Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (124)

Писмо CXXI

Маркиза дьо Мертьой до кавалера Дансьони

 

„Получих вашето писмо, мой много млади приятелю, но преди да ви благодаря за него, трябва да ви се накарам и, предупреждавам ви, ако не се поправите, няма да получите вече отговор от мен. Послушайте ме, оставете този ласкав тон; когато не изразява любов, той се превръща в условен език. Нима приятелството говори с такъв стил? Не, приятелю мой, всяко чувство си има език, който му подхожда, и да си служим с друг, означава да прикрием мисълта, която изразяваме. Знам, че нашите любезни дами не разбират нищо от това, което им казват, ако не им го обяснят с общоприети приказки; но аз заслужавам, мисля, вие да не ме смесвате с тях! И наистина ви се сърдя, може би дори повече, отколкото подобава, че така неправилно сте ме преценили.

Ето защо в моето писмо ще намерите това, което липсва на вашето — искреност и простота. Аз ще ви кажа какво голямо удоволствие бих изпитала да ви видя и колко ми е досадно, че около мен има само хора, които ме отегчават, вместо хора, които ми харесват. Същата тази фраза обаче вие превеждате така: «Научете ме да живея там, където ви няма.» По такъв начин много вероятно е, когато бъдете при вашата любима, да започнете да се чудите как да живеете, ако и аз не съм там като трето лице! Каква милост! И остава да намерите нещо общо между жените, «на които им липсва винаги това, че не съм аз», и вашата Сесил! Ето докъде може да ви отведе език, с който днес толкова се злоупотребява, че комплиментите се превръщат в най-банални фрази, на които вярваме толкова, колкото и когато казваме изрази от рода на «ваш покорен слуга».

Приятелю мой, когато ми пишете, доверявайте ми само истинските си мисли и чувства, а не фрази, които мога да намеря и без вас ни повече, ни по-малко в първия моден роман. Надявам се да не се разсърдите на откровеността ми, дори да ви говоря малко остро, защото не отричам, ядосах се; но за да не вземете думите ми за упрек, ще ви кажа, че може би раздялата с вас усилва раздразнението ми. При всички обстоятелства, смятам, вие струвате повече от едно дело и двама адвокати, а може би дори повече и от «внимателния» Белрош.

Както виждате, вместо да се отчайвате от моето отсъствие, би трябвало да се радвате, защото никога не съм ви казвала толкова любезни неща. Сякаш ме заразихте и също ми се прииска да ви заговоря ласкаво; но не, предпочитам да държа на искреността си — тя е единственото уверение в нежното ми приятелство и в грижата, която то ми вдъхва към вас. Много хубаво е да имаш млад приятел, подарил сърцето си на другар. Не всички жени ще се съгласят с мен, но такова е моето мнение. Човек, струва ми се, се отдава с по-голямо удоволствие на чувство, от което няма за какво да се страхува. Освен това аз може би твърде рано приех ролята на ваша довереница. Но вие си избирате много млади любими — за пръв път ме накарахте да почувствувам, че започвам да остарявам. Вие се готвите дълго време да бъдете постоянен в любовта, чудесно! Пожелавам от цялото си сърце това постоянство да бъде взаимно.

Прав сте да се подчинявате на «мили и благородни причини», които, както ми пишете, «отдалечават вашето щастие». Дългата съпротива е единствената заслуга на тези, които невинаги умеят да се защищават. Бих сметнала за непростимо при всяка друга, освен при дете като малката Воланж, това, че не е съумяла да избегне опасност, която й е била известна, щом сама е признала любовта си. Вие мъжете не можете да си представите какво е добродетелта и колко много ни струва да я пожертвуваме! Но дори и най-неразумната жена трябва да знае, че независимо от сторения грях слабостта е по-голямото й нещастие; и аз смятам за невъзможно една жена да се поддаде, ако само за миг дори размисли.

Не възразявайте срещу тази мисъл, защото тя ме привързва към вас. Вие ще ме спасите от опасностите на любовта; и макар и без вас да знаех досега как да се защищавам, съгласна съм да ви бъда благодарна за помощта и ще ви обичам още повече и по-силно.

Затова, скъпи кавалере, моля Бог да ви пази!

Замъкът… 22 октомври 17…“