Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (177)

Писмо CLXXIV

Кавалерът Дансьони до госпожа дьо Резмонд

 

„Имате право, госпожо, и аз, разбира се, няма да ви откажа нищо, което зависи от мен и вие смятате, че е важно. Пакетът, който имам честта да ви изпратя, съдържа всичките писма на госпожица дьо Воланж. Ако ги прочетете, сигурно ще се учудите как е възможно да се събере на едно място толкова простодушие и толкова вероломство. Това ме порази най-силно, когато ги препрочетох последния път.

Нима е възможно да сдържим най-гневното възмущение срещу госпожа дьо Мертьой, премисляйки с какво отвратително удоволствие тя не е пожалила усилията си да злоупотреби с цялата тази наивност и непорочност?

Не, аз вече не изпитвам любов. В мен не остана нищо от тъй недостойно измаменото чувство; и не то ме кара да се мъча да оправдая госпожица дьо Воланж. И все пак нима с чистото си сърце, с нежния си общителен характер тя не беше по-податлива на доброто, отколкото на злото? Има ли девойка, току-що напуснала манастира, без опит, непознаваща, незнаеща кое е добро и кое зло, има ли такава девойка, питам, която би могла да не се поддаде на подобни престъпни хитрости? Ах, за да бъда снизходителен, трябва само да си спомня от колко много обстоятелства зависи ужасната възможност да съхраним или покварим чувствата си. Вие сте справедлива към мен, госпожо, като преценявате, че грешките на госпожица дьо Воланж, които толкова много ме нараниха, не предизвикват в сърцето ми жажда за мъст. Мъчително е да се откажа от любовта си към нея, още по-тежко би ми било да я намразя.

Не беше необходимо да размишлявам дълго, за да се помъча да запазя в тайна от света всичко, което се отнася до нея и би могло да й навреди. Може би ви се е сторило, че се позабавих, преди да изпълня желанията ви; няма да скрия от вас причината; исках първо да се убедя, че тази злополучна история няма да има тягостни последствия за мен. Страхувах се да не си помислите, че се опитвам да ви подкупя с примирителността си; но в момент, когато молех за вашата снизходителност и се осмелявах дори да смятам, че имам известни права над нея, убеден в чистите си подбуди, имах, признавам ви, гордото желание вие да не се съмнявате в тях. Ще ми простите, вярвам, тази болезнена чувствителност, като знаете колко ви уважавам и какво значение придавам на вашето уважение към мен.

Същото чувство ме подтиква да ви помоля като последна милост — благоволете да ми съобщите — приключих ли с всичките задължения, наложени ми от злополучните обстоятелства? Щом се уверя в това, ще изпълня решението си. Заминавам за Малта; ще отида там с радост и ще пазя свято обетите, разделящи ме от един свят, който, макар и да съм млад, ме направи много нещастен. Ще се опитам да забравя под чуждото небе мисълта за натрупаните злодеяния, споменът, за които може само да натъжава и да осквернява душата ми.

Оставам с уважение, госпожо, ваш покорен и т.н.

Париж, 26 декември 17…“