Габриел Шевалие
Клошмерл (21)

XX
Времето в извършило своето

Туристът, който преминава днес пред Клошмерл, ще се изненада много, когато научи, че скандали с кървава развръзка и световен отзвук са разтърсили някога този мирен градец. Впрочем, дори и в самия Клошмерл споменът за тези събития почва да се заличава. Минало е време и всеки ден то е носело своя дял от малки занимания, от малки радости, скърби, грижи, и безспирното му действие е напукало паметта на хората, която в повечето случаи е крехка, с много слаб капацитет, предвидена за един просто смешен срок.

Смъртта е премахнала някои от действуващите лица от 1923 година. Други, изхабени вече, са в действителност откъснати от живите; това, което им остава да живеят, краткия срок, даден им от снизхождение, не влиза вече в общата сметка на важните човешки действия. Положението на някои се е изменило и те са напуснали града — на едни обстоятелствата са се усмихнали и са увенчали с успех амбициите им; други са изживели тежки провали. Само за няколко години време хората променят връзките си. Нови честолюбиви стремежи, нови интереси ги свързват или разделят, съюзяват тези, които дотогава са били врагове, и разединяват онези, които са били съюзници. Лагерът на победителите, лагерът на завистниците, на примирените, на доволните от съдбата си са променяли състава си и мнозина от членовете им са преминавали при врага. Но градецът си е останал почти същият, без нови постройки, за които заслужава да се спомене: дълга редица от жълти и ниски къщи, почти всичките с еркер, със солидно стълбище, дълбока изба, тераса-балкон, с лозница над вратата; живописният безпорядък на грапавите зеленикави мазилки изпълва погледа и му разкрива тук-таме някоя стара, в прекрасен стил фасада, която облагородява прелестното простодушие на този градец. Църквата си е все същата, сбор от разновидни части, прибавяни последователно от всяко поколение с някакъв усет за пестеливост, който е запретявал да се възстановява повече от строго необходимото, и някакво смътно чувство за красота, което ги е карало да долавят прекрасното и ги е възпирало да го разрушат. Тази умереност е създала повече или по-малко навсякъде прелестта на френското село.

Зад църквата, гробището с хубаво слънчево изложение, получава обичайния си контингент от клошмерлци, който почти не се променя през годините. От една страна, кварталът на пресните гробове постепенно расте, а от друга, расте угарта, където се разпадат старите мъртъвци, изпаднали в забрава, които само птиците и насекомите навестяват. Но тези изоставени покойници, с разядени от буйната растителност надгробни плочи, получават всяка пролет най-красивите букети от цветенца, естествено поникнали тук, букети, каквито нямат поддържаните гробове, обречени да получават откъснати цветя и боклуци от стъкло, често пъти обидно прости. На главния площад големите кестени хвърлят все тъй гъста сянка. Когато човек постои под малко тъмния им свод, огромната панорама, изложена на жарките лъчи на лятното слънце, почти би дразнила погледа, ако този блясък не беше смекчен от трептенето на планинския въздух, който залива Клошмерл. Голямата липа изглежда повече от всякога непоклатима. Впила корените си в няколко столетия, самата тя е един от най-дълбоките корени в градеца.

Едно единствено нещо представлява, за посветения, белег за станалите промени. В горната част на градеца, срещу кметството, може да се види един писоар, а долу, близо до пералнята, още един — така че заедно с писоара на Уличката на монасите броят на тези уместни постройки се е увеличил на три. Наличието им свидетелствува за пълната победа на Бартелеми Пиешу, на сенатора Пиешу, който търпеливо е успял да осъществи точка по точка своята програма, благодарение на много навременната смърт на стария сенатор Проспер Луеш.

Почтеният Проспер Луеш почина на седемдесет и три години в едно потайно заведение, където се отдаваше на упражнения, които не бяха вече за неговата възраст и изморяваха опасно сърцето. Последната му въздишка беше въздишка на удоволствие, излетяла при такава поза, че особата, която му сътрудничеше в забавлението, едва цяла минута след това разбра какво се бе случило. Почувствувала го изведнъж твърде бездеен, тя удвои професионалното си усърдие и го насърчи: „По-бързо, бебчо! — прошепна тя. — Шефката не обича тая работа да се върши бавно.“ Но после с ужас откри, че прахосваше напразно усилията си под един труп, чиито очи не бяха изпълнени със сласт, а с вечен екстаз. Тя нададе пронизителни писъци, които прекъснаха дейността в съседните стаи, откъдето дотичаха, в одеяние на изненадани русалки, дузина млади жени с различни тела, всяко по своему прекрасно — тази къща беше една от най-добрите в Париж и претендираше, че притежава асортимент, в състояние да задоволи и най-взискателните клиенти: тук идваха дори изгонени монарси.

Под ръководството на шефката си, една умна жена, дамите се заеха веднага да придадат на покойния Проспер Луеш благоприличен вид, подобаващ на сенаторския му сан. Уведомена по телефона, полицейската префектура взе всички необходими мерки. Към два часа сутринта пренесоха тялото в частното жилище на сенатора, чиято смърт най-сетне можеше да бъде оповестена. Няколко часа по-късно във вестниците можеше да се прочете: „Този неуморим труженик умря на поста си, в момента, когато е разучавал до късна нощ една преписка във връзка с някои социални въпроси. Известно е, че тези въпроси са вълнували винаги Проспер Луеш и той си бе спечелил в тази област компетентност, която никой не му оспорваше. Последната му мисъл навярно е била за самоотвержените жители на нашите предградия, откъдето сам той бе дошъл. Изчезна една голяма и благородна фигура.“ Тези некролозни статии бяха коментирани още същия ден в кулоарите на Сената и Камарата.

— Прословутата преписка — каза един недискретен човек — е била младата Рири.

— От дома на Йоланд ли, искате да кажете?

— Ами, да! Тя беше любимката на Луеш. „Има пръсти на фея, тази малка!“, казваше той.

Пръсналата се бързо новина отведе значителна част от законодателното тяло в къщата на мадам Йоланд, която в продължение на няколко месеца позна небивал разцвет. Именно там бе постигнато националното единство между представителите на всички партии, които закопчаваха по коридорите жилетките си. Що се отнася до младата жена на име Рири, тя бе лансирана в кратко време, но много скоро бе иззета от общността в полза на един-единствен човек, извънредно богат старец, за когото описанието на последните мигове на Проспер Луеш беше единственото възбудително средство, което все още оказваше въздействие върху него.

Господин сенаторът дьо Вилпуй узна не без вълнение за смъртта на своя стар другар. Но успя да превъзмогне скръбта си и да изкаже в интимен кръг няколко, изпълнени с възхвала за покойника думи.

— Това е хубав край за един стар воин! Той умря в огъня, върху млада гръд! Съжалявам само, че не получи последно причастие! Но бог ще бъде милостив към него, защото имаше вкус, този юначага — тази Рири е великолепно момиче!

— Разправят, че попрекалявал… — подметна един от присъствуващите. И получи следния отговор:

— Какво наричате вие попрекалявал? Кажете по-скоро, че беше човек с много плам! — отсече господин дьо Вилпуй със сълзи на очи.

Въпреки това, той се възправи твърдо срещу мъката си и злокобните предчувствия, които тя пораждаше. „Така или иначе — каза си той, — Луеш все пак беше три години по-голям от мен!“ Тази възможност за отсрочка му възвърна увереността. Но реши, че трябва да реагира енергично след един толкова пагубен удар за спокойствието му. Състави програма за някои кротки удоволствия, които можеше да си достави още същата вечер при мадам Роз, друга специализирана къща, чийто извънредно млад персонал действуваше някак много освежително на човек на неговата възраст.

С подкрепата на Александър Бурдия и на Аристид Фокар, които бе съумял да спечели, всеки поотделно, за себе си, Бартелеми Пиешу зае мястото на Проспер Луеш. Станал веднъж сенатор, той завърза постоянни връзки със семейство Гонфалон дьо Бек, от Бласе, и без никакви затруднения омъжи дъщеря си Франсин за потомък на този благороден род, за който беше крайно наложително да позлати отново своя герб, тъй като се крепеше единствено от неравни бракове, все така добре подбрани що се отнася до богатството. Зестрата на Франсин послужи да се погасят някои неприятни дългове, да се поправи покривът на замъка, чието ляво крило бе също така възстановено, за да се настанят там младите съпрузи, докато Пиешу нагласи някъде зет си. Намислил бе да го направи околийски управител или да го вмъкне покрай многото други като него в някое министерство. Този брачен съюз струваше доста скъпо (Гаетан Гонфалон дьо Бек беше по княжески неспособен да задоволи собствените си нужди), но той ласкаеше Пиешу, разпростираше връзките и кръга на роднините му във всички среди. Това му придаде нова тежест, която го направи арбитър във всички дребни конфликти в областта между Сона и Азергските планини. Спечели си име на безпристрастен и с много здрав разум човек. Най-сетне и Клошмерл спечели от това. Нараства броят на събранията и посещенията на политически дейци, а това привличаше в градеца, където оставяха немалко пари, доста чужденци. На всички банкети в този край Пиешу изискваше да се сервира клошмерлско вино, а това беше в интерес на градеца. Търговците и лозарите бяха възхитени и горди с техния Пиешу, един славен хитрец.

Между семействата Гонфалон дьо Бек и Сен-Шул имаше някакво неясно родство. Чрез Сен-Шулови Дьо Бек бяха свързани с баронесата, а чрез нея можеха да се поддържат неофициално добри отношения с архиепископа, нещо, което съвсем не беше без значение. Пиешу си каза, че подкрепата на тези нови среди ще го направи една от най-влиятелните личности в Божоле, господар най-малко на десет долини. Една случайност, умело подготвена и от двете страни, събра заедно баронеса дьо Куртбиш и сенатора. Стана въпрос, между двамата, за Оскар дьо Сен-Шул, за политическото му бъдеще.

— Можете ли да се заемете с моя глупак? — запита направо баронесата.

— Какво знае да прави? — попита Пиешу.

— Деца на жена си. И при това, нужно му бе доста време. Извън това — нищо особено полезно. Достатъчно ли е, за да стане от него депутат?

— Предостатъчно — каза Пиешу. — Въпросът не е там. Бих могъл тайно да улесня избирането на вашия зет при условие, че всеки ще има изгода от това. Така че после да не бъда упрекнат от никого, разбирате ли?

— Разбирам много добре — каза баронесата все тъй рязко. — С една дума, какво искате?

— Не искам нищо, уговарям се — отвърна студено Пиешу, чиято диалектика се бе обогатила с нюанси, откакто той ходеше често в парламента. — Това е доста различно…

Баронесата не обичаше тези купешки приказки, които изглеждаха като поучения, предписвани от селяндури. Тя изрази яда си.

— Между нас двамата, драги мой, политическите хитрувания са излишни. Вие сте по-силен, съгласна съм. Впрочем, намирам, че това е жалко, и нищо не ще ме накара да променя мнението си. Но моите прадеди са разисквали повече договори от вашите, и то по-важни. Защото моите прадеди, драги мой сенаторе, не са били кои да е.

— Прадеди, госпожо баронесо — забеляза спокойно Пиешу, — аз също имам. Щом като съм тук.

— Незначителни хорица, навярно, господин сенаторе?

— Много незначителни хорица, госпожо баронесо. Слуги, твърде често. А това изобщо доказва, че моите прадеди са действували по-умело от вашите… И тъй, за какво говорехме?

— Вие имахте думата, господин сенаторе. Чакам вашите условия с вързани ръце и крака, драги мой. Да видим, дали ще се възползувате от това.

— Ще се възползувам толкова малко, че ще ви освободя веднага — каза галантно Пиешу. — Изпратете при мен вашия зет, така ще бъде по-просто. Мъжете се разбират по-лесно помежду си, когато се касае за някои по-особени въпроси.

— Добре — каза баронесата. — Ще му обадя.

Тя стана. Готвеше се да си върви, но преди това:

— Пиешу — каза тя приятелски, — би трябвало да се раждат хора като вас в нашия свят… вместо тези контета с птичи мозък, като този беден Оскар. Изглежда, че сте били хубав мъж на трийсет години? И сте забравили да бъдете глупав. Елате на вечеря в замъка някой ден. И доведете с вас и дъщеря си, тази млада Гонфалон дьо Бек. Ето че стана от нашите, тази малка!

— Още е твърде рано, госпожо баронесо. Боя се, че има още да се желае, що се отнася до маниерите й!

— Именно за това, драги мой, трябва да се заема с нея. Ще я пооформя. Видях я, хубаво момиче е.

— И освен това не е никак глупава, госпожо баронесо.

— Но мъжът и е глупав за двама, на горката хубавица! Както и да е, ще се опитаме да направим от нея една почти прилична имитация на знатна дама. Защото винаги ще й липсват няколко века възпитание, не забравяйте това, драги мой! Казвам го, без да искам да ви засегна!

Пиешу се усмихна.

— Не се засягам лесно, госпожо баронесо, би трябвало да знаете това. Но мисля, че моята Франсин ще се научи бързо на вашите гримаси. Единадесет месеца откакто се е омъжила и вече е възприела цялата онази надутост на вашите високомерни особи. Трябва да видите как говори със собствения си баща!

— Това е добър признак, драги ми сенаторе! И така, разбрано! Доведете ми я, ще я науча на надменността на благовъзпитаните. Ако ме слуша, децата й, след двайсет години, ще бъдат напълно вчовечени.

Преди да си тръгне, баронесата отново се изтърва и изрази някои съжаления.

— Колко жалко, че хората от нашия свят имат нужда от вашите пари, за да поддържат положението си!

При тези думи Пиешу се показа по-голям селяндур, отколкото си беше по природа:

— Нашите гологани, така е, няма кво, наистина ви помагат, но и кръвта ни не по-малко! Гаче ли имаше нужда от Пиешувска кръв, за да позаякне, тази кекава гонфалонска порода, а?

— Най-лошото е, че това е вярно! — каза баронесата. — До скоро виждане, републикански шмекер такъв!

— До скоро виждане, госпожо баронесо. Голяма чест беше за мен…

Разбирателството между кметството и замъка бе извършено много тактично. Оскар дьо Сен-Шул стана депутат, нещо, което все пак предизвика известни упреци, отправени към Пиешу от най-близките му хора. Но той отвръщаше спокойно, имайки предвид зетя на баронесата: „Има и по-тъпи от него в Камарата! Колкото повече такива глупаци влязат там, толкова по-добре ще вървят нашите работи. Защото хитреците са толкова завистливи, че само крещят и объркват всичко.“ Тази философия обезоръжаваше недоволните, а на най-упоритите Пиешу предлагаше известни облаги. Впрочем по случай тази изборна победа, баронесата беше устроила голямо празненство. Цял Клошмерл пи и танцува в нейния красив парк, а илюминациите му се виждаха отвред наоколо. Този прием поласка клошмерлци. Всички бяха съгласни, че никога нито Бурдия, нито Фокар не ги бяха посрещали с такова великолепие.

 

През 1924 година Франсоа Туминьон завоюва след ожесточена борба титлата Първи Биберон. Но почина три години по-късно, жертва на цирозата, която съсипваше един след друг всички шампиони на оканицата. Междувременно Жудит роди едно великолепно дете, на което Иполит Фонсиман стана кръстник. Впрочем всички казваха, че прелестното бебе имаше чертите на хубавия секретар на съда. След смъртта на съпруга си Жудит съкрати траура си и продаде „Галери Божолез“. Установи се в Масон, където се омъжи за любовника си, купи едно кафене, което притегателното й присъствие бързо изпълни с клиенти, и даде живот на две еднакво прекрасни близначета, които много приличаха на по-голямото си братче. След това, напълно щастлива, тя напълня и вече никога не напусна касата на своето заведение, където вълнуващото изобилие на нейната гръд и на тила и предизвикваше дълго време всеобщо възхищение.

Помирени от общите си интереси, Артюр и Адел Торбейон се възвърнаха отново към съвместния си живот. И ако Адел си позволяваше пак някоя от онези прищевки, към които я тласкаше една твърде буйна зрялост, мъжът й си затваряше очите. Той знаеше от опит, че е по-добре да се правиш, че не виждаш неща от този род и най-вече да не вдигаш скандал. Всекидневната печалба, която с равномерно темпо водеше към богатство, заличаваше някои нередности, които не накърняваха вече твърде много честта на кръчмаря. Има някои дребни постъпки, на които отдаваме прекалено голямо значение на младини, но които възрастта неусетно отново поставя в категорията на празната суетност. „Няма да ми я изхабят я, пък и настроението и е по-хубаво така, а това, от друга страна, е добре за търговията!“ — казваше си Артюр. Впрочем, по този въпрос жена му зле приемаше забележките, а той добре знаеше, че не би могъл да намери друга като нея, така ценна за една кръчма.

От румена здравенячка, каквато си беше, Бабет Манапу за няколко години се превърна в огромна дунда, с невъобразимо грамаден ханш и ненки, с напукани от пране ръце, с още по-ярък тен благодарение на божолезкото вино, което тя употребяваше повече от всякога, и то наистина по мъжки. („Когато човек работи тежък труд, трябва да пие както подобава.“) Макар и много натежала, за нея продължават да казват, че никак не си поплюва и е най-устатата в Клошмерл, всепризната царица на пералнята, където всички събития в градеца се коментират разгорещено. Докато пък госпожа Фуаш, съсухрена от годините, схваната от ревматизъм, е станала още по-въздишаща, по-съчувствуваща и по-шепнеща от всякога. Тя все още поддържа хрониката на градеца с едно дори нарастващо постоянство, защото полека-лека почва да предъвква едни и същи неща. Благодарение на съпружеската й преданост, величественият образ на покойния Адриен Фуаш властвува над цяла една залязваща епоха.

Йожен Фаде е построил гараж. Станал е агент на една голяма фирма, чиито коли се произвеждат серийно. Този нов вид търговия го прави горд и му дава възможност да отсъствува под предлог, че трябва да се направят проби и да се подготвят продажбите. Но Леонтин Фаде строго контролира количеството на бензина, кредитите, поправките и работното време. Тя е съумяла да вдъхне респект както на клиентите, така и на двамата чираци. Този респект осигурява на търговското предприятие Фаде здрави финанси.

Всички нещастия на хората идат от това, което става в мозъка им. А мозъкът на Роз Бивак, станала Роз Бродкен, е един от най-ленивите мозъци, които човек може да си представи. Така че тя е щастлива, защитена от въпроси, сравнения и ламтежи, които измъчват някои умове. Роз има един-единствен образец за живота — своя Клодиюс, който си остава за нея онзи хубав войник, появил й се някога като вестител на пролетта. Тя му ражда деца, готви му и го пере — хубави деца, хубава супа, и хубаво поддържано бельо. Винаги свежа, винаги усмихната и скромна, винаги покорна, не се муси за нищо, нито през деня, нито през нощта. Помирила се е с господа, а също така и със Света Богородица (която навярно е разбрала, че тя не е по непорочните зачатия) от женитбата си насам, решена набързо благодарение на острата намеса на баронесата — това е с една дума тази Роз Бродкен, една от младите жени в градеца, която би могла да бъде дадена за пример на добро поведение и преданост към съпружеския си дълг. „Не, не излезе балама ти, Клодиюс!“ — все още повтаря от време на време Адриен Бродкен като гледа снаха си, която пък гледа своя Клодиюс, свенлива и изчервена както в първите дни, и която би могла да каже както в първите дни: „С Клодиюс ми е някак по-друго!“ А това означава, че целият свят не струва за нея колкото един Клодиюс Бродкен, това чудовище Клодиюс, благодарение на когото е познала през 1923 година цялата сладост на живота, под въртящите се звезди на априлското небе, превърнало се в техен сватбен балдахин.

 

Едно семейство в Клошмерл има зла участ — семейството на Жиродо, и се разпиля в безчестие.

Да се върнем в 1923 година. Пред очевидността на отвличането, известено официално от Париж на родителите й от младата Ортанз, Иасент Жиродо бе принуден да капитулира и да отпусне известна издръжка на дъщеря си, за да й даде възможност да се омъжи за своя голтак, ако въобще успееше да го накара да се ожени за нея, нещо, което все пак би било добре, след такъв скандал. Но, макар и хванат на тясно, нотариусът бе отпуснал само една малка сума, като заявяваше, че не желае да издържа онзи нищожен нехранимайко, който щеше да му стане зет, злоупотребявайки с доверието на дъщеря му, и Дени Помие трябваше да се заеме с намирането на средства.

Този момък беше поет, но разбра по един доста горчив начин, че в един свят, управляван от голямата пара и разтърсван от машините, поезията не може да осигури това, с което можеш да отидеш всяка сутрин при хлебаря. Реши да се обърне към баналната проза, като си запазваше правото да вмъква в нея измислени от него неологизми и немалък брой картини. Успя да влезе в един вестник, където го набутаха в черната хроника както мнозина други, почнали също оттам, давайки му надежда, че бързо ще да напредне, ако съумее да се прояви в тази малко тъмна област. И той наистина се прояви, макар и по един неочакван начин — особено за главния редактор! — тъй като правеше труден за четене или направо хумористичен вестника, в който работеше. Твърде много изпълнен с лиризъм, Дени Помие го вмъкваше навсякъде — в описанията на катастрофите, на нападенията, в кражбите на джебчиите, в самоубийствата. Трябва да признаем, че този лиризъм подхождаше в тия неща като косъм в супа. Той изложи в поетичен език подробния доклад на едно убийство в провинцията и изпрати една изумителна телеграма, напомняща доста на шифровано известие, на което обаче никой в редакцията не притежаваше ключа. Веднага след завръщането му на младия репортьор бе заявено, че неговият стил, който би направил чудеса в чистата литература, не ставаше никак за информацията. Посъветваха го да потърси щастието си другаде. Дени Помие направи още два опита от този род, които демонът на поезията бързо успя да провали.

Беше епохата на скорозрелите таланти. Наближаването на тридесетата му година тревожеше сериозно този поет. „Тридесетата година — каза си той — е възрастта, в която Балзак се е заел да пише за бъдещите поколения, но в нашия век това би било закъснение и за Балзак.“ И той реши да изпревари с три години автора на „Човешката комедия“. Положи основите на един обширен цикъл от романи, който щеше да носи общото заглавие „XX век“. Първият том щеше да се нарича „В зората на века“. Затвори се решително и за осем месеца написа един ръкопис от петстотин и дванайсет машинописни страници без полета. „В зората на века“ бе препечатан в седем екземпляра от самата нежна Ортанз. И седем парижки издатели получиха едновременно този обемист шедьовър.

Единият от издателите отговори, че ръкописът представлява известен интерес, но че тонът му не е достатъчно литературен за издателството му. Друг отвърна, че ръкописът представлява известен интерес, но че тонът му е твърде литературен за издателството му. Трети, че в него почти няма интрига. Четвърти, че се отдава много голямо значение на интригата. Един попита „дали авторът не се подиграва с хората“, без да се дообясни. Друг пък съветваше автора „да бъде любезен да си осигури услугите на някой преводач, понеже във франция не е прието да се публикува направо на ирокейски [Ирокейци — общо название, давано от европейците на шест групи от североамериканските индианци. — Б. пр.]“. Най-сетне седмият не отговори и никога не върна нищо.

Тези огорчения следваха едно подир друго за един период от шест месеца, време, за което Дени Помие написа един малък роман, „Базари на мечти“, също така преписан в няколко екземпляра, но чиято участ не бе по-добра.

Отчаян, Дени Помие се насочи към романа-фейлетон. Тук неговият първи опит бе увенчан с известен успех. Не му оставаше нищо друго освен да постоянствува, нещо, с което той се зае методично. Всяка сутрин, пушейки лула, той отхвърляше своите двайсет страници, като прибягваше до бързите диалози, когато вдъхновението спадаше („Най-важната от дарбите на фейлетониста е да отива на нов ред“ — беше го поучил един от ветераните на този литературен жанр.) След това Ортанз преписваше на пишеща машина черновите му.

Тя беше щастлива. Обхваната беше от упоритото заслепение на нежните влюбени жени и не се съмняваше, че нейният Дени беше велик човек. Той беше впрочем един много весел велик човек. След като беше употребил цялата си сутрин да обърква здравата работите на своите герои, да прави комбинации с поквара, мошеничества и убийства, вечерта беше разположен да се забавлява като дете. Всичките му лоши инстинкти отиваха във фейлетоните. А това му оставаше един излишък от прелестни лудории, които очароваха младата жена, и тя благодарение на пламенната си любов сливаше собствената си съдба с романтичната участ на идеалните героини от сергията на Дени Помие. Този начин на живот позволи на семейството, увеличено с две хубави деца, да свързва без чужда помощ, макар и твърде скромно, двата края до 1928 година, когато Иасент Жиродо умря.

Най-сетне касата на нотариуса бе отворена и съдържанието й поделено, а то превишаваше чисто и просто два пъти и най-оптимистичните предвиждания. Скъперниците се реабилитират по този начин след смъртта си, докато хората често пъти проклинат паметта на щедрите. Наследниците му счетоха, че нотариусът, комуто беше хрумнало да умре, без много да се бави, макар че не оставяше близките си неутешими, заслужаваше все пак благодарствен молебен. И впрочем не е ли белег на правилно разбран алтруизъм, ако превърнем смъртта си в мил семеен празник? В този смисъл смъртта на Жиродо бе същински шедьовър.

Няма шедьовър, който да не е струвал страдания за автора си. Така стана и с Жиродо, който умря от мъка, като гледаше как парите му се топяха, а това отчаяние положително ускори смъртта му. Заслугата или честта за преждевременната му кончина се пада на сина му, Раул Жиродо, отвратителен момък, който беше, както казваше баща му, „просмукан само от пороци“. На осемнайсет години този младеж, явно неподатлив на учене, се установи в Лион, за да изкара стажа, който трябваше да му открие пътя за длъжността нотариус. Раул Жиродо, знаем вече това, имаше твърде решителни идеи за начина, по който трябваше да се възприема живота. Той не се отклони от програмата, която си беше начертал отрано и чийто първи член повеляваше да не стъпи у нито един нотариус. В провеждането на тази програма той имаше винаги тайната поддръжка на майка си, която чрез някакво изопачаване на женското чувство, съчетано с майчината любов, имаше невероятна слабост към този момък, наистина удивителна за тази навъсена жена. Просто да се пита човек дали не би трябвало да види в тази склонност някакво смътно кръвосмесително привличане, впрочем неосъзнато от самата нотариуша, чрез което природата й си отмъщаваше със закъснение за някои неспособности, тласнали Жиродо в ръцете на развратниците. Така или иначе Раул Жиродо измъкваше от майка си всичките пари, които тя държеше в резерв в разни тайни места, защото у жените от рода Тапак-Дондел беше прието да си имат, без знанието на мъжете си, скрити пари за черни дни, тъй като тези дами считаха, че мъжете са способни на всичко, дори да се разорят някой ден, поради този мръсен техен навик да тичат подир „разни твари“. Този вкус към пестене подтиква жените да следят работите в дома си, така че това е от полза за всички.

Но дойде време, когато нито спестяванията на нотариушата, нито удръжките от обичайния вътрешен бюджет не бяха в състояние да задоволят нуждите на нейния син. За нещастие на родителите си, този младеж бе срещнал наскоро омайната руса красавица, за която бе винаги мечтал. Това беше нещо неудържимо като зов на призвание. Тази личност, наричана фамилиарно Дади, на двайсет и шест години, когато Раул се запозна с нея, беше държанка на един лионски фабрикант на коприна, богат и влиятелен човек в града. Раул Жиродо бе поразен от елегантността на тази дама и погубен от вещината й в любовта. От своя страна тази Дади не остана безчувствена към такова обожание, към такова младежко усърдие, и освен това тя имаше нужда от развлечения, както и от грижи, извън две-три вечери седмично, които й посвещаваше един петдесет и седем годишен мъж, именно този господин Ашил Мюшкоан, фабрикант на коприна.

Усъвършенствуването на един младеж запълваше твърде приятно следобедите на Дади, а понякога и нощите й, тъй като, доверявайки се на установените навици на своя индустриалец, тя никак не се притесняваше.

Ала няма чак толкова добри навици, та никога да не се нарушат. Господин Мюшкоан пристигна една вечер съвсем неочаквано, използува собствения си ключ и завари при своята хубавица един хлапак, чието оскъдно одеяние трудно спомагаше да му бъде представен за малкия братовчед, който се е отбил на минаване през града. Последваха няколко мъчителни мига. Но господин Мюшкоан прояви голямо достойнство. Като наложи отново шапка върху плешивата си глава в знак на презрение, той каза на силно изчервилия се Раул Жиродо: „Моето момче, щом държите да си доставяте удоволствията на хората от моята възраст, трябва също така да поемате и съответните задължения. Предоставям ви, прочее, грижата да посрещате сметките на госпожата, на която поднасям за последен път своите почитания.“ И като каза това, господин Мюшкоан си отиде и остави измамниците, чиито забавления бе прекъснал, без желание да ги продължат веднага.

— По дяволите в края на краищата! — рече вълнуващата Дади, след като се съвзе от смущението си. — Ще си намеря някой друг!

Искаше да каже, че ще се погрижи за заместник на господин Мюшкоан от финансови съображения. Раул Жиродо й заяви, че единственият заместник на този господин ще бъде самият той. И като взе в обятията си хубавата си любовница, той й обясни, че баща му, един нотариус циция, разполага с огромни средства, нещо, което представляваше солидна гаранция за сключването на заеми. Дади извика, смеейки се: „Ще бъде много забавно!“ Забавно — за нея това означаваше, че работата се сливаше с удоволствието. В своята авантюристична кариера такъв идеален синхронизъм почти не й се бе представял. Но ето че този път й се представи, тъй като Раул Жиродо, на деветнайсет години и нещо, започна да издържа тази красива жена, която ярко блестеше сред леконравния женски свят в Лион.

Шест месеца по-късно един безчувствен лихвар предприе пътуване чак до Клошмерл, за да поиска от Иасент Жиродо сумата от петдесет хиляди франка, дадени в заем на сина му, както удостоверяваха за това разписките, подписани от Раул. В първия миг нотариусът понечи да изхвърли навън този безскрупулен човек, но лихварят подметна своевременно, че „малкият млад човек може да бъде окошарен“. Нотариушата, която пристигна тъкмо в този миг, чу това и се просна с целия си ръст на пода в несвяст. Нотариусът плати, вайкайки се като Арпагон [Главен герой в комедията „Скъперникът“ от Молиер. Б. пр.]. А на другия ден довтаса в Лион и завари виновника в компания с неговата курва.

Той ги потърси и ги намери, естествено, заедно, защото те не се разделяха. Настанили се на същата седалка в една голяма кафе-сладкарница, те представляваха една от онези двойки, които предизвикват завист, изцяло заети с взаимното си обожание, и чиито тела, изкъпани, напарфюмирани и постоянно обновявани, са най-голямото им развлечение. Те се усмихваха един на друг като спокойни съучастници, дразнеха се, скарваха се, сърдеха се, помиряваха се, целуваха се, без ни най-малко да се стесняват пред сто души, гледайки на света като на нищожна величина, защото бяха щастливи, очаровани един от друг. Не изглеждаха да се отегчават, тъй като разполагаха с неизчерпаемия запас от незначителни глупости, които представляваха основата на разговорите на младите влюбени, за които думите и общественият живот са само прекъсвания на удоволствието, а удоволствието единствено е важно. Раул Жиродо проявяваше такава непринуденост в маниерите, че би могъл да накара баща си да се гордее с него. Ала нотариусът, засегнат жестоко с цели петдесет хиляди франка, изпитваше към сина си онова изпълнено с ненавист озлобение, което чувствува към нападателя си някой намушкан с кама човек. Той се вгледа в особата, в прелъстителката — трябваше да признае, че е очарователна и избрана, би казал човек, от сина по вкуса на бащата. „Докато аз се лишавам! — помисли Жиродо. — Но това няма да продължи така…“ И все пак тази жена му напомняше нещо. Изведнъж той я позна, спомни си всичко… И пребледня. Вътре в него започна мъчителна борба между справедливия му гняв и лицемерието му, опора на една почтеност, която той считаше за най-голямото благо в нравствен смисъл.

Кариерата дори на едно такова хубаво и неглупаво момиче, какъвто беше случаят с Дади, е все пак трудна и зависима от много случайности. Преди да се приобщи към тази аристокрация на куртизанките, които наричаме държанки, Дади като начинаеща преживя черни дни. Мъкнеше се нощем в центъра на Лион като малка гладна и плаха скитница, която не всякога успяваше да продаде тялото си. При това тялото й беше хубаво, без никакъв недостатък. Но известността на едно тяло, както и известността на един талант, се разпространява бавно. Имаше един период, когато се спеше с Дади за петдесет франка. Няколкостотин души спаха с нея на тази цена, както биха спали с всяка друга, и на никой и през ум не му мина да се похвали с това. По-късно някой откри достойнствата на Дади. И тогава стана много трудно да се спи с нея и всички искаха да сторят това на каквато и да е цена. Тя има прозорливостта да разбере тогава, че от сега нататък ще трябва да раздава благоволението си с крайна пестеливост, условие, което тя наричаше, кой знае защо, „преструвките на кокошките от висшето“. Оттогава някакво снобистко течение се насочи към Дади. Едрата индустрия започна да си я оспорва и няколко фалита на търговски фирми бяха обявени в нейна чест. Славата й на опасна жена покачи цената й на върха на най-високата тарифа.

Изненадващо е, че бе приела услугите на Раул Жиродо, чиито средства бяха скромни и немного сигурни. Но в случая имаше увлечение, а освен това Дади си позволяваше една прищявка. После мисълта за женитба, толкова силна у всяка жена, каквото и положение да заема, отново изигра своята роля в плановете й. След като знаеше добре сексуалната привързаност на Раул към нея, тази мисъл не й се струваше толкова невероятна. Но съществуваше една друга пречка, която Дади не подозираше, пречка, която караше Жиродо-баща да бледнее в един ъгъл на кафе-сладкарницата, от където наблюдаваше, без те да го виждат, сина си и любовницата му.

През времето на своята неизвестност Дади бе станала няколко пъти предмет на „тайни милостини“ от страна на нотариуса — ето това беше ужасната действителност, която току-що се беше разкрила пред него. Известно е, че тайните милостини имаха в отплата някои съвсем интимни услуги, а нотариусът предявяваше в това отношение такива специални изисквания, че смяташе за недопустимо синът му да узнае някога за тях. Можем да си представим объркването на бащата, у когото заплахата от тези срамни разкрития възпираше избухването на справедливото му възмущение. Скрит зад една от колоните на заведението, той обмисляше най-различни начини, за да откъсне сина си от властта на тази жена, чиито средства за въздействие, както сам знаеше това, бяха много силни, силни и разяждащи. Тъй като някога беше изпитал техния могъщ ефект върху уталожените си вече чувства, той беше в състояние да прецени какъв би бил ефектът им върху лесно възпламенимите чувства на един млад човек. Към това се примесваше някаква смътна ревност, която, прибавена към загубата на петдесетте хиляди франка, измъчваше ужасно горкия човек. Най-сетне той чувствуваше как неговото достойнство биваше въвлечено в тази работа и ставаше играчка на съдбата.

Раул и Дади станаха изведнъж и хвърлиха поглед към хората в залата. Младият човек забеляза баща си, а дамата му позна в това дребно човече бивш свой клиент тъкмо когато Раул, сочейки й Жиродо, й каза: „Ето го моя старик! Трябва да поговоря с него. Чупи се!“

Понятно е, че в случая Жиродо беше пленник на неизповедимите тайни, които младата жена знаеше, и че страхът да не проговори възпря нотариуса от действия, и че Дади, още щом откри този страх — а това стана много скоро, — се почувствува господарка на положението и подтикна Раул към луди разходи, огромни заеми и арогантни бунтове.

За Жиродо това беше жестока Голгота. За две години трябваше да изплати двеста и петдесет хиляди франка дългове, направени от Раул, без да се смятат сумите, които този окаяник измъкваше от майка си. На нотариуса му се случи веднъж да срещне на една лионска улица Дади и тази отвратителна развратница, която тровеше живота му, тази наемна довереница на неговите пороци, се осмели да му се усмихне. Срамът и мъката подкопаха Жиродо. Животът му изтичаше през открехнатата врата на касата му, откъдето излизаха парите, които му изтръгваше тази лионска Месалина [Първата жена на римския император Клавдий I, известна с развратния си живот. Убита през 48 г. от и. е. — Б. пр.]. През последните месеци като че ли кръвта му влачеше меден окис из жилите му — до такава степен тенът му бе придобил оттенъка на стар бронз, изложен на атмосферните влияния. Жиродо умря на петдесет и шест години, изпълнен с толкова огорчение, че вече на прага на вечността той се сбогува със света, като промърмори: „Тази мръсница ме изсмука!“ — съвсем неясен израз, който бе сметнат за бълнуване. После нотариусът изпадна в кома [Сънно състояние, физическа депресия, близка до смъртта, вследствие болест или тежка рана. — Б. пр.].

След като плячката от нотариуса бе поделена, семейството му продаде кантората му и напусна Клошмерл. Станал изведнъж милионер, Дени Помие нае голям апартамент в Париж, почна да приема много хора, да пише много по-малко и си създаде много хубаво име в литературата.

След няколко години, прекарани в любовен безпорядък, Дади, прехвърлила вече тридесетте, погледна сериозно на нещата и се омъжи за Раул. Станала веднъж законна, постепенно тя се промени, премина в лагера на почтените жени, където блести на първо място с непримиримостта си, като критикува строго тоалетите, клюките и нравите. Скоро ще стане дама-покровителка и вече ограничава разходите на мъжа си. Раул Жиродо е принуден да търси другаде развлечения. Току-що си е намерил любовница, друга блондинка, млада, свежа пълна, каквато беше Дади на деветнайсет години. А самата Дади, затлъстяла и променена, му прави сега бурни сцени. През време на разправиите понякога тя му казва:

— Ще станеш същата стара свиня като баща си!

— Откъде знаеш — пита Раул, — че баща ми беше стара свиня?

— Ами че мутрата му беше наистина такава! Полека-лека и ти ще заприличаш на него!

Това е вярно — Жиродо-младши колкото по остарява, толкова повече заприличва на покойния Жиродо. Впрочем този някога недостоен син с всеки изминат ден става все по-склонен да защищава баща си, да открива в него качества, които приживе не му е признавал. А това е знак, че съзрява, че самият той не е твърде далеч от собственото си превръщение, че скоро ще влезе в спокойното лоно на същата тази буржоазия, с която е свързан с всичките си фибри. Тази привързаност ще се прояви особено тогава, когато синът му стане достатъчно голям и той ще може да му втълпи строгите принципи на един морал, произлязъл по права линия от нотариуса Жиродо.

Що се отнася до вдовицата на последния, Филипин Жиродо, тя се приюти в Дижон, люлката на Тапак-Донделовци, където има в изобилие стари госпожици и баби от това семейство. В тяхното общество бившата нотариуша разисква върху нещастията в собствения си живот, болестите на тялото си и огорченията, причинени й от слугините й, а това представлява главното занимание на тези полуоттеглили се от живота особи. Извън това те поразвеселяват последните си години, като си пийват доста касис, прочутия дижонски касис, чудесен със сухи сладки.

 

На тази напреднала възраст, до която праведно е достигнал, кюрето Понос през хубавото време на годината прекарва всеки ден по няколко часа на сянка в градината си в компания с лулата си, молитвеника си, чаша кафе и шишенце гроздова ракия. Но лулата угасва, защото старият свещеник се задъхва, единият пръст ракия си стои в чашката, а молитвеникът не се отваря. Радвайки се на зиморничавия покой на старците, кюрето Понос размишлява върху живота си, който наближава към своя край. Именно от тези връщания към миналото се вдъхновява той при своите импровизирани проповеди, съобразени повече с неговия личен случай, отколкото с правилата на богослужението. Натрупал тежък апостолически опит, който бавно му е разкрил същината на душата, Понос изпитва голяма жал към човека, който в основата си не е лош — мисли си той, — защото човекът искрено желае справедливост и спокойно щастие, но в този си стремеж загубва посоката като слепците, чиято тояга не намира вече, за да се ориентират, стени или неравности по пътя им. В този техен път към доброто, извършван пипнешком, хората наистина вървят като слепци, като жестоки слепци, но може би премногото падания и страдания ги правят толкова жестоки.

Сам, съвсем тихо, клошмерлското кюре пледира каузата на своето паство: „Не, господи, нашите клошмерлци не са лоши, а и самият аз, господи, също така не съм лош, знаеш това. И все пак…“ Той мисли за наказанията, които очакват неразкаялите се или изненаданите от смъртта грешници. И тогава отправя един въпрос към снизходителното клошмерлско небе, синьо като дрехата на Светата Дева: „Пъкълът не е ли на земята, справедливи и милостиви боже?“ Въздъхва и се вглъбява в себе си, прехвърля собствените си грешки: „Някога, уви, и аз съм блудствувал — о, умерено и без наслаждение (как да изпиташ наслада с Онорин?), но и това беше много и се разкайвам, Господи, в своята безкрайна снизходителност ти ще вземеш предвид това. Знаеш, че си ме надарил с пълнокръвно, взискателно тяло и съм прегрешавал в краен случай. Искрено се разкайвам, господи, за тези грешки на моята младост и ти благодаря, че си ми отнел отдавна опасната и противна мъжка способност, понякога коварно влагала похотливост в беседите, които съм имал с моите енориашки за спасението на душата им… Господи, прояви милост и към старата Онорин, когато се яви пред теб, нещо, което скоро ще стане. Отдай най-вече на предаността нейното поведение, което е било, повече от каквото и да е друго, милосърдно, като се има предвид, че съм се възползувал от нея толкова набързо, че за бедната мома нямаше никаква изгода от това, и без нито една от онези подготвителни любезности, които, изглежда, са в употреба у хората, но които биха били последната степен на падението на един църковен служител. Най-малко поведението на Онорин е спомогнало позорът на моето непостоянство да не навреди на Църквата и затова на преданата служителка навярно ще й бъде дадено голямо опрощение… Благодаря ти също така, господи, че си довел в този край госпожа баронесата, която е така добра към мен и изпраща всяка седмица шофьора си да ме отведе на обяд в замъка. Макар че кухнята на госпожа баронесата е изискана, не се радвам на насладите на лакомството. Почти не ям и не пия вече, стомахът не ми позволява това. Поразвличам се само сред това толкова прекрасно общество и изпитвам задоволството да отбележа, че почитат Църквата в лицето на моята скромна особа… Господи, разпростри своя мир и над твоя стар и несъвършен служител! Отреди ми лека смърт! Твоят час ще бъде мой час! Но признавам съвсем открито: ще напусна с голяма мъка моите клошмерлци, а и тези добри хора ще се опечалят, когато си отиде техният стар Понос, който познава всички в градеца. От толкова време, направи му сметка… И затова, господи, не бързай да ме повикаш, остави ме колкото си щеш в долината на мъките. Мога все още добре да си върша службата. Ето, дори тази сутрин дадох последно миросване на старата Меме Бофе, онази Меме Бофе, дето живее на големия кръстопът, на повече от три километра от градеца, и изминах този път пеш и на отиване, и на връщане. А това, значи, господи…“

Така размишлява и си мърмори старият Понос, отслабнал, побелял, с трепереща глава, като мърда полека челюстите си, където липсват почти всички зъби. А погледът на изхабените му очи се рее из далечината, отвъд сонското поле, из домбското плато, по посока на Ар, селището на блажения Виане [Виане — свети Жан-Батист-Мари, кюре на Ар. Роден в Дардии (1786–1859). Канонизиран за светец през 1925 година. — Б. пр.]. Той отправя към този образец на селските свещеници една последна молба: „Добри ми Жан-Батист, отнеси се братски с мен, издействувай ми милостта да свърша без големи мъки, като добър свещеник. Не като светец, като теб, разбира се, би било твърде хубаво. Чисто и просто като добър човек, като честен християнин. И ела да ме чакаш на вратата, там горе, когато си тръгна оттук. Защото никога няма да посмея да вляза самичък — нали се познавам. И никой не ще си направи труда да дойде да посрещне бедния стар Понос от Клошмерл, и никога няма да успея да открия сред тази тълпа къде са се събрали клошмерлците, които съм изпроводил до гробището, снабдени с опрощение. А какво ще правя на небето без моите клошмерлци, блажени Виане? Не познавам никои други на този свят извън моите лозари и техните добри жени…“

И в този миг кюрето Понос, обронил глава на гърдите си, потъва в сладка дрямка, която го кара да предвкусва вечното блаженство.

 

През месец октомври 1932 година, десет години след времето, когато почва нашият разказ, една вечер двама души се разхождаха бавно един до друг по главния площад на Клошмерл-ан-Божоле и тези двама души бяха същите, които се разхождаха пак там преди десет години, в същия час: Бартелеми Пиешу и Тафардел.

Но тези двама души се бяха променили. Без съмнение не толкова от годините, колкото от твърде несходната еволюция на техните кариери. Социалното различие, подчертано от самоувереното държане, интонацията, жестовете и подробностите в облеклото, се чувствуваше сега още повече. Кметът, станал вече сенатор, налагаше почтителност чрез безброй неопределими неща. Това не се дължеше специално нито на дрехите му, нито на някаква превзетост в обноските или в начина на говорене, а на целокупната му личност, на излъчващите се от него сила, спокойствие и могъщество. Някакъв ореол на сигурност и здраве обгръщаше Пиешу. Когато го виждаше такъв, човек имаше чувството, толкова рядко и радостно, че се намира пред някой, който е сполучил напълно в живота и който, знаейки, че нищо негово няма да бъде оспорено, може да се наслаждава на тържеството си, без да повишава тон, без да прекалява, в една приятна и отморяваща отпуснатост.

До неговата простота велеречивата важност на Тафардел изглеждаше при първия досег смешна, но след това човек можеше да я намери трогателна. Защото крайностите на тази важност допълваха недостига на материални успехи у човека, чието достойнство не изпъкваше с хубави имоти със слънчево изложение, нито със скъпо платени длъжности или блестящи бракове. Три години преди пенсионирането си Тафардел си оставаше същият онзи чист интелектуалец, онзи самотник, онзи честен републиканец, чиято заплата не надвишаваше деветнайсет хиляди франка, което впрочем за Клошмерл представляваше съвсем задоволителен доход, особено със склонностите на учителя. Но Тафардел зле използуваше своите средства и затова именно елегантността беше непознато изкуство за него. Той приемаше, че един отличен педагог може да бъде благоприличие облечен само с твърда яка от целулоид, сако от алпака, панталон от лен и шапка тип панама. Тези принадлежности, купени от магазини за конфекция, прилягаха по един твърде относителен начин към мършавото му тяло. Излъсканото сако и окъсялите панталони, прани неведнъж, свидетелствуваха за дълга употреба. Не че Тафардел беше скъперник, но на младини се бе формирал в суровата школа на нищетата, а по-късно — в школата на зле платените чиновници. Оттам беше придобил за цял живот някои навици — благоразумна пестеливост и пренебрежение към външността. Най-сетне влечението му към божолезкото вино, последица от възмущението, което събитията през 1923 година бяха породили в него, се прибавяше към безпорядъка на облеклото му. Вярно е, че това влечение му обезпечаваше бойка пламенност на словото и голяма убедителна сила, които го спасяваха от умствената апатия, в която потъват много мозъци с наближаването на шейсетте.

Тази вечер Пиешу, обкръжен с ореол от успехи и почести, дойде да съзерцава от края на естествената тераса красивия божолезки край, където името му се произнасяше сега с почтителност. Той преценяваше изминатия за няколко години път — при това благодарение единствено на способностите на изобретателния си ум. Тафардел, заседнал на дребната си служба, служеше за сравнение при измерването на степента на издигането му и затова той обичаше обществото на учителя, наивен довереник, от когото нямаше защо да се стеснява. Тафардел, горд с проявеното от сенатора доверие, горд да се жертвува за една кауза, която бе спечелила блестящи победи чрез успехите на другия, беше запазил непокътната привързаността си към него. В този миг учителят тъкмо казваше:

— Струва ми се, господин Пиешу, че нашето население закостенява. Трябва да се направи нещо, за да съживим тези хора.

— Ами че какво, драги ми Тафардел?

— Все още се колебая. Но съм си наумил две-три реформи…

Пиешу го прекъсна с приятелско благоразположение, но все пак много решително:

— Драги ми Тафардел, свърши се с реформите! За нас е свършено с това! Борили сме се, когато ни е било времето, други ще се борят след нас. Трябва да се даде време на хората да смелят напредъка. В съществуващия порядък, който далеч не е съвършен, има все пак хубави неща. Преди да се събори нещо, трябва да се размисли…

С широко кръгово движение сенаторът му посочи околните ридове, с които слънцето топло се сбогуваше.

— Погледнете — каза той важно — какъв пример ни дава природата. Колко спокойни са нейните вечери след дневната жега. Ето ни и нас във вечерта на нашия живот, драги ми приятелю. Нека си останем в мир, да не разваляме залеза на едно добре изпълнено съществувание.

— При все това, господин Пиешу… — понечи да възрази Тафардел.

Пиешу не го остави да довърши.

— Да, виждам все пак една реформа…

Той улови своя довереник за реверите на сакото му, там където орденът „Академични палми“ се очертаваше като широко виолетово петно.

— От тази лентичка — каза той хитро — ще направим една розетка. Какво мислите за моята реформа?

— О, господин Пиешу!… — прошепна Тафардел, почти треперещ.

След това погледът на учителя се спря машинално върху червената лентичка, с която беше украсена бутониерата на сенатора. Той улови този поглед.

— А! Кой знае? — каза Пиешу.