Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (144)

Писмо CXLI

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Боже мой, виконте, колко ме отегчавате с упорството си! Какво ви интересува моето мълчание? Да не би да мислите, че не казвам нищо, защото нямам какво да кажа в моя защита? Ех, ако беше тъй! Работата обаче е там, че е трудно да ви напиша какво мисля.

Кажете ми истината — вие самозалъгвате ли се, или мен искате да излъжете? Говорите едно, а вършите друго и аз трябва да налучквам сама? Какво да ви кажа, като сама не зная какво да мисля.

Вие явно се хвалите за случилото се между вас и президентшата! Но това доказва ли вашите думи, опровергава ли моите! Никога не съм казвала, че обичате тази жена толкова, та ако ви се удаде приятен и удобен случай, да не й измените; нито пък съм мислила, че не бихте задоволили с друга, дори с първата срещната, желанията, които тя единствена би могла да породи във вас. И никак не съм изненадана, като ви знам какъв сте безпътник — би било несправедливо наистина да ви се оспорва това качество — че веднъж сте извършили напълно обмислено нещо, което хиляди пъти сте правили случайно. Нали така е прието и всички постъпвате по този начин — от негодника до най-издигнатия. Днес обвиняват в романтизъм онзи, който се въздържа, а аз, мисля, не ви упреквам в този порок.

Но казвала съм, мислила съм и все още мисля, че вие обичате вашата президентша. Разбира се, не е чиста и нежна любов, а с любов, на каквато вие сте способен — откривате, да речем, в някоя жена прелести и качества, каквито тя не притежава; поставяте я на по-особено място, а всички други отиват на втори план; не можете да се отделите от нея дори когато я обиждате; с една дума, любов на султан към султанката, която не му пречи от време на време да предпочита някоя обикновена одалиска. Сравнението, струва ми се, е много точно, тъй като вие наистина подобно на султан никога не сте били нито любим, нито приятел на някоя жена, а винаги сте били тиранин или роб. В това съм напълно уверена — вие много дълго се унижавахте и принизявахте, докато вашата красавица отново ви удостои с благоволението си! И безкрайно щастлив, че сте го получили, когато вече не сте се надявали на прошка, вие ме изоставяте «поради голямото събитие».

В последното си писмо не ми говорите изключително за тази жена, само защото не желаете да ми разказвате за «разните важни събития»; те са от такова значение за вас, че с мълчанието си явно искате да ме накажете. И след хилядите доказателства, че предпочитате друга жена, вие най-спокойно ме питате дали «още имаме еднакви стремежи, вие и аз». Пазете се, виконте! Отговоря ли ви веднъж, няма да си взема думите назад. Много се разприказвах, страх ме е да не ви дам още сега отговора, затова млъквам.

Ще ви разкажа една история. Може би няма да имате време да я прочетете и да вникнете в нея, за да я разберете! Ваша работа. В най-лошия случай разказът ми ще отиде на вятъра.

Един мой познат се беше заплел като вас с една жена, която не му правеше особено голяма чест. От време на време му ставаше ясно, че рано или късно тази история ще му причини неприятности. Но колкото и да се срамуваше, нямаше смелост да я приключи. Нещата се усложняваха още повече, защото той се хвалеше, пред приятелите си, че е напълно свободен, без да съзнава колко смешен става, като твърди подобни неща. Така си живееше той, вършеше глупости, а после казваше: «Нямам вина за това.» Този мъж имаше една приятелка, която за миг изпита изкушението да изложи на показ пред всички опиянението му и така да го направи смешен завинаги. Но после, по-великодушна, отколкото коварна, а може би и по други причини, тя пожела да опита едно последно средство, за да може при всички обстоятелства да казва като него: «Нямам вина за това.» С тази цел му изпрати следното писмо като лекарство, което би могло да му подействува добре при неговото заболяване:

«Човек се отегчава от всичко, ангел мой, това е природен закон, нямам вина за това.

И ако днес се отегчавам от една история, която цели четири месеца ме беше погълнала, нямам вина за това.

И ако в мен е имало толкова любов, колкото в теб добродетел — наистина не беше малко — то не е чудно, че и двете са свършили по едно и също време. Нямам вина за това.

Следва да разбереш — от известно време ти изменям, принуден донякъде от твоята безжалостна нежност! Нямам вина за това.

Днес една жена, която обичам безумно, иска от мен да те пожертвувам. Нямам вина за това.

Чувствувам, мога да бъда обвинен в клетвонарушение, но ако природата е надарила мъжете с постоянство, а жените с упорство, нямам вина за това.

Повярвай ми, избери си друг любовник, както аз си избрах друга любовница. Този съвет е добър, много добър, ако не ти харесва, нямам вина за това.

Сбогом, ангел мой, взех те с удоволствие, напускам те без съжаление; може би пак ще се върна при теб. Такъв е животът. Нямам вина за това.»

Не е време, виконте, да ви разказвам за резултатите от този последен опит, но обещавам ви да ви ги съобщя в следващото си писмо. В него ще намерите и моя ултиматум за подновяването на договора, който ми предлагате, а дотогава само довиждане.

Благодаря за подробностите около малката Воланж. Ще пуснем чудесна статийка в рубриката «Злословия» веднага след сватбата. Дотогава приемете моите съболезнования за загубата на наследника си. Лека нощ, виконте.

Замъкът… 24 ноември 17…“