Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (127)

Писмо CXXIV

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Госпожо, вчера научих една новина, която ме изуми, но тъй като си представям какво удоволствие ще излитате от нея, бързам да я споделя с вас. Господин дьо Валмон не се занимава вече нито с мен, нито с любовта си, а копнее само да изкупи с достоен живот грешките или по-скоро заблудите на младостта си. За това голямо събитие ми съобщи отец Анселм, към когото той се обърнал да го ръководи в бъдеще, а също и да му уреди среща с мен, главната цел, на която, струва ми се, е да ми върне писмата, запазени досега въпреки молбата ми да ги унищожи.

Аз, разбира се, не мога да не одобря тази благотворна промяна и да не бъда щастлива, ако, както казва той, действително съм допринесла нещо. Но защо трябваше именно аз да стана оръдие на това и то да струва покоя на целия ми живот? Не беше ли възможно щастието на господин дьо Валмон да не се изгражда с цената на моето нещастие? О, моя снизходителна приятелко, простете ми това оплакване! Знам, че не на мен е дадено да съдя божите повели; но докато аз непрекъснато моля Бог да ми даде сили да победя нещастната си любов, той е дарил сили на онзи, който не го е молил, а мен ме оставя без помощ, отдадена изцяло на моята слабост!

Но да заглушим този греховен шепот! Нима аз не зная, че блудният син получава при своето завръщане повече милост от баща си, отколкото синът, който никога не е напускал дома си? Каква сметка можем да искаме от този, който не ни дължи нищо? И дори да имаме някакви права да искаме нещо от него, какви биха могли да бъдат моите права? Бих ли могла да се похваля с благоразумие, което дължа единствено на Валмон? Той ме спаси, а аз се осмелявах да се оплаквам, че страдам заради него! Не, моите страдания ще ми бъдат скъпи, ако те са цената за неговото щастие. Разбира, се, той трябваше да се върне в лоното на нашия общ баща. Господ, който го е сътворил, трябва да възлюби своето творение. Не е било възможно той да създаде такова възхитително същество само за да го низвергне. А аз трябва да понеса мъката си за моето дръзко неблагоразумие! Не бях ли длъжна да почувствувам, след като ми беше забранено да го обичам, че не бива да го виждам?

Моя грешка и мое нещастие е, че твърде дълго отказвах да съзная тази истина. Вие сте ми свидетелка, моя скъпа и достойна приятелко, че приех тази жертва веднага щом разбрах колко е необходима. Но за да бъде тя пълна, не й достигаше само едно — за господин дьо Валмон нашата раздяла не беше жертва. Да ви призная ли, сега тази мисъл ме измъчва най-много? Непоносима гордост, смекчаваща терзанията, които изпитваме, с терзанията, които причиняваме на другите! Ах, аз ще победя разбуненото си сърце, ще го приуча към унижения!

Точно за това се съгласих да приема следващия четвъртък мъчителното посещение на господин дьо Валмон. Тогава ще чуя как той ми казва, че аз вече не съм нищо за него и слабото и мимолетно впечатление, което съм му направила, е напълно заличено! Ще видя как отправя към мен безразличен поглед, докато от страх той да не прочете в моя поглед вълнението ми, аз ще сведа очи. Благодарение на неговото безразличие сега ще получа писмата, които той толкова дълго отказваше да ми върне въпреки моите настойчиви молби! Той ще ми ги върне като ненужни вещи, които повече не го интересуват, а поемайки с треперещи ръце този позорен пакет, аз ще усетя как в тях го поставя силна и спокойна ръка! И най-сетне ще го видя как се отдалечава… отдалечава се завинаги и погледът, с който ще го проследя, не ще срещне неговия, защото той няма да се обърне към мен!

Аз съм обречена на това унижение! Ах, дано поне ми бъде полезно, дано осъзная слабостта си! Да, ще запазя грижливо писмата, които вече не са ми нужни. Ще си наложа срама да ги препрочитам всеки ден, докато сълзите ми заличат и последните следи по тях! А неговите ще изгоря като напоени с опасна отрова, която е разяждала душата ми! О, какво е любовта, щом сме принудени да съжаляваме дори за опасностите, на които тя ни излага, а най-вече, щом е възможно да се опасяваме, че все още я изпитваме, след като вече не я вдъхваме! Да избягаме от тази гибелна страст, която ни оставя да избираме само между срама и нещастието, а понякога съединява дори и двете! И нека поне благоразумието замени добродетелта.

Колко далеч е този четвъртък, как бих желала още сега да принеса тази мъчителна жертва и да забравя едновременно и причината, и причинителя! Това посещение ще бъде тежко, разкайвам се, че се съгласих. За какво му е да ме вижда пак? Какво сме сега един за друг? Ако ме е оскърбил, аз му прощавам. Готова съм да го поздравя, че иска да поправи грешката си, да го похваля и дори да му подражавам. Съблазнена от същите заблуди, ще последвам неговия пример. Но щом е решил да бяга от мен, защо ще ме търси? Нима за всеки от нас не е най-важно бързо да забрави другия? Ах, разбира се! И отсега нататък това ще бъде моята единствена грижа.

Ако позволите, моя любезна приятелко, ще дойда при вас, за да се заема с тази тежка задача. Ако имам нужда от помощ, а може би и от утеха, искам да ги получа само от вас. Вие единствена умеете да ме разберете и да говорите на сърцето ми. Вашето скъпо приятелство ще изпълни цялото ми съществуване. Бих преодоляла всички трудности, за да оправдая грижите, които бихте положили за мен. Ще ви дължа спокойствието, щастието, добродетелта си; и плод на вашите добрини ще бъде това, че най-сетне ще бъда достойна за тях.

Струва ми се, че ви написах много несвързано писмо, усещам го непрекъснато по вълнението, което изпитвам, докато ви пиша. Ако в него се прокрадват чувства, от които би трябвало да се червя, прикрийте ги с вашето снизходително приятелство. Доверявам се изцяло на него, няма да скрия от вас нито един трепет на сърцето си.

Довиждане, моя уважаема приятелко, надявам се след няколко дни да ви известя, че пристигам при вас.

Париж, 25 ноември 17…“