Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (100)

Писмо XCVII

Сесил Воланж до маркиза дьо Мертьой

 

„Ах, Боже мой, госпожо, колко съм тъжна! Колко съм нещастна! Кой ще ме утеши в моите мъки? Кой ще ме посъветва в моята обърканост? Този господин дьо Валмон!… А Дансьони! Не, като си помисля за Дансьони, изпадам в отчаяние… Как да ви разкажа? Как да обясня?… Не знам какво да правя! Но сърцето ми ще се пръсне… Трябва да поговоря с някого и вие сте единствената, на която мога, на която се осмелявам да се доверя! Вие бяхте толкова добра към мен! Но сега не бива да бъдете добра, аз не съм достойна за това! И как да ви кажа, дори не го желая! Всички днес бяха толкова внимателни към мен… така още повече увеличиха мъката ми. Още по-силно почувствувах, че не заслужавам грижите им! Напротив, карайте ми се, накарайте ми се хубаво, защото съм виновна, но после ме спасете, защото, ако не се съгласите да ме посъветвате, ще умра от мъка.

Вие ще узнаете… ръката ми трепери, нали виждате, почти не мога да пиша, лицето ми пламти… Ах, наистина изгарям от срам! Е, да! Аз се срамувам! Нека това бъде първото наказание за моя грях. Да, ще ви разкажа всичко.

Трябва да ви обясня първо, че господин дьо Валмон, който досега ми даваше писмата на господин Дансьони, изведнъж сметна, че това е много мъчно и поиска да получи ключ от стаята ми. Уверявам ви, аз не исках да му го дам, но той писа на Дансьони за това и Дансьони също го пожела. А на мен ми е толкова мъчно, когато му отказвам нещо, особено откакто сме разделени, защото той е тъй нещастен, че в края на краищата се съгласих. Не можах да предвидя какво нещастие ще ми се случи.

Вчера господин дьо Валмон си послужи с този ключ и дойде в стаята ми, когато бях заспала. Не го очаквах и се уплаших, когато ме събуди. Но понеже той веднага ми заговори, аз го познах и не се развиках. Помислих си, че може би е дошъл да ми донесе писмо от Дансьони. Съвсем не беше така! Скоро той пожела да ме целуне и докато аз се защищавах, което е напълно естествено, той се изхитри да извърши това, за което иначе за нищо на света не бих се съгласила… Тогава ми поиска в замяна целувка. Трябваше да се съглася, какво можех да направя? Опитах се да викам, но не можах, а и той ме убеди, че ако някой дойде, ще хвърли цялата вина върху мен. Много просто, заради ключа! После пак не си отиде и ми поиска втора целувка, която, не знам защо и как, много ме развълнува, а после стана по-лошо, отколкото в началото. О, разбира се, страшно лошо и най-накрая… Избавете ме от необходимостта да ви разкажа останалото, тъй нещастна съм, както никога досега!

Най-вече се упреквам за едно, което все пак трябва да ви кажа — страхувам се, че не се защищавах така, както трябваше. Не знам как стана, сигурна съм, че не обичам господин дьо Валмон, напротив, но все пак имаше моменти, когато като че ли го обичах… Сама разбирате, това не ми попречи през всичкото време да му казвам «не», но чувствувах, че постъпвам не така, както говоря. И това ставаше сякаш въпреки волята ми. И после бях много смутена! Ако винаги е така трудно да се защищаваме, трябва сигурно да се приучим! Вярно, господин дьо Вамон умее да говори тъй, че просто не знаеш как да му отговориш. И ще ми повярвате ли, когато той си тръгна, като че ли ми стана мъчно, проявих слабост и се съгласих той да дойде пак вечерта. Това ме отчайва повече от всичко!

О, и все пак, обещавам ви, няма да му позволя да дойде! Още не беше излязъл от стаята, когато разбрах, че съм сгрешила, като му обещах! И плаках цяла нощ. Най-мъчно от всичко ми беше за Дансьони! Всеки път, като се сещах за него, сълзите ми се лееха, просто се задушавах и все си мислех… Сама виждате последиците; целият лист е мокър. Не, няма да се утеша никога, заради Дансьони… Едва издържам, а не мога да мигна. Тази сутрин, като станах и се погледнах в огледалото, просто ме хвана страх, толкова съм се изменила!

Мама забеляза това, щом ме видя, и ме запита какво ми е. Аз веднага се разплаках. Мислех, че ще ми се кара и може би тогава нямаше да ми е тъй мъчно, но нищо подобно. Тя ми говори толкова нежно! А аз не го заслужавах! Каза ми, че не бива да тъгувам. Тя не знаеше причината за моята мъка! Нали от това съм болна! От време на време ми се иска да съм мъртва! Не можах да се въздържа, хвърлих се в обятията й, ридаейки и повтаряйки: «Ах, мамо, вашата дъщеря е тъй нещастна!» Мама също не можа да сдържи сълзите си и това още повече увеличи болката ми. За щастие тя не ме попита защо съм тъй нещастна — как щях да й отговоря!

Моля ви, госпожо, пишете ми колкото можете по-скоро и ми кажете какво трябва да правя, защото нямам смелост да мисля за нищо, а само страдам и се измъчвам. Изпратете ми писмото чрез господин дьо Валмон, но, моля ви, ако му пишете и на него, не му казвайте какво съм ви разказала.

Оставам, госпожо, изпълнена с искрено приятелство към вас, ваша смирена и покорна…

Не смея да подпиша това писмо.

Замъкът… 1 октомври 17…“