Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (6)

Писмо IV

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой в Париж

 

„Вашите заповеди са чаровни; начинът, по който ги давате — още по-приятен; покрай вас човек може да обикне деспотизма. Не за първи път, както ви е известно, съжалявам, че не съм вече ваш роб. И колкото и голямо «чудовище» да съм, както казвате вие, винаги си спомням с удоволствие времето, когато ме удостоявахте с най-нежни имена. Често дори ми се иска да ги заслужа отново и заедно с вас да дам на света пример за постоянство. Но нас ни зоват много по-големи цели; да побеждаваме — това е нашата съдба и ние сме длъжни да й се подчиним. Може би в края на жизнените си подвизи пак ще се срещнем, защото, без да искам да ви обидя, моя най-прелестна маркизо, вие не ми отстъпвате по нищо; и откакто, разделяйки се заради щастието на света, ние проповядваме всеки поотделно нашата вяра, струва ми се, че като мисионер в любовта вие създадохте много повече последователи, отколкото аз. Известни ми са вашият жар и вашето пламенно увлечение и ако Богът на любовта реши да ни преценява според деянията ни, вие един ден ще бъдете закрилница на някой голям град, докато вашият приятел ще бъде най-много селски праведник. Този език ви изненадва, нали? Но от една седмица аз чувам и говоря само на такъв език, и за да се усъвършенствувам в него, съм принуден дори да не ви се подчиня.

Не се сърдете, изслушайте ме. Пазителко на всички тайни на моето сърце, ще ви доверя най-великия план, замислян някога от мен. Какво ми предлагате вие? Да съблазня една девойка, която още нищо не е видяла и нищо не знае, която, така да се каже, ще ми се отдаде съвсем беззащитна и при първото ми ухажване ще изпадне в захлас; която ще се увлече много по-бързо от любопитство, отколкото от любов. Всеки мъж може да се справи като мен. Не така обаче стоят нещата с моя нов план. Неговият успех ще ми осигури колкото наслада, толкова и слава. Самата любов, която вие венец за мен, се колебае дали да избере миртови или лаврови листа, или да сплете и едните, и другите, за да увенчае моето тържество. Вие също, моя прелестна приятелко, ще бъдете обзета от благоговейно уважение и ще кажете възторжено: «Ето един мъж, който ми е по сърце!»

Нали познавате президентшата дьо Турвел, набожността й, любовта към мъжа й, строгите й принципи. Ето кого нападам аз, ето достоен за мен неприятел, ето целта, към която се стремя.

«И ако опитът не стигне свойта цел,

поне ще имам чест да съм го предприел.»

Прието е да се цитират лоши стихове, когато те са от голям поет^[1].

Вие знаете, че президентът^[2] е в Бургундия, където води някакво голямо дело. (Надявам се, че с мене ще загуби още по-голямо дело.) Неговата безутешна половинка трябва да прекара тук целия срок на печалното си вдовство. Черкуване всеки ден, няколко посещения на бедните в общината, молитви сутрин и вечер, самотни разходки, благочестиви беседи с моята стара леля и понякога унила игра на вист трябва да бъдат единствените й развлечения. Аз й подготвям много по-занимателни. Моят добър ангел ме изпрати тук за нейно и мое щастие. А аз, безумецът, съжалявах за двадесет и четирите часа, които пожертвувах заради приличието. Какво наказание би било за мен сега да ме принудят да се върна в Париж! За щастие за играта на вист са необходими четирима партньори. И тъй като тук е само местният свещеник, моята безсмъртна леля ме помоли да пожертвувам няколко дни за нея. Досещате се, че се съгласих. Не можете да си представите колко тя ме глези след тази моя постъпка и особено какво умиление изпитва, че редовно я придружавам на църковните служби. Тя дори и не подозира на кое божество се моля.

Ето ме от четири дни в плен на буйна страст! Вие знаете колко пламенно пожелавам аз и как бясно преодолявам препятствията, но нямате представа как развихря желанията самотата. В главата ми се върти една-единствена мисъл, за едно и също копнея през деня, едно и също сънувам през нощта. Трябва да притежавам тази жена, за да се избавя от смешната възможност да се влюбя в нея, защото докъде ли не може да ни отведе неудовлетвореното желание? О, сладостно обладание! Призовавам те заради моето щастие и преди всичко за моя покой. Колко сме щастливи, че жените се защищават тъй слабо! Иначе бихме им станали жалки роби. В този миг изпитвам признателност към достъпните жени и това естествено ме довежда в краката ви. Падам на колене, за да получа вашата прошка, и свършвам това прекалено дълго писмо. Довиждане, моя прелестна приятелко, моля ви, без злопаметност!

Замъкът… 5 август 17…“