Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (137)

Писмо CXXXIV

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Виконте, вие наистина сте като децата, пред които не бива нищо да се казва и нищо да се показва, защото веднага ще пожелаят да го получат! Хрумна ми случайно една мисъл и аз ви предупредих, че нямам намерение да й придавам значение, но тъй като я изразих пред вас, вие злоупотребявате и се мъчите да ме върнете към нея, искате да я задълбоча, след като аз се стремя да направя точно обратното; така неволно ме принуждавате да споделя безразсъдните ви желания. Благородно ли е от ваша страна да ме оставяте сама да понеса целия товар на благоразумието? Повтарям ви и на себе си повтарям още по-често — това, което ми предлагате, е действително невъзможно. Дори да вложите в нашите отношения цялото си благородство, което проявявате в този момент, нима ме мислите толкова нечувствителна, та да се съглася да приема жертвите, които ще ви отнемат щастието!

Не е ли истина, виконте, че вие се мамите за чувството, което ви привързва към госпожа дьо Турвел? То или е любов, или любовта изобщо не съществува — вие отричате това по сто начина, доказвате го по хиляда. Какво например означава този опит да хитрувате със самия себе си (защото, смятам, с мен сте искрен), който ви принуждава да обяснявате с желанието да наблюдавате копнежа си да задържите тази жена, без да можете да го скриете, нито да го победите? Би могло да се помисли, че никога не е имало друга жена, която да сте направили щастлива, истински щастлива! Ах, ако се съмнявате в това, то значи, че имате лоша памет! Но не, не е това. А просто сърцето ви мами разума ви и вие се мъчите да се измъчвате с неоснователни причини. Но аз, която в никакъв случай не бива да се лъжа, не мога лесно да се заблудя.

Така например забелязах колко учтиво сте се постарали да изпуснете всички думи, които сте си въобразили, че не са ми харесали, но забелязах също как, без да съзнавате, всъщност сте запазили все същите мисли. Наистина вече не казвате «обожаемата, божествената» госпожа дьо Турвел, но тя е «удивителна жена, нежна и чувствителна», при това я противопоставяте на всички други жени — «рядка жена, каквато, човек не би могъл да срещне втори път». Същото и с непознатото очарование, което «сте щели да преодолеете». Е, добре, така да е. Но след като досега никога не сте го изпитвали, много вероятно е да не го намерите и в бъдеще, ето защо неговата загуба може да се окаже непоправима. Виконте, или това са явни признаци на любов, или по-добре да се откажем да ги търсим.

Повярвайте ми, този път ви говоря без раздразнение. Обещах си да не допускам повече подобно чувство, защото разбрах колко опасна клопка би могло да бъде то за мен. Послушайте ме. Да си останем приятели и нищо повече. Трябва да ми благодарите за смелостта, с която се защищавам; да, това е смелост, защото тя е необходима понякога, когато трябва да се избегне едно лошо решение.

Само за да ви убедя, отговарям на вашия въпрос за жертвите, които бих пожелала, а вие не бихте могли да ми принесете. Послужих си умишлено с думата «пожелала», защото съм сигурна, че изведнъж ще ви се сторя много взискателна. Но толкова по-добре. Далеч от мисълта да ви се разсърдя за отказа, аз дори ще ви благодаря. Нали разбирате, пред вас не искам да се преструвам — той дори може би ми е необходим.

Бих пожелала — представяте ли си каква жестокост! — тази рядка, удивителна госпожа дьо Турвел да стане за вас обикновена жена, каквато си е всъщност, защото не бива да се лъжете — очарованието, което смятате, че откриваме в другите, е само в нас и единствено любовта прави тъй прекрасно любимото същество. Колкото и невъзможно за осъществяване да е това, което искам, вие може би ще направите усилие да ми го обещаете и дори да ми се закълнете, но, признавам си, не бих повярвала на празни приказки. Можете да ме убедите само с постъпките си.

И това още не е всичко, аз ще стана капризна. Вие с голяма готовност предлагате да принесете в жертва малката Сесил, но мен съвсем не ме е грижа за нея. Бих ви помолила, напротив, да продължите тази мъчителна служба до ново нареждане, било защото ще ми бъде приятно да злоупотребя по такъв начин с властта си, било защото, по-снизходителна или по-справедлива, ще се задоволя да разполагам с вашите чувства, без да ви лишавам от насладите ви. Тъй или иначе, ще искам подчинение и заповедите ми ще бъдат много сурови!

Вярно, тогава бих се почувствувала задължена да ви благодаря и, кой знае, може би дори да ви възнаградя! Например като съкратя срока за раздялата, който и за мен започва да става непоносим. С една дума, бихме се срещнали отново, виконте, бихме се срещнали… като какви?… Но припомнете си, това е само разговор, прост разказ за неосъществим план; не ми се иска аз да го забравям…

Знаете ли, делото ме тревожи малко? Иска ми се най-сетне да разбера на какво мога да разчитам; адвокатите ми цитират някакви закони и разни авторитети, както те ги назовават, но аз не виждам в тях нищо разумно и справедливо. Вече почти съжалявам, че отказах да се разбера по мирен начин. Все се успокоявам, като си казвам, че съдията е ловък, адвокатът красноречив, а ищцата хубава. Ако тези три средства не окажат своето въздействие, ще трябва да се измени редът, по който се водят делата, и къде отива тогава почитта към старите обичаи?

Единствено делото ме задържа още тук. Случаят Белрош е приключен. Искът е отхвърлен, съдебните разноски платени. Той дори съжалява за днешния бал; наистина съжаления на човек, който си няма работа. Ще му върна напълно свободата, щом се приберем в Париж. Ще му принеса тази мъчителна жертва и ще се утеша, че той ще я приеме като великодушие от моя страна.

Прощавайте, виконте, пишете ми често — подробното описание на вашите наслади ще ме поразвлече от обхваналата ме скука.

Замъкът… 11 ноември 17…“