане какво се бе случило в клас. Майка му слушаше намръщена, но момчето усещаше, че е на негова страна. Когато най-сетне свърши, тя го погали по главата, но гласът й прозвуча малко сухо.

— Нищо, мойто момче, това са дребни работи. В живота се случват много по-страшни неща.

Валентин неволно изтръпна. Какви по-страшни неща? Това, което бе преживял, съвсем го бе съсипало. И за пръв път, откакто се бе родил на тоя свят, в душата му нахлу някаква тъмна, страшна уплаха от това, което го чакаше в мрачините на бъдещето.

На другия ден Лора отиде в училището. Облече се грижливо, дори си сложи на лицето лек грим, нещо, което вършеше съвсем рядко. Отиде изпълнена с вътрешна ярост, с остро желание за съпротива. За нейно учудване Цицелкова я прие доста любезно. Може би се бе стреснала малко от своята постъпка, а може би суровият вид на Лора просто й подсказа, че трябва да се държи по-предпазливо. Тя познаваше много добре тия майки, обикновено робки и смирени пред очите й, готови на всякакви унижения. Но тая не приличаше на тях.

— Да, Валентин е симпатично момченце — започна учителката. — Много кротък, даже малко плах. Но най-лошото е това, че е ужасно разсеян.

— Всички деца са разсеяни — отвърна майката.

— Да, така е — разбира се! — закима Цицелкова. — Но при него тая разсеяност е съвсем неестествена. Той изобщо не слуша какво говоря. Все едно че го няма в клас, че е някъде другаде. Вие сте му майка, трябва да му помогнете.

— Как? — запита Лора сухо.

Учителката я погледна учудено. Наистина — как? Самата тя досега не си бе задавала тоя въпрос.

— Ами със съвети — отвърна тя неохотно. — В края на краищата като майка, трябва да знаете.

— А ето че не знам! — все така сухо отвърна Лора. — Детето си е дете, то живее в някакъв свой свят. Може ли насила да го изведем оттам? И защо?… Може би неговият свят е по-хубав от нашия!… И сигурно е така.

За пръв път нещо враждебно се мярна в погледа на учителката.

— Той е ученик! — отвърна тя нетърпеливо. — И е длъжен да внимава в клас.

— Добре, внушете му го! Нали вие сте учителка, а не аз… Направете тъй, че да ви слуша… Това не зависи от мен, а от вас.

— Какво искате да кажете, другарко? — тоя път предизвикателно я погледна Цицелкова. — Аз наистина съм учителка, а не бавачка на децата ви. Какво искате — да правя фокуси, да кукуригам?… Съмнявам се, че и това ще помогне!

— А аз не се съмнявам! — вече съвсем раздразнено отвърна Лора.

Учителката впери в нея безжизнените си очи.

— Мен не ми е до шеги, другарко!… Предупреждавам ви сериозно с това дете!… Вие трябва да го заведете на лекар.

Лора я погледна сепнато. За пръв път й мина през ума, че може наистина да става дума за нещо опасно и сериозно. Но после махна с ръка — мислено. Дума да не става, тая досадница с поглед на пепелянка е виновна за всичко.

— Вие просто не разбирате от деца! — заяви тя мрачно. — Пред мен моят син се държи съвсем нормално… Може би на тая възраст вие имате нужда от лекар.

И след като си отмъсти с тия думи за всички обиди, Лора сърдита, но удовлетворена напусна стаята. През следните дни тя се мъчеше да наблюдава, макар и прикрито, сина си. Не, съвсем нормално момче, това личеше от пръв поглед. Имаше чувствително лице, жив поглед, бърз и схватлив ум. Е, вярно е, че от време на време се отнасяше нанякъде, но кой знае, може би и то, нещастното, си има своите мечти. Но явно, че не виждаше нито една причина да бъде лош ученик. Навярно тая скучна учителка му правеше училището противно — затова от време на време така херметически се затваряше в себе си. Нима това не се случва и с възрастните в тоя кошмарен шум и напрежение на града. Наистина не се откъсваше от книгите на нейната библиотека. И може би му оставаше малко време за учене. Но нима би имала сърце да му измъкне от ръцете „Пармският манастир“, който в момента четеше? И да му набута скучната математика. Не, нека с това се занимава Цицелкова, за какво друго получава заплата?