Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (155)

Писмо CLII

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Внимавайте, виконте, не злоупотребявайте с моята изключителна кротост! Как да понеса потискащата мисъл, че съм заслужила вашия гняв и да не се уплаша от отмъщението ви? Особено като зная, че стига да искате да ме злепоставите, аз няма как да ви го върна. Каквото и да приказвам, вие ще водите както винаги блестящ и спокоен живот. Наистина защо да се страхувате? Да не ви принудят да заминете, ако успеете? Та нима в чужбина се живее по-лошо, отколкото тук? Ако френският двор ви остави на мира там, където се настаните, вие чисто и просто ще промените само мястото на победите си. А сега, след като се помъчих да ви възвърна хладнокръвието с тези поучителни слова, да се заемем пак с нашите работи!

Знаете ли, виконте, защо не се омъжих втори път? Не поради липса на блестящи кандидати, в което сигурно не се съмнявате, а само защото не желаех никой да се бърка в работите ми. При това не съм се страхувала, че някой би могъл да ме спре да правя каквото искам, тъй като във всички случаи бих постигнала своето, но щях много да се притеснявам, че съществува някой, който би имал право да ме укорява за постъпките ми; и най-сетне, защото исках да лъжа за свое собствено удоволствие, а не по необходимост. И ето изведнъж вие ми пишете най-съпружеското писмо на света! В него ми говорите само за моите грешки и за собствената си снизходителност! Нима е възможно да бъдем виновни пред някого, след като нямаме никакви задължения към него? Просто не ви разбирам.

Да си поговорим приятелски. Какво се е случило? Заварили сте Дансьони у дома и това не ви харесало. Добре! И какви заключения сте направили? Може би той беше у дома случайно, както вече ви казах, или по мое желание — това не съм ви казала. В първия случай вашето писмо е несправедливо, във втория — направо смешно; не си е струвало да ми пишете. Но вие ме ревнувате, а ревността не разсъждава. Добре тогава, аз ще разсъждавам вместо вас.

Или имате съперник, или нямате. Ако имате, трябва да ми се харесате, за да ви предпочета; ако нямате, трябва още повече да ми се харесате, за да не се появи някой. Във всички случаи държането ви може да бъде само едно. Тогава защо да се измъчвате? Защо да измъчвате и мен? Нима сте се отучили вече да бъдете вежлив? Нима е изчезнала вашата вяра в успеха? Моля ви се, виконте, вие сте несправедлив към себе си. Не е така. Работата е там, че според вас не си заслужава труда да се занимавате с мен. Вие не търсите моята благосклонност, а искате да злоупотребите с властта си. Защото чисто и просто сте неблагодарник. Видяхте ли сега, разчувствувах се и ако продължавам още малко така, ще ви напиша нежно писмо, а вие не го заслужавате.

Не заслужавате и да се оправдавам пред вас. И за да ви накажа, запазете подозренията си. Няма да ви съобщя нито кога съм се върнала, нито кога и за какво е идвал Дансьони. И без това сте се постарали да се осведомите, нали? Е, и докъде стигнахте? Пожелавам ви да изпитате голямо удоволствие от откритията си, това няма да развали моето удоволствие.

На вашите заплахи ще отговоря — писмото ви не ми се нрави и не ме засрамва! И сега никак не съм разположена да удовлетворявам вашите молби. Повярвайте ми, за да ви приема такъв, какъвто се показахте днес, би означавало да ви изменя! Би означавало не да си възвърна предишния любовник, а да намеря нов, който не би могъл да издържи сравнението. Аз още не съм забравила първия, за да мога да се самозалъжа. Валмон, когото обичах, беше очарователен. Готова съм дори да призная, че никога не съм срещала по-привлекателен мъж. Ах, моля ви, виконте, ако го срещнете пак, доведете ми го, той винаги ще бъде добре дошъл!

Но предупредете го, че това в никакъв случай не може да стане днес или утре. Другият Менехм^[1] му навреди малко. Ако избързам, страхувам се да не го сбъркам; а може би тези два дни са обещани на Дансьони? От вашето писмо разбрах, че не се шегувате, ако някой: измени на дадената дума. Както виждате, трябва да се почака.

Но какво значение има това за вас? Можете винаги да си отмъстите на вашия съперник. Той не би могъл да постъпи толкова лошо; е вашата любовница, колкото вие с неговата, освен това според вас всички жени са без значение; вие пожертвувахте заради една прищявка и от страх да не ви се надсмеят дори онази «чувствителна и нежна жена, която живее само за вас и която може би умира от любов и отчаяние», а искате другите да се стесняват с вас? Ах, това не е справедливо!

Довиждане, виконте, станете пак вежлив. Нали разбирате, много ми се иска да ме очаровате отново; щом успеете, давам дума да ви го докажа. Много съм добра наистина!

Париж, 4 декември 17…“