Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Clochemerle, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Георги Куфов, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Сашо
Източник: http://bezmonitor.com
Пловдив, „Христо Г. Данов“, 1967
Gabriel Chevallier
Clochemerle
Le quadrige d’Apollon
Presses universitaires de France
108, Boulevard Saint-Germain, Paris, 1952
История
- — Корекция
III
Няколко важни клошмерлци
Една забележка. Ако се доверим на прекрасни битоописатели, първите фамилни имена, появили се във Франция около XI век, водят началото си от някаква физическа или нравствена особеност на определена личност и най-често са възникнали от професията му. Тази теория като че ли се потвърждава от имената, които се срещат в Клошмерл. През 1922 година хлебарят се казваше Фаринар [фарин — брашно — Б. пр.], шивачът — Фютен [фютен — бархет — Б. пр.], месарят — Фрисюр, колбасарят — Лардон [лардон — малък резен сланина — Б. пр.], майсторът на каруци — Бафер, дърводелецът — Бийбоа [бий — трупи, боя — дърво, гора — Б. пр.] и бъчварят — Боатавен [пияница — Б. пр.]. Тези имена също така свидетелствуват за силата на традициите в Клошмерл и за това, че занаятите са се предавали все в едни и същи семейства от баща на син в течение на няколко века. Такова забележително постоянство съдържа добра доза инат, упорит стремеж към крайности както в доброто, така и в злото.
Втора забележка. Почти всички заможни клошмерлци са групирани в горната част на градеца, под църквата. В Клошмерл казват: „Той е от долния град“, за да назоват дребните хорица. „Клошмерлец от долния“ или по-просто „под баира“, се счита за един вид обида. И действително, Бартелеми Пиешу, нотариусът Жиродо, аптекарят Поалфар, доктор Мурай и други, живеят в горната част на града.
Това е обяснимо, ако човек си даде труд да поразмисли. В Клошмерл се е случило ни повече, ни по-малко същото, каквото и в големите разрастващи се градове. Най-дръзките, завоеватели по дух, атакували новите пространства, където е нямало ограничения в площта за новозабогателите, докато плахите, обречени на застой, продължавали да се тъпчат в старите установени места, без да направят усилия да разширят границите им. И тъй, горният град, между църквата и големия завой, е кварталът на силните, на могъщите.
Трета забележка. Извън търговците, занаятчиите, чиновниците, жандармерията, начело с бригадира [Старшина в жандармерията. — Б. пр.] Кюдоан, и още тридесетина души, негодни за нищо, които се използуват за най-черната работа, всички жители на градеца са лозари, повечето собственици или потомци на загубили земята си собственици — те обработват лозята за сметка на баронеса дьо Куртбиш, на нотариуса Жиродо, на неколцина чужденци или притежатели на замъци, които имат имения в околностите на Клошмерл. Това е направило клошмерлци горди, недоверчиви и обичащи независимостта.
Преди да напуснем църквата, нека кажем няколко думи за кюрето Понос, който до известна степен ще предизвика вълненията в Клошмерл, наистина, без да желае това, защото този кротък свещеник, вече на възраст, когато би трябвало да се пенсионира, все още изпълнява църковните си обязаности и избягва повече от когато и да било битките, понеже от тях в душата остава само огорчение, без да допринасят толкова, колкото се разправя за славата божия.
Когато кюрето Понос се установи в градчето Клошмерл, преди около тридесетина години, той идваше от една неблагодарна енория в Ардеш. Този стаж като викарий съвсем не го беше шлифовал. Той чувствуваше селския си произход и все още не се беше отърсил от изчервяващата се несръчност на семинарист, който се бори със срамните неразположения на пубертета. Изповедите на жените от Клошмерл — а там мъжете са дейни — му разкриха някои неща, които го хвърляха в голям смут. Тъй като личният му опит в тази област беше съвсем малък, неуместните му въпроси го посветиха в срамните тайни на плътта. Ужасните открития, които направи чрез тези разговори, утежниха много самотата му, спохождана от адски и похотливи видения. Пламенната натура на Огюстен Понос нямаше склонност към мистицизъм, нещо, присъщо на измъчваните души, които обикновено са се вселили в болни тела. Напротив, той притежаваше добър, редовен организъм, хранеше се с добър апетит и природата му предявяваше някои изисквания, които расото благоприличие покриваше, без все пак да им попречи да се изявят.
За щастие, когато пристигна в Клошмерл, с целия жар на младостта си, за да заеме мястото на един друг свещеник, отнесен в гроба на четиридесет и две години от някакъв злокачествен грип, утежнен допълнително и с настинка, Огюстен Понос завари в свещеническия дом Онорин, съвършен тип на прислужница на кюре. Тя оплакваше много починалия, нещо, което беше доказателство за почтителна и благочестива привързаност. Но якият и благодушен вид на новопристигналия като че ли бързо я утеши. Тази Онорин беше стара мома, която познаваше всички тайни за доброто поддържане на един свещенически дом, една опитна икономка, която прегледа строго парцалаците на своя господар и го упрекна за лошото състояние на бельото му. „Нещастнико — каза му тя, — доста зле са се грижили за вас!“ Препоръча му за през лятото къси чорапи и гащи от алпака [Плат от вълна на лама. — Б. пр.], които предпазват от прекомерно изпотяване под расото, накара го да си купи фланела и му показа как трябва да се разхвърля удобно, когато си е в къщи.
Кюрето Понос изпита утешителната сладост на тази грижовност, за която благодари на бога. Но той беше тъжен, измъчван от халюцинации, които не му даваха покой и срещу които се бореше, заливан от топли вълни кръв, като свети Антоний в пустинята. Онорин не закъсня да се досети за причината на неговите терзания. Тя първа загатна за тях една вечер, докато кюрето Понос тъпчеше меланхолично лулата си, след като се бе нахранил.
— Бедни млади човече — каза тя, — навярно много страдате, задето сте винаги така самотен, на вашата възраст! Това не е човешко, такива неща… Вие сте мъж, в края на краищата!
— Уви, Онорин! — въздъхна кюрето Понос, като стана тъмночервен, обхванат изведнъж от горещи пориви.
— Ще свърши с това, че ще ви удари в главата, сигурно! Виждали сме как и други ги е избивало на лудост, задето са се въздържали чак толкова.
— Трябва да понасяме изпитанията при нашето положение, Онорин! — отвърна плахо нещастникът.
Но преданата прислужница се отнесе към него като с неразумно дете:
— Няма да си съсипете здравето най-сетне! Какво ще спечели добрият господ, ако ви налегне някоя лоша болест?
Свел очи, кюрето Понос изрази с неопределен жест, че въпросът надхвърляше неговата компетентност и че ако трябваше да полудее от излишно целомъдрие, примиряваше се, щом такава е волята божия. Ако тези сили довеждаха чак дотам… Съмнително беше. Тогава Онорин се приближи към него и му каза насърчително:
— С горкия господин свещеник, който беше много свят човек, успявахме някак да я нагласим двамата с него…
Тези думи бяха за кюрето Понос успокоителна благовест. Той вдигна леко поглед и огледа скришом Онорин, но вече със съвсем други очи. Прислужницата не беше никак хубава, ни най-малко, но все пак притежаваше, макар и съвсем слабо изразени, нещо, което ги правеше не особено примамливи, гостоприемните заоблености на жената. Макар че тези телесни оазиси бяха неприветливи, без твърде цветущи околности, те все пак си оставаха спасителни оазиси, поставени от Провидението в жарката пустиня, сред която кюрето Понос беше на път да загуби разума си. Изведнъж в ума му проблесна. Не би ли било почтено самоунижение да не устои на изкушението, щом като един толкова опитен свещеник, за когото цял Клошмерл съжаляваше, му беше проправил път? Не му оставаше нищо друго, освен да върви без фалшива гордост по стъпките на този свят човек. А това беше още по-просто, тъй като ръбестото телосложение на Онорин позволяваше да отдаде на природата само строго необходимото, без да може да се порадва истински на тези забавления, нито пък на очарователните наслаждения, които утежняват греха.
След като машинално изреди няколко молитви, кюрето Понос се остави в ръцете на прислужницата, на която й дожаля заради плахостта на младия й господар. Всичко се извърши сред пълна тъмнина, бързо, и кюрето Понос се стремеше да държи мислите си колкото се може по-далеч от своето действие, като окайваше плътта си за това, което тя вършеше, и ридаеше над нея. Но след това прекара толкова спокойна нощ, събуди се така добре разположен, и разбра, че ще бъде безспорно добре да прибягва понякога до това средство в интерес на службата си. Реши, що се отнася до периодичността, да се придържа о порядките, установени от предшественика си, нещо в което Онорин ще съумее да го просвети.
Въпреки всичко, това беше грях, който трябваше да се изповяда, а Огюстен Понос изпитваше голям срам от признанието. За щастие, като поразпита, той узна, че в село Валсона, отстоящо на около двайсет километра от Клошмерл, живееше абатът Жуф, негов бивш съученик от семинарията. Кюрето Понос сметна, че беше по-добре да довери прегрешенията си на един истински приятел. Още на другия ден напъха полите на расото в пояса си, яхна църковния велосипед с отворена рамка, също така наследство от покойния, и пое мъчително по един стръмен път към Валсона.
В първите мигове двамата свещеници се отдадоха само на радостта, че се виждат отново. Но най-сетне кюрето на Клошмерл трябваше да признае какво го водеше тук. Съвсем смутен, той разказа на колегата си за какво беше използувал прислужницата си Онорин. След като му опрости прегрешенията, кюрето Жуф му каза, че от няколко години и той използувал за същото своята прислужница Жозефа. Посетителят си спомни, че вратата му отвори действително една мургава личност, кривогледа, но все още доста свежа и приятно трътлеста. Каза си, че приятелят му Жуф е по-облагодетелствуван от него в това отношение, защото лично той би предпочел Онорин да не е чак толкова плоска. (Когато Сатаната му изпращаше плътски изкушения, те приемаха винаги образа на дебели жени, много бели, които притежаваха великолепни, разточително щедри гърди и бедра.) Той прогони тази завистлива помисъл, опетнена със сластолюбие, противоречеща на любовта към ближния, за да се вслуша в това, което му обясняваше Жуф. Той казваше:
— Драги ми Понос, щом като не можем да се откъснем напълно от плътта, милост, оказана единствено на неколцина светци, щастие е, че имаме в къщи средство да й отдадем скришом необходимото, без да предизвикаме скандал или да смутим душевното спокойствие на хората. Нека се радваме, че нашите слабости не навреждат на доброто име на Църквата.
— Впрочем — изтъкна и Понос, — не е ли от полза да притежаваме известна компетентност по всички въпроси, след като често биваме призовани да бъдем съдници и съветници?
— И аз мисля така, драги ми приятелю — отвърна Жуф, — като съдя по случаите, които съм имал тук и които трябваше да се решат по съвест. Сигурен съм, че без личния си опит, щях да дърдоря глупости. Шестата божия заповед дава материал за големи спорове. Щом не притежаваме по този въпрос известни познания, ако не задълбочени, то поне достатъчни, може да ни се случи да насочим душите по лош път. Между нас казано: пълното целомъдрие ограничава преценката.
— То задушава интелекта! — каза Понос, като си спомни за своите страдания.
Докато пиеха валсонаско вино, не толкова качествено като клошмерлското (в това отношение Понос беше по-облагодетелствуван от Жуф), Двамата свещеници установиха, че неочакваното сходство на техните случаи спомогна за укрепването на приятелските връзки, създадени още през юношеските години. Сетне те определиха взаимно изгодни условия, като например да се изповядат един други. И за да си спестят многобройните и уморителни пътувания, уговориха се да синхронизират честотата на плътските си слабости. Споразумяха се по начало за понеделник и вторник, които им бяха свободни дни след дългата неделна литургия и избраха четвъртъка за ден на изповядване. Уговориха се също така да си поделят поравно труда: една седмица кюрето Жуф ще идва в Клошмерл да се изповяда и да изповяда Понос, а на следващата кюрето Понос на свой ред ще отива във Валсона при своя приятел Жуф за взаимното изповядано и опрощение.
Тази находчива спогодба напълно задоволяваше и двете страни в продължение на цели двайсет и три години. Умереното прибягване до услугите на Онорин и Жозефа, както и четиридесеткилометровата разходка два пъти в месеца поддържаха в прекрасно състояние здравето на двете кюрета, а здравето пък им осигуряваше широта на възгледите и дух на снизхождение, които оказаха най-благоприятно въздействие както в Клошмерл, така и във Валсона. През този дълъг период от време стана само едно произшествие.
Това се случи в 1897 година, през една много тежка зима. Един четвъртък кюрето Понос стана от леглото, решен на всяка цена да извърши пътешествието до Валсона, за да получи ежеседмичното си опрощение. За нещастие, през нощта беше наваляло толкова много сняг, че пътищата бяха станали непроходими. Въпреки всичко, кюрето на Клошмерл упорствуваше да върви, без да се вслуша в упреците и виковете на своята прислужница: считаше, че е изпаднал в смъртен грях, тъй като беше малко злоупотребил с Онорин през последните дни поради безделието на дългите зимни вечери. Въпреки куража си и две падания кюрето Понос не успя да измине повече от четири километра. Завърна се пеша, с големи усилия, и се прибра в дома си, като тракаше със зъби. Онорин го сложи на легло и го накара да се изпоти. Нещастникът започна да бълнува, поради смъртния си грях, положение, в което той не можеше да остане. От своя страна, като видя, че Понос го няма, кюрето Жуф изпадна в смъртна тревога — вдругиден той имаше тържествена литургия и се питаше дали щеше да може да я отслужи. За щастие, на валсонаското кюре не му липсваха идеи. Изпрати бързо Жозефа на пощата с телеграма до Понос, с платен отговор: „Както обикновено. Твърдо решение. Мизерере меи [Мизерере меи — църковен израз на латински, който буквално означава имай милост към мен, сиреч дай ми опрощение. — Б. пр.] с обратна поща. Жуф.“ Клошмерлското кюре отговори веднага: „Абсолво те [Абсолво те (лат.) — опрощавам те, давам ти опрощение. — Б, пр.]. Пет «Отче наш» пет «Аве» [Молитва, отправена към света Богородица. — Б. пр.]. Както обикновено плюс три. Голямо покаяние. Мизерере по спешност. Понос“. Опрощението му се получи телеграфически пет часа по-късно с цяла броеница молитви за покаяние.
Двамата свещеници бяха толкова възхитени от този експедитивен начин, че решиха да прибягват постоянно към него. Скрупулите им обаче ги възпряха — наистина улесняваха твърде много греха. От друга страна, догмата на изповядването е възникнала с всичките си подробности в една епоха, когато не са и допускали изобретяването на телеграфа. Използуването му, към което неотдавна бяха прибягнали, повдигаше цял въпрос в църковното право и разясняването му изискваше свикването на събор от богослови. Изплашиха се да не изпаднат в ерес и решиха да използуват телеграфа само в случай на крайна необходимост, а такъв случай се предостави всичко на всички три пъти.
Двайсет и три години след първото посещение на Понос при приятеля му кюрето Жуф изпита неудобство да загуби Жозефа, която беше вече на шестдесет и две години. Беше се запазила почти до последните си дни в задоволително физическо състояние, макар че затлъстяването беше повишило теглото й чак до осемдесет килограма — една твърде значителна цифра за човек, чийто ръст не надвишаваше метър и петдесет и осем. Мъкненето на тази тежка добавка беше предизвикало отичане на краката й, а дебелият слой тлъстина около сърцето пречеше на свободното функциониране на този орган. Тя умря от един вид ангина пекторис. Кюрето Жуф не я замести с друга — приучаването на нова прислужница към неговите стари навици му се стори задача, надвишаваща силите му. Петдесетте години, които отдавна беше прехвърлил, му бяха донесли успокоение. Задоволи се с една жена за чистене, която идваше да подреди къщата и да приготви обеда му. Чиния супа и парче сирене му стигаха за вечеря. Тъй като нямаше повече нужда от опрощение на трудно изповедими прегрешения, той престана да идва в Клошмерл. И това разстрои живота на кюрето Понос.
Той също навършваше петдесетте. Вече от доста време можеше без особени затруднения да мине и без Онорин. Преданата прислужница, която отдавна беше на възраст да се оттегли и почине от работата, противно на Жозефа, беше продължила да слабее и се бе съсухрила като молитвена броеница. Но кюрето Понос, все тъй плах, се боеше да не обиди горката мома като преустанови връзките си с нея, при все че не чувствуваше вече наложителна потребност от тях. Поведението на Жуф го накара да се реши. Трябва да се каже, че отиването до Валсона представляваше едно продължително изтезание за кюрето на Клошмерл, който беше на правил голям корем и страдаше малко от задух. Трябваше да слиза от велосипеда още в началото на всяко нагорнище, а при спускането му се завиваше свят. Докато неговият събрат му връщаше визитите, това все още поддържаше в него някакъв кураж. Когато обаче се видя осъден да предприема единствен това пътуване, каза си, че печалните останки на Онорин не заслужаваха тези часове на свръхчовешки усилия. Той заяви на прислужницата, че вече е неспособен. Тя прие зле това, почувствува се обидена, именно от което кюрето Понос се бе боял. Прислужницата изсъска:
— Може би ви трябват вече по-млади, господин Огюстен?
Наричаше го „господин Огюстен“ при сериозни случаи.
Понос се зае да я успокоява.
— Млади жени — каза той — са били нужни на Соломон и на Давид. Но при мен е по-просто — не ми трябва нищо вече, добра ми Онорин. На възраст сме, когато можем да живеем спокойно, да живеем най-сетне без прегрешения.
— Говорете само за вас — отговори остро Онорин. — Аз не съм извършила никога прегрешение.
В съзнанието на вярната прислужница това беше така. Тя беше гледала винаги като на тайнство на всичко, което беше хрумнало на нейните кюрета да й наложат. Онорин продължи с онзи властен тон, който караше добрия свещеник да трепери.
— Да не би да мислите, че съм вършила това от порочност, както някои мръсници в Клошмерл го вършат? Както биха вършили това разни там Пюте, дето се въртят около вас? Би трябвало да се изчервите, задето сте могли да помислите такива неща, господин Огюстен, това ви го казвам аз, бедната нищожна мома! Вършех това заради вашето здраве, защото всички знаят, че мъжете се побеляват, ако бъдат лишени от тия работи. Заради вашето здраве, чувате ли, господин Огюстен?
— Знам, добра ми Онорин, знам — отвърна със запъване кюрето Понос. — Това ще ви се счете на небето.
За клошмерлското кюре това беше труден ден, последван от седмици, през които той живя сред тормоз и подозрения. Най-сетне, когато се убеди, че не й отнемаха привилегията, за да я дадат на някоя друга, Онорин се успокои. През 1923, от десет години насам, отношенията между клошмерлското кюре и прислужницата му бяха безукорни.
Всяка възраст си има своите изисквания и своите радости. От десет години насам кюрето Понос извличаше своите от лулата, но най-вече от виното, от чудесното клошмерлско вино, което се беше научил да употребява като познавач — изкуство, което постепенно го бе възнаградило за апостолическата му преданост. Да се изясним.
Когато пристигна преди тридесет години в Клошмерл, младият свещеник Огюстен Понос завари една все още пълна с жени църква, но с редки изключения, изоставена от мъжете. Изгарящ от младежки плам, изпълнен с желание да се понрави на архиепископа, новият свещеник, който считаше, че действува по-добре от предишния (вечната самонадеяност на младостта), се зае да събира и да привлича вярващи в лоното на църквата. Но скоро разбра че няма да има никакво влияние върху мъжете, докато не бъде признат за добър познавач на виното, тъй като виното в Клошмерл беше единственото занимание. Умът там се мери по тънкия усет на небцето. Онзи, който след три глътки, изжабуркал няколко пъти венците си с тях, не може да каже: „Бруий, Фльори, Моргон или Жулиена“ е най-обикновен глупак за тези запалени винари. Огюстен Понос нямаше изработено мнение. Досега, през живота си, беше пил само безбройните смеси в семинарията или пък в Ардеш, презрени долнокачествени вина от джибри, които не можеха да бъдат предмет на никакви коментарии. В първите дни жизнеността на божолезкото вино направо го гътна: това не беше някакво благо кръчмарско вино за кръщение, нито отвара от билки за хора с болен стомах, които дрънкат литургии.
Чувството за дълг даде сили на кюрето Понос. Той се закле, макар и бит по компетентност, да се защити чрез издръжливост [Думата контенанс тук може да бъде взета и като вместимост, обем, и като стойност, издръжливост. Игра на думи, с която се прави намек за качествата на кюрето като пияч. Б. пр.], та подвизите му да удивят цял Клошмерл. Изпълнен с вярата на проповедник, той почна да посещава много често кръчмата на Торбейон, да си сръбва, без да се церемони с този и онзи, да отвръща на закачките със закачки, а някои от тях бяха доста пикантни и засягаха нравите на господа свещениците. Кюрето Понос не се формализираше и клиентите на Торбейон наливаха безспирно чашата му, защото се бяха зарекли да го видят веднъж „кьор кютук“ пиян. Но ангелът-хранител на кюрето Понос бдеше, щото в дъното на мозъка му да се запази някаква искра на съзнание и благоприличие, както и подобаващо на църковния му сан държане. Този пазител-опекун беше подпомогнат в своята задача от Онорин — когато не зърваше по-продължително време господаря си, тя излизаше от свещеническия дом, който се намираше точно насреща, прекосяваше улицата и строгата й фигура заставаше на прага на кръчмата като олицетворение на самата съвест. „Господин свещеник — казваше тя, — викат ви в църквата. Хайде, трябва да дойдете!“ Понос допиваше чашата си и ставаше веднага. Онорин го оставяше да мине пред нея и затваряше вратата, като преди това хвърляше страшен поглед към безделниците и пияниците, които покваряваха нейния господар, злоупотребявайки с доверчиво-кротките му инстинкти.
Тази система не възвърна нито една душа към бога. Но Понос придоби очевидна компетентност по отношение вината и спечели по този начин уважението на клошмерлските лозари, които казваха за него, че не е горд, че не държи проповеди за щяло и нещяло и че е винаги готов честно и почтено да гаврътне една чаша. За петнадесетина години носът на Понос разцъфна разкошно, стана истински божолезки нос, огромен, с тен, който се колебаеше между виолетовото на канониците и пурпурно-червеното на кардиналите. Този нос вдъхваше доверие в целия край.
Никой не може да придобие компетентност по дадено нещо, ако няма склонност към него, а склонността води след себе си нуждата. Тъкмо така стана и с Понос. Всекидневната му консумация възлизаше на около два литра на ден, от които не би могъл да се откаже без мъка. Това количество не размътваше никога главата му, но го поддържаше в едно малко изкуствено състояние на блаженство, което постепенно стана все по-необходимо за него, за да понася служебните си огорчения, утежнени от домашните му огорчения, причинени от Онорин.
Остарявайки, прислужницата се беше много променила. Интересно нещо — от момента, в който кюрето Понос се затвори в строго безбрачие, Онорин престана да му оказва досегашното грижливо уважение и набожността й изведнъж изчезна. Замени молитвите със смъркане на емфие, което изглежда и доставяше върховно удоволствие. Малко по-късно, възползувайки се от натрупаните в избата на свещеническия дом запаси от бутилки, които произлизаха от милосърдни дарения, тя почна често да си пийва, и то да си пийва така безразборно, че понякога забиваше нос в коритото си. Стана свадлива, работата си вършеше небрежно и зрението й отслабваше. Говореше много странни неща, неопределено заканителни, в самотата на кухнята си, където Понос не смееше вече да влезе. Расата му бяха в лекета, бельото му — без копчета, околовратниците — лошо огладени; той заживя в страх. Ако някога Онорин му беше създавала удоволствие и правила услуги, сега на старини му причиняваше големи неприятности. Естествено е, че безценният дъх на някое рядко вино се бе превърнал повече от всякога в абсолютно необходима утеха на кюрето на Клошмерл.
Той позна и други видове утеха благодарение на баронеса дьо Куртбиш, когато тя се установи окончателно в Клошмерл през 1917 година. Най-малко два пъти в месеца вечеряше в замъка, по покана на баронесата, където се отнасяха към него с уважение, оказано не толкова нему, Понос, колкото на Принципа, чийто селски представител беше („малко несръчен“, казваше зад гърба му знатната дама). Но той не чувствуваше разликата и дори когато, съобразно благородническия принцип всеки да си знае мястото, това уважение му биваше изразено по-грубо, то радваше сърцето му. Там беше открил, вече на преклонна възраст, когато не очакваше никакви нови удоволствия, какво значеше истински вкусно месо, поднесено от опитни лакеи сред същинско великолепие от снежнобели покривки, кристални чаши и сребърни прибори, украсени с герб, боравенето с които го затрудняваше и същевременно очароваше. Към петдесет и петата си година кюрето Понос опозна по този начин блясъка на това социално съсловие, на което неосъзнато беше служил, проповядвайки примирението като християнска добродетел, така добре благоприятствуващо процъфтяването на големите богатства, и простодушно се възхищаваше колко добър беше този ред, действуващ под надзора на Провидението, защото позволяваше да се оказва голяма почит към един беден селски свещеник, усърден, според слабите си сили, в приложението на добродетелта.
В замъка за първи път прозря ясно изтънчените небесни удоволствия, които по-късно щяха да бъдат възмездието на праведниците. Неспособен да възприеме вечното блаженство, без да му придаде съответен материален израз, взаимствуван от земната действителност, кюрето Понос си беше представял смътно, че времето в рая ще се прекарва в безконечно пиене на клошмерлско вино и тъй като грехът не ще съществува, в позволени удоволствия с красиви личности, на които човек ще може по свое желание да променя пигментацията на кожата и да пооправя обема на формите. (Неизменното и скучно използуване на Онорин беше разпалило в него силно желание за промяна, беше развило в него склонност към приумици и странни експерименти.) Бляновете му дремеха в едно ъгълче на съзнанието му, в което рядко надникваше. Когато искаше да им се порадва, послужваше си с ловка хитрина. Казваше си: „Да приемем, че съм на небето и че всичко е позволено.“ Мъглявината се изпълваше тогава с чудовищно приятни форми, където можеха да се различат части, взети от най-красивите му енориашки, части, държани под лупата на цял живот лишения и увеличени сто пъти под въздействието на един свръхчовешки мираж. Без да мисли за нищо лошо, той се забавляваше с тези картини под прикритието на условната си уговорка. Тези примамливи мъглявини му създаваха едно абстрактно блаженство, на което не съответствуваше вече никакво по земному възприето желание. Ето защо към шестдесетте си години той можеше без риск да гали тези райски видения, след като всички източници на молитвеника му бяха изчерпани. Но той не злоупотребяваше с призоваването на тези видения, след които се чувствуваше отпаднал и смаян, защото откриваше колко тревожни въжделения все още се въртяха в полушарията на един благочестив мозък.
И тъй, откакто кюрето Понос посещаваше баронесата, той си създаваше постепенно една по-възвишена картина за небето. Представяше си го украсено и мебелирано до безкрая като замъка на Куртбиш, най-разкошното жилище, което бе виждал. Вечните удоволствия си оставаха все същите, но дължаха някаква несравнима особеност на красотата на обстановката, на знатността на средата, на многобройната прислуга, съвършена и мълчалива, която ги улесняваше. Що се отнася до личностите в тези развлечения, те не бяха от обикновен произход, а маркизи, принцеси с изтънчена прелест, които знаеха да заместят удоволствието от един остроумен разговор със сладострастни начинания, проявени по най-ангелски начин спрямо щастливците, които нямаше защо да се червят и да обуздават радостта си. Да му отпуснеш съвсем края — кюрето Понос не беше познал на земята това пълно удовлетворение, винаги въздържан от скрупули и от намръщените прелести на обекта, който миришеше повече на паркетин, отколкото на благоуханията на будоара.
Такъв беше духовно и физически кюрето Понос в 1922 година, помъдрял и улегнал от тежестта на годините. Неговият ръст, някога метър и шестдесет и осем, при последния преглед на военната комисия беше паднал на метър и шестдесет и два. Но диаметърът му при пояса се беше утроил. Здравето му беше доста добро, като се изключи задухът, кръвотеченията от носа, кризите на ревматизъм през зимата и през всички сезони — острите бодежи в областта на черния дроб. Добрият човечец понасяше търпеливо тези страдания, принасяше ги богу като изкупления и старееше в мир, защитен от едно безупречно име, неопетнено от никакъв скандал.
Да продължим сега нашата разходка, като завием надясно, излизайки от църквата. В първата къща, която срещаме, на ъгъла с Уличката на монасите, се помещава „Галери Божолез“, най-големият магазин в Клошмерл, с най-многобройна клиентела, най-посещаваният. В него може да се намери най-модното, тъкани, шапки, конфекция, манифактура и плетива, по-изтънчени бакалски стоки, фини напитки, играчки, домакински потреби. Човек може да си набави по поръчка чрез него каквато и да е стока, която не се доставя редовно в градеца. Това хубаво търговско заведение по онова време дължеше процъфтяването си на една личност, която привличаше всички.
На прага на „Галери Божолез“, родена от огъня, с коси от пламъци, откраднати от звездите, човек можеше да се любува на Жудит Туминьон с пламтящите къдрици. Недодяланите я наричаха червенокоса от глупаво опростенчество, и „рижавата“ — от яд. Трябва да се прави разлика. Има по-тъмно червени, има керемиденочервени, с такова едно неприятно, убито червено, чиито коси сякаш са пропити с някаква тръпчива мазнина. Напротив, косата на Жудит Туминьон беше от червено злато, с онзи оттенък на малките жълти сливи, обагрени от слънцето. Всъщност тази жена беше руса, с цвета на меда под мишниците, но беше на апогея на русотата си — ослепителен апотеоз на най-топлите тонове, именно онова, което наричаме венецианско русо. Тежкият златозарен тюрбан, които украсяваше главата й и угасваше в сянката на тила й в умиращи, меки багри, привличаше всички погледи, и всички погледи, пленени, се задържаха с удоволствие на нея, плъзгаха се от главата до петите, намирайки навред основания за едно неизразимо възхищение, на което мъжете тайно се наслаждаваха, без при това да успеят да прикрият външните му признаци пред жените си, станали прозорливи поради някакво предчувствие, породено в техните утроби, което им разкриваше наглата узурпаторка.
Понякога на природата й прави удоволствие да създаде нещо чудесно, без да се съобразява с възможности, обществено положение, образование, богатство. Това творение на всесилната й прищявка тя поставя там, където пожелае — тук го превръща в овчарка, там в циркова артистка и чрез тези предизвикателства придава нова устременост на социалната гравитация, подготвя нови размествания, нови присадки, нови пазарлъци между желанието и алчността. Жудит Туминьон беше олицетворение на едно от тези чудеса, които рядко са съвсем сполучливи. Хитрата съдба я беше поставила в центъра на градеца, в положението на любезна търговка — зле устроена привидност, тъй като главното й предназначение, прикрито, но дълбоко човешко, беше да играе ролята на възбудителка на любовни пориви. Макар че беше дейна за своя сметка и че вършеше това на драго сърце, участието й в общия сбор на клошмерлските ласки представлява дребна работа в сравнение с алегоричната и възбудителна функция, която изпълняваше в този край. Тази сияйна, тази пламтяща жена, беше същински факел, закръглена весталка, която даваше пример, натоварена от някое езическо божество да поддържа в Клошмерл огъня на зачатието.
За Жудит Туминьон може смело да се говори като за шедьовър. Под очарователните ресни на косата възширокото й, но с приятен овал лице, с яки челюсти, с безупречни зъби на ядачка с добър апетит, със сочни, постоянно навлажнявани с език устни се оживяваше от две черни очи, които чрез контраста си подсилваха още повече неговия блясък. Не може да се навлезе в подробностите на това толкова опияняващо тяло. Извивките му бяха така очертани, че погледът неизбежно ги обхождаше докрай. Създадено беше сякаш с общите усилия на Фидий, Рафаел и Рубенс, тъй като формите му бяха изваяни със съвършено майсторство, което никъде не беше проявило скъперничество, а, напротив, с твърде голямо умение беше подсилило изобилието, та по този начин да даде на желанието по-очебийни знаци. Гърдите образуваха два божествени морски носа, навред човек откриваше малки възвишения, примамливи устия със заливчета, меки кръстовища, хълмове и приятни поляни, където поклонниците можеха да се спрат с благоговение и да утолят жаждата си от освежаващите извори. Но достъпът до всички тези многобройни места беше забранен без пропуск, който се даваше твърде рядко. Погледът можеше да прелита над тях, да зърне ненадейно някое по-прикътано ъгълче, да погали някой връх, но никому не беше позволено да навлезе реално в тях. А плътта й притежаваше онази копринено мека, млечна белота, която правеше дрезгави гласовете на клошмерлци и пораждаше в тях желание за безразсъдни постъпки.
Упорствуващи в стремежа си да й намерят някакви несъвършенства или недостатъци, жените чупеха зъби и нокти върху тази броня от безупречна красота, която пазеше душата на Жудит Туминьон — нейната снизходителност бликаше от хубавите й устни, изразена в спокойни и великодушни усмивки, пронизващи като ками слабо търсената плът на ревнивките.
Жените в Клошмерл, поне тези, които все още участвуваха в любовното съревнование, ненавиждаха тайно Жудит Туминьон. Несправедлива, неблагодарна омраза, защото нямаше нито една измежду тези намусени жени, която да не й беше задължена — разбира се, със съдействието на благоприятствуващата замените тъмнина — за любезности, отклонени от истинския им адрес, и които се стремяха да го достигнат със случайни средства.
„Галери Божолез“ се намираше на такова място в центъра на градеца, че мъжете в Клошмерл минаваха почти всеки ден край него, открито или крадешком, безсрамно или лицемерно, според характера, името и службата си, за да заглеждат Олимпийката. Обхванати от внезапен и силен глад при вида на тази плът за пиршества, те се прибираха изпълнени с повече храброст, за да погълнат безвкусната чорба на законните действия. В старото гърне на домашното варено говеждо мисълта за Жудит беше черен пипер, екзотична подправка. В нощното клошмерлско небе нейните цъфтящи прелести образуваха блестящо съзвездие на Венера, пътеводна полярна звезда както за нещастниците, загубили се из пустинни краища до безжизнени свадливи жени, така и за младите хлапаци, умиращи от жажда в задушната самотност на боязливостта. От вечерната до утринната камбана цял Клошмерл почиваше, сънуваше и се трудеше под знака на Жудит, усмихнатата богиня на приятните ласки и на добре изпълнените задължения, дарителка на илюзии на всички мъже с добра воля, които полагаха храбри усилия. Благодарение на достойнствата на тази чудодейна жрица, нито един клошмерлец не беше останал с празни ръце. Преливащата огряваше и заспалите старци дори. Не криеше от тях нищо от изобилието на своето тяло — великодушно надвесена над тези стари Боозовци [Библейска личност, оженил се на преклонна възраст за младата Рут. — Б. пр. (Вооз в българския текст на Библията — Сашо)], зиморничави, беззъби и с вресливи гласове, Рут предизвикваше в тях слаби трепети, които им доставяха малко радост преди студения гроб.
Искате ли да си представите още по-добре хубавата търговка по времето, когато тя се намираше на върха на своята красота и слава? Прочетете тогава какво ни разправя за нея полският пазач Сиприен Босолей, който винаги е обръщал голямо внимание на клошмерлските жени, от професионална старателност, както твърди сам той. „Когато жените си стоят кротко, всичко е наред. Но за да си стоят кротко, мъжете не бива да бъдат мързеливци.“ Хората разправят, че самият Босолей бил в това отношение отзивчив и състрадателен труженик, същински брат, винаги готов да окаже помощ на поотслабналите клошмерлци, чиито жени ставали прекалено нагли и кресливи. Впрочем полският пазач криеше тези малки услуги, оказани на приятели. Нека го оставим да разкаже простичко нещата:
— Тази Жудит Туминьон, когато се смееше, господине, цялата хубаво олигавена вътрешност на устата й се виждаше, и зъбите й, подредени от край до край, и хубавият й език в средата, широк и спокоен, който те караше да примреш от лакомия. Тази зейнала и влажна усмивка на Жудит навяваше разни мисли в главата. Ала усмивката не беше всичко. Имаше тя и други тайни начини, с които да подкрепи обещанието. Това проклето създание, господине, може да се каже, беше направило всички мъже в Клошмерл да се поболеят по нея!
— Да се поболеят ли, господин Босолей?
— Да се поболеят, господине, точно така! Поболяха се от въздържане да не посегнат към някои места! А какви местенца имаше тя за ръката, тази жена, такива, каквито у никоя друга не съм виждал! Колко пъти, господине, съм я наричал курва вътре в себе си и ми е било много приятно да я обиждам, за да си отмъстя, задето все мислех за нея, след като я видех. А пък да се мъчиш да не мислиш за нея, след като си я видял, беше съвсем невъзможно. Много обидно ти ставаше от всичко това, което ти навираше в очите, като се правеше, че не показва нищо, а отпускаше на воля хубавия си задник под прилепналия плат, тикваше ти под носа цяла кошница гърди и използуваше, че онзи суджук Туминьон беше край нея, и човек не можеше да й направи и най-малкия комплимент, мръсницата й недна! Също като някой съвсем изгладнял ставаше човек, когато Жудит минеше край него и го караше да одушва припасите й от хубаво бяло и крехко месо — а пък пипането беше забранено, дявол да го вземе!
Накрая взех да не ходя при нея. Лошо ми ставаше, като я виждах, тази жена. Заливаха ме някакви такива горещи вълни и ме замайваха така, както ми стана например, когато почти слънчасах. В годината преди войната беше много топло. Трябва да се каже, че това начало на слънчасване е поради фуражката, която държи дълго време главата затворена, без въздух. По време на големи горещини, както се случва при сушави години, ако трябва да ходите след това по силно слънце, не бива да пиете вино над десет градуса. А него ден бях пил при Ламолир едно около тринайсет-четиринайсет градуса, две стари бутилки, беше ги извадил от избата си за мен, понеже ми беше задължен заради една услуга, както се случва често, когато човек е полски пазач, а това ви дава власт и възможност да оставите на мира хората или да ги въртите както си щете, според това, накъде ви е угодно, насам или нататък, и дали мутрата им ви се харесва или не ви се харесва…
Но време е да се върнем към Жудит Туминьон, императрица на Клошмерл, на която всички мъже плащаха дан в желание, а всички жени — в глуха омраза, която ги караше всеки ден да се молят дано язви и косопад опустошат това безсрамно тяло.
Най-яростната клеветница на Жудит Туминьон се наричаше Жустин Пюте, нейна непосредствена съседка, полковничка на добродетелните жени в Клошмерл, която от своя прозорец можеше да наблюдава задната част на „Галери Божолез“. От всички омрази, които търговката трябваше да понася, омразата на старата мома се очертаваше като най-зорката и най-действената, защото черпеше невиждани сили от благочестието, но безспорно също така и от една неизлечима девственост, принос към прославата на Църквата. Затворила се в крепостта на непревземаемата си добродетелност, тази Жустин Пюте цензурираше строго нравите в градеца и най-вече нравите на Жудит Туминьон, чието обаяние, радостни възклицания и напевен смях бяха за нея болезнени и всекидневни обиди. Хубавата търговка беше щастлива и го показваше. А това е нещо, което трудно се прощава.
Титлата официален притежател на хубавата Жудит принадлежеше на Франсоа Туминьон, съпругът й. Но деен неин притежател, комуто се отплащаше със същото, беше Иполит Фонсиман, секретар в мировия съд, високо, мургаво и хубаво момче, с гъста и леко къдрава коса, който дори в делник носеше маншети, необикновени вратовръзки (поне за Клошмерл) и беше на пансион, понеже беше ерген, в странноприемницата на Торбейон. Налага се безспорно да кажем как Жудит Туминьон стигна до тази забранена любов, която все пак й доставяше големи и чести радости, извънредно полезни за тена и настроението й. От това настроение печелеше слепият Франсоа Туминьон, който по този начин дължеше на опозоряването си завидното спокойствие, на което се радваше в къщи. В бъркотията на човешките отношения тези безнравствени връзки са, за съжаление, твърде често явление.
От тъмен произход, Жудит отрано трябваше сама да се грижи за себе си. За едно отворено и хубаво момиче като нея това не беше трудно. На шестнайсет години тя напусна Клошмерл и отиде във Вилфранш, където се настани при една своя леля и работи последователно на няколко места като прислужница в кафене или хотел и като продавачка в магазин. Навсякъде остави дълбоки следи, навсякъде преминаването й предизвика такива разстройства, че повечето от работодателите й предложиха да напуснат жените си и да заминат с нея, като отнесат със себе си само банковата си сметка. Тя отхвърли гордо предложенията на тези важни, но отчайващо коремести мъже, защото обичаше любовта в чисто състояние, в образа на един красив младеж, освободена от всякакъв досег с парите, с които физически не можеше да се съгласи да я слее. Поведението й беше продиктувано от това нейно отвращение. Най-важното нещо за нея беше да бъде много обичана, но по начин, който да не бъде нито бащински, нито твърде сантиментален. Изпитваше повелителна потребност, и то от такова естество, че пред богатството предпочиташе пълната забрава на това си искрено отдаване. Нямаше ден от живота си, в който да не бе познала радости, завършили впрочем с раздираща мъка. Дотогава тя бе имала няколко любовници и известен брой кратки увлечения.
В 1913 година, на 23 години, възхитително разцъфнала, тя се появи отново в този край, където завъртя главите на всички. Особено един клошмерлец се влюби до полуда в нея — Франсоа Туминьон, синът на „Галери Божолез“, сигурен наследник на солидно търговско заведение, който се готвеше да се сгоди за Адел Машикур, друго също така хубаво момиче. Той я изостави, за да задява и умолява Жудит, която, неизлекувана все още от едно разочарование и може би зарадвана от възможността да отнеме това момче от съперницата си или от желание да се установи окончателно някъде, се съгласи да се омъжи за него. Обида, която Адел Машикур, станала десет месеца по-късно Адел Торбейон, не й прости никога. Не че изместената съжаляваше за своя първи годеник, тъй като Артюр Торбейон беше безспорно по-хубав мъж от Франсоа Туминьон. Но оскърблението беше от рода на онези, които една жена не забравя никога и които изпълват свободното време на цял един провинциален живот. Съседството на странноприемницата с „Галери Божолез“, разположени една срещу друга през улицата, благоприятствуваше тази злопаметност. Застанали на своя праг, двете дами се виждаха по няколко пъти на ден и всяка от тях жадно и изпитателно се взираше в красотата на другата с надежда да открие пукнатини. Карезът [или гарез, тур. — по Найден Геров: „имам гарез някому или гоня гарез някому — яд ме е на него за нещо, та гледам да му правя зло за отвръщане“ — Сашо] на Адел правеше задължително пренебрежението на Жудит. Когато се зърваха, двете жени си даваха вид, че са много щастливи, а това беше много ласкателно за мъжете им; двете дами си съперничеха в потайни блаженства.
Още същата година, в която Туминьон се ожени, майка му умря и Жудит се озова пълна господарка на „Галери Божолез“. Надарена с търговски усет, тя разшири дейността на магазина. Отдаваше му много от времето си, защото Франсоа Туминьон никак не я интересуваше. Във всеки случай той излезе отчайващо слабоват. И на туй отгоре, при цялата си несръчност, този нещастник се отличаваше с една твърде обезсърчаваща птича припряност. Жудит свикна да ходи веднъж в седмицата било във Вилфранш, било в Лион, по търговски работи, както казваше тя. Войната довърши Туминьон като го направи съвсем немощен, а на туй отгоре и пияница.
В края на 1919 година Иполит Фонсиман се появи в Клошмерл, нае квартира в странноприемницата и почна веднага да дири допълнителни насъщни удобства, които бдителната подозрителност на Артюр Торбейон не му позволяваше да потърси при хазайката си, което би било най-просто. Захвана да ходи в „Галери Божолез“ за дребни покупки, чието настойчиво повторение заприличваше на мадригал [Късо лирическо любовно стихотворение с игриво, шеговито съдържание. — Б. пр.]. Купувайки всеки път по един брой, той се снабди с осемнайсет копчета на винт, неща, които ергените много употребяват, тъй като няма кой да се грижи за тях. А това кара жалостивите особи да казват: „Жена ви трябва на вас“, а обиграните момчета пък им отговарят пламенно: „Жена като вас“. Очите на хубавия секретар бяха изпълнени с ориенталска нега. Те направиха силно впечатление на Жудит, възвърнаха цялата онази буйност на младостта, обогатена от опита, който единствено зрелостта може да даде.
Скоро забелязаха, че в четвъртък, деня, в който Жудит вземаше автобуса за Вилфранш, Фонсиман неизменно заминаваше с мотоциклета си и прекарваше деня извън града. Направи впечатление също така, че хубавата търговка почна да кара много често велосипед, уж поради здравословни причини, но тази грижа за здравето я отвеждаше винаги на пътя, който води право към гората Фон-Мусю, където намират убежище клошмерлските влюбени. Жустин Пюте откри, че секретарят на мировия съд се промъкваше след падането на нощта по Уличката на монасите чак до малката вратичка, през която се влизаше в двора на „Галери Божолез“, когато Туминьон закъсняваше в кръчмата. Най-сетне някои хора твърдяха, че са виждали секретаря на мировия съд и търговката на една лионска улица, по която имало много хотели. Оттогава никой вече не се съмняваше в злочестината на Туминьон.
В 1922 година, три години, откакто тази безсрамна връзка продължаваше, вече не й обръщаха никакво внимание. Общественото мнение дълго беше очаквало някакъв скандал, дори може би и драма, сетне, като видя, че виновниците си бяха добре устроили нелегалността и че се чувствуваха отлично в нея, им обърна гръб. Единственият, който не беше посветен в тази работа, беше самият Туминьон. Той беше направил Фонсиман най-близък свой приятел, канеше го постоянно в дома си, много горд, че можеше да му покаже Жудит. Стигна се дотам, че Жудит счете за необходимо да се намеси — каза, че момъкът идвал твърде често у тях и в края на краищата хората щели да почнат, да клюкарствуват.
— Да клюкарствуват за кого? Да клюкарствуват за какво? — запита Туминьон.
— Този Фонсиман и аз… Добре разбираш какво могат да си помислят. Онази Пюте не би могла да се лиши от удоволствието да каже, че ние двамата с него спим заедно…
Тази мисъл се стори много смешна на Туминьон. Той претендираше, че познава жена си по-добре от всеки друг и че нямаше друга жена, която така да не обича да спи с мъж, както неговата, дявол да го вземе! Не й беше приятно да спи с мъж, винаги беше казвала това, и то не от вчера и днес. Той пренесе яростта си върху бъбривите зложелатели.
— Ако някога чуеш някого, че разправя такива неверни работи, само ми го прати. Чуваш ли? Ще види той кой съм аз!
И тъй като случаят нагласява винаги както трябва нещата, тъкмо в този миг влезе самият Фонсиман. Туминьон го посрещна радостно:
— Господин Иполит, слушайте какво ще ви кажа аз на вас. Изглежда че спите с Жудит сега, а?
— Че аз… — заекна секретарят на мировия съд и почувствува, че се изчервява.
— Франсоа, хайде Франсоа, не говори глупости! — извика бързо Жудит и също се изчерви, сякаш от свян, в желанието си да разсее недоразумението.
— Остави ме да му кажа, боже мой! — отвърна упорито Туминьон. — На човек не му се отдава често случай да се посмее в този град на глупаци! Хората, изглежда, разправят, че сте си опекли работата с Жудит. Не е ли смешно това?
— Франсоа, мълчи! — повтори изменницата. Но мъжът й се беше разпалил и не прояви никаква сдържаност.
— Какво ще кажете, господин Иполит, хубава жена ли е, според вас, Жудит? Добре, ама това не е жена, а парче лед. Ако някога успеете да я размразите, ще ви се отплатя както трябва за направената услуга! Не се стеснявайте. Ето, оставам ви с нея. Трябва да отида при Пиешу. Възползувайте се, господин Иполит. Покажете дали сте по-обигран от мен.
И той затвори вратата на магазина, след като поръча още веднъж на жена си:
— Когото чуеш, че приказва така, ще го пратиш при мен. Чуваш ли, Жудит?
И хубавата търговка люби този път хубавия секретар на съда с невиждана дотогава жар! Това доверчиво разбирателство създаде трайното щастие на три същества.