Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Clochemerle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

Пловдив, „Христо Г. Данов“, 1967

 

Gabriel Chevallier

Clochemerle

Le quadrige d’Apollon

Presses universitaires de France

108, Boulevard Saint-Germain, Paris, 1952

История

  1. — Корекция

VII
Клошмерл взема страна

От две седмици вече кметът на Клошмерл очакваше това посещение. И понеже го очакваше, бе имал време добре да се подготви, за да изглежда крайно изненадан.

— Виж ти — каза той, — госпожица Пюте! Навярно идвате за някакво благотворително дело? Сега ще повикам жена си.

— С вас искам да поговоря, господни кмете — отвърна решително старата мома.

— С мен, наистина ли?… Тогава влезте. Той я отведе в кабинета си и й предложи да седне.

— Знаете ли какво става, господин кмете? — запита Жустин Пюте.

— Но във връзка с кое?

— В Уличката на монасите!

— Честна дума, не, госпожице Пюте! Необичайни неща ли стават там? За първи път чувам това.

Преди сам да седне, кметът предложи:

— Ще пиете ли нещо? Една малка чашка? Човек няма толкова често възможност да ви почерпи… Хайде, хайде, слабо е! Жена ми прави един касис — ще си приказваме после за това!

Пиешу се върна с бутилка и чаши, които наля.

— За ваше здраве, госпожице Пюте! Какво ще кажете за този касис, а?

— Чудесен е, господин кмете, наистина е чудесен.

— Нали? Това е много стара гроздова. Няма по-хубава от нея. И тъй, казвахте нещо за Уличката на монасите?

— Не сте ли в течение на нещата, господин кмете?

Бартелеми Пиешу повдигна ръце.

— Драга моя госпожице, не смогвам да се занимая с всичко! Кметството, книжата. Този или онзи идва за някакъв съвет. Други не могат да се споразумеят. Ами лозята, ами времето, ами събранията, ами пътуванията… Не смогвам, казвам ви! Знам по-малко от последния човек в Клошмерл, който се занимава само със своите си работи… Разправете ми всичко, така ще бъде по-лесно.

Стеснително, като мърдаше неспокойно на стола си, впила поглед в настилката пред себе си, старата мома отвърна:

— Трудно е да се обясни това…

— Най-сетне във връзка с какво е?

— Във връзка с писоара, господин кмете.

— Писоара?… Е, и какво? — запита Пиешу, който се забавляваше.

Жустин Пюте събра цялата си смелост.

— Има мъже, господин кмете, които правят това извън писоара.

— Така ли? — каза Пиешу. — Разбира се, по-добре би било обратното. Но ще ви кажа нещо. По времето, когато нямаше писоар, всички мъже вършеха това навън. А сега повечето от тях го вършат вътре. Има напредък.

При все това Жустин Пюте не вдигаше очи и седеше сякаш като на тръни. Най-сетне се реши:

— Това не е най-лошото. Ами има и мъже, която си показват…

— Показват ли, казахте, госпожице Пюте?

— Да, показват, господин кмете — отвърна с облекчение старата мома, като считаше, че са я разбрали.

Но на Пиешу му правеше удоволствие да я преобръща върху скарата на свенливостта й. Почеса се по главата, под шапката си.

— Не ви разбирам добре, госпожице Пюте… Какво ви показват?

Жустин Пюте се видя принудена да изпразни до дъно горчивата чаша на срама.

— Целия си дюкян! — каза тя тихо, с непоносимо отвращение.

Кметът избухна в гръмогласен смях, в онзи чистосърдечен безхитростен смях, който обхваща човека при научаването на нещо действително смешно.

— Виж ти, какви странни неща научавам от вас! — каза той някак като извинение.

Сетне отново прие сериозен вид и запита невъзмутим:

— И после?

— После ли? — промълви старата мома. — Но това е всичко!

— А, това ли е всичко! Добре!… И какво сега, госпожице Пюте? — каза студено Пиешу.

— Как какво сега? Идвам да ви се оплача, господин кмете. Това е скандално. В Клошмерл се извършва посегателство над благонравието.

— Позволете, госпожице! Да се разберем добре, искате ли? — каза сериозно кметът. — Не твърдите, че всички мъже в Клошмерл имат непристойно държане, нали? Касае се само за неволни, случайни действия, така ли?

— Напротив, всичко се върши нарочно.

— Съвсем сигурна ли сте? И кой го върши? Стари, млади?

— Млади, господин кмете. Бандата на Фаде, нехранимайковците от „Чучулигата“. Познавам ги. Заслужават затвор.

— Ех, как прибързвате, госпожице! За да се арестува човек, трябва да има простъпка и доказателства за нея. Не отказвам да накажа нарушителите, забележете. Но дайте ми доказателства. Имате ли свидетели?

— Има доста свидетели. Но хората са твърде много доволни…

Пиешу вмъкна тук едно отмъщение, като разчиташе, че думите му ще бъдат предадени:

— Какво искате, госпожице… Кюрето Понос първи е казал, че съм бил един „наистина прекрасен човек“, от когото можеш да получиш всичко, каквото си щеш. Предайте му от моя страна, че съжалявам…

— Значи — заключи войнствено Жустин Пюте, — мръсотиите ще продължат?

— Слушайте, госпожице — посъветва я Пиешу, за да приключи, — сега, като си отивате, минете край жандармерията. Ще разправите вашия случай на Кюдоан. Той ще види, дали не би могъл да упражни известен контрол.

— Ето какво трябва да се направи — каза изведнъж възбудено старата мома, — да се махне оттам този писоар. Скандално е, че е поставен на това място.

Пиешу премигна и придаде твърдо изражение на лицето си. Това изражение у него беше свързано с голяма благост на гласа, с една непреклонна благост:

— Да се премести писоарът ли? Това не е невъзможно. Ще ви посоча дори начина, по който трябва да постъпите. Предложете да се подпише петиция. Ако получите болшинство в Клошмерл, бъдете сигурна, че общинският съвет ще се преклони пред това. Не желаете ли да ви налея още малко касис, госпожице Пюте?

 

Въпреки обещанията на Кюдоан, нищо не се промени. От време на време на Уличката на монасите се появяваше по някой стражар, но конната жандармерия разполагаше с твърде ограничен състав и карауленето не продължаваше дълго. Така че, след като сам използуваше писоара, чието свежо шуртене го привличаше, стражарят отиваше да се шляе другаде. Нарежданията на Кюдоан не бяха много строги — по съвета на госпожа Кюдоан, която ненавиждаше Жустин Пюте, защото нейните маниери на прекалена добродетелност я дразнеха. Тази дама не можеше да понася, че едно обикновено частно лице можеше да съперничи по добродетелност и гражданско съзнание на жената на жандармерийския старшина, нещо като военен комендант на Клошмерл. И тъй, всичко си остана както преди и бандата на Фаде продължи необезпокоявана да тормози старата мома с неофициалното одобрена на по-голямата част от клошмерлци.

 

И все пак часът на тържеството за Жустин Пюте щеше да удари. На 2 август 1923 година в Клошмерл като мълния се пръсна слух: една девойка от децата на Мария беше забременяла, младата Роз Бивак, която щеше да навърши осемнайсет години чак идния декември. Тя беше трътлесто, с хубавичко лице момиче, преждевременно издуло корсажа си и под чиято пола се криеха достойнства, с които успешно можеше да съперничи на много оформени вече жени, жени по на двайсет и пет години. Свежо девойче беше тази Роз Бивак, с кротко изражение, с широко отворени очи, в които се четеше невинност, и с приятна, малко глупава усмивка — добре нагласена, за да вдъхва доверие — върху съблазнителните й устни. Нямаше нищо от онези фръцли, тази малка Роз Бивак, напротив, беше твърде сдържана, не много разговорлива, нито пък безсрамна, само кротост и послушание, и мило любезна с бъбривите баби, слушаше ги внимателно. както и старите госпожици с превзети принцип, ходеше редовно на изповед, държеше се много прилично в църквата, пееше с ясен глас близо до хармониума, на празника Тяло-Господне изглеждаше така миловидна в бялата си рокля („същинско дете при първото си причастие“), показваше такова прилежание в къщи, в кухнята, в шиенето, в гладенето, във всичко, във всичко, истински бисер, тъй да се каже, беше тази малка, последната, която в Клошмерл можеха да сметнат способна за нещо непристойно, и тъкмо тя, тази малка Бивак, давана за пример, беше прегрешила!

— След този удар… — шепнеха поразени майките, чиито дъщери караха петнадесетата си година.

В тютюнопродавницата, където жените, които смъркаха емфие, бързо довтасваха при важни събития, госпожа Фуаш, с някаква високомерна печал, сравняваше нравите на две епохи и тази съпоставка беше изцяло в полза на старото време.

— Някога — казваше тя — не можеше да си представим такива неща. При това отраснах в града, където неизбежно възможностите са много по-големи и по-блестящи. А на двайсет години бях просто възхитителна! Всички хора по улицата се обръщаха подир мен, мога да си призная това днес… Но никога, госпожи, абсолютно никога не бих позволила да ме докоснат и с върха на малкия пръст дори, нито да ме спрат, разбирате, нали? Както казваше моят беден Адриен, който имаше и вкус и можеше да прецени, какъвто издигнат си беше, нали! „Когато се запознах с теб, Йожени, човек не можеше да те гледа в лицето! Ти беше като слънцето, Йожени!“ Какъв сладкодумец и колко очарователен беше моят Адриен, виждам го и сега, застанал треперещ пред мен, младата девойка. Както по-сетне казваше: „Просто човек чувствуваше, че не може да ти каже някоя по-силна дума по отношение на почтеността ти! Нямаше друга такава добродетелна като теб, Йожени!“ Трябва да ви кажа, госпожи, че бях възпитана така, както възпитаваха в доброто общество от онова време…

— Освен това, госпожо Фуаш, срещнали сте човек от старото време!

— Съгласна съм, госпожо Миша, че моят Адриен беше твърде обигран в добрите обноски, тъй като не беше кой да е, това е така. Но все пак, каквото и да се каже, жените наистина оформят мъжете, така си е!

— Съвсем вярно е това, госпожо Фуаш!

— Това само мога да кажа аз — никой никога не се е отнасял непочтително с мен!

— Нито пък с мен, госпожо Лагус, уверявам ви!

— Онези жени, с които се отнасят така, явно сами си го търсят!

— Положително!

— Това, което казвате е абсолютно вярно, госпожо Поапанел!

— Това са просто никаквици!

— Развалени жени!

— Или любопитни! И бог ми е свидетел, че чак пък толкоз…

— Да, наистина!…

— Разправят се какви ли не неща за това. Но когато човек сам види отблизо…

— Бива съвсем разочарован!

— Нищо от нищото!

— Не знам как е с вас, госпожи, но за мен това никога не е било нещо особено!

— И за мен също така, госпожо Миша. Ако не беше въпрос да се достави удоволствие някому…

— И християнският дълг, от друга страна…

 

— И да се задържат съпрузите. Да не ходят да се лигавят другаде.

— Така е, разбира се!

— Да намираш удоволствие в това!

— Трябва да имаш странно устроено тяло!

— Истинска ангария!

— Не сте ли на същото мнение, госпожо Фуаш?

— Безспорно, госпожи, минах спокойно и без него, когато то ми бе отнето. И ще ви кажа, че моят Адриен нямаше никаква склонност към това.

— Имали сте късмет. Има жени, представете си, които просто са се погубили от прекалено…

— Все пак, госпожо Лагус — чак погубили?

— О, госпожо Поапанел, бих могла да ви кажа дори и кои! Има мъже, които са ненаситни, имайте това предвид! Познавахте ли онази жена, Троньолон, от долния град, която свърши в болницата преди около седем-осем години? Именно от това умря, госпожо Поапанел, всеки ще ви го каже! По цели нощи, представяте ли си, с един просто обезумял мъж! Това я разстрои съвсем! И накрая изпитвала такъв ужас, че все плачела.

— Когато се стигне дотам, това е вече истинска болест!

— Ужасно е!

— По-лошо е, отколкото при животните!

— Жените са били винаги изложени на опасност, няма какво! Никога не знаеш на какъв ще попаднеш!

— По този повод, госпожо Фуаш, знае ли се с кого е прегрешила Роз Бивак?

— Госпожи, ще ви кажа това. Но не разправяйте никъде. С един млад военен, който пуши само цигари в пакетчета — Клодиюс Бродкен.

— Но, чакайте, той си е бил в полка, госпожа Фуаш!

— Но беше тук през април, госпожи, за тържественото откриване. (Един военен, който си купува винаги „Голоаз“ [Марка френски цигари. — Б. пр.], разбирате, нали, че ще ми направи впечатление!) А това показва, че не е нужно много време, за да се накарат днешните момичета да прегрешат… Не бихте ли смръкнали малко емфие, госпожи? Аз черпя.

 

Тези клюкарки, които току-що чухме, бяха повече бъбриви, отколкото дейни, годни най-вече за охкащ ужас и колективно вайкане. Ала от своя страна не оставаха бездейни и набожните жени, организирани и поведени от Жустин Пюте, по-черна, по-жълта, по-жлъчна и по-ъгловата от всякога. Тя ходеше от къща на къща, от кухня на кухня и говореше от тяхно име.

— Какъв ужас, боже мой, какъв ужас! Едно дете на Мария, госпожо! Какъв срам за Клошмерл! Ами че след всички тези мръсотии в уличката, неизбежно трябваше да завърши така, добре го предрекох! И един бог знае докъде са стигнали и останалите деца на Мария… Цяла една покварена младеж…

Какво прави, какво струва, но върволицата на изоставените, на озлобените, на застарелите, с една дума, на всички, чиито корем не бе изпитал никога радост, не бе дал никога плод, нарасна. Всички викаха, че това е ужасен скандал, и то толкова силно, че кюрето Понос, обвинен в подкрепа на сластолюбците, бе принуден, ще не ще, да приеме под свое покровителство порицателките. Кръстоносен поход бе обявен срещу писоара, източник на цялото зло, понеже бе привлякъл младежите там, откъдето минаваха девойките, и бе подбудил момичетата да завържат позорни връзки с дявола.

Въпросът за писоара доби такива размери, че Клошмерл се раздели на лагери. Образуваха се непримирими групи. Църковната партия, чиито привърженици ще наречем уринофоби, беше водена от нотариуса Жиродо и Жустин Пюте, под високомерното покровителство на баронеса дьо Куртбиш. В другата, партията на уринофилите, блестяха Тафардел, Босолей, доктор Мурай, Бабет Манапу и прочие, протежирани от Бартелеми Пиешу, който им даваше свобода на действие, като си запазваше само важните решения. При филите личаха още семейство Туминьон и семейство Торбейон, чиито търговски интереси определяха отношението им към този въпрос — след излизането си от писоара клошмерлци с удоволствие отиваха в кръчмата и в „Галери Божолез“, които им бяха на път. И оставяха там пари. Включвайки се в редиците на партията на фобите, един човек като Анзелм Ламолир просто заставаше срещу Бартелеми Пиешу. Що се касае до останалата част от населението, отношението му се определяше най-вече от ролята на жените в семейството. Там, където командуваха жените — явление, толкова често в Клошмерл, колкото и навсякъде другаде, — всички заставаха на страната на Църквата. Накрая идеха неустановените, неутралните и равнодушните. Между тях беше и госпожица Вужон от пощата, която не се интересуваше нито от едната, нито от другата страна. А госпожа Фуаш изслушваше с внимание и съчувствуваше последователно ту наляво, ту надясно, с насърчителни „А, да, разбира се!“, но не се обявяваше официално за никого. Тютюнът, монополов артикул, трябваше да стои над партиите. Ако филите бяха големи потребители на скаферлати, пушачите на пури се състояха главно от фоби. Госпожа баронеса дьо Куртбиш купуваше скъпи пури, и то по цели кутии за своите гости. Нотариусът Жиродо също купуваше пури.

Поалфар беше олицетворение на пълното безразличие. Други неща го занимаваха него. Аптекарят страдаше от упорита сенна хрема. По лицето му се стичаше покъртителна влага, която провесваше на носа му печални сталактити. Това водно изобилие предизвика в него един полуеротичен подем. Беше намерил в Лион едно много мършаво момиче, проститутка без клиентела, в съвсем окаяно положение, която чудесно подхождаше за мъртвешката скованост с острите си кости, изхвръкнали в ставите на таза, с хлътналия си от глад корем, с изпъкналите си като на разпнат ребра и с набръчканите си гърди, приличащи на спъхнати балончета. Поалфар настани този рядък талант, пресъздаващ така сполучливо смъртник, в обстановка, която отговаряше на неговата ценност. Нае в една тясна уличка в Якобинския квартал мрачен, дори малко вонящ мецанин, където идваше един-два пъти в седмицата и се занимаваше със своите полагания в гроба. Тялото на тази личност лежеше толкова неподвижно и притежаваше такава восъчна бледост. че Поалфар можеше да си достави изключителното удоволствие да го съзерцава голо между две големи погребални свещи. И зловонията, лъхащи от сметта в кофите под стълбището, създаваха в него илюзия на разлагане. Това беше най-добрият обект, който аптекарят беше открил досега, за да задоволи своите увлечения от съвсем специално естество. Поалфар беше толкова възхитен от такова подражание на смъртник, че почна да плаща на тази особа месечно възнаграждение, твърде скъпернически впрочем, защото се боеше, че добруването щеше да й отнеме костеливия вид и безкръвния тен, които го разпалваха. Неоправдан страх. Страшната лакомия на държанката му трябваше да навакса цели двайсет и пет години мизерия. Храната, хвърлена в тази бездна с минало, прекарано в гладуване, не увеличаваше теглото на клетницата. Тази й способност да се тъпче, без да напълнява, я правеха ценна и скъпа за Поалфар, който й посвещаваше много време и сълзи. Никога досега вдовството му не му беше предлагало толкова наслади. Отдаден изцяло на своята страст, той не се интересуваше от събитията, които бяха разделили Клошмерл.

Докато враждите се сгрупирваха, очаквайки часа, когато щяха да се развихрят, малката Роз Бивак носеше, без да се срамува, младия си корем, който се надигаше с предизвикателна към моралните принципи безочливост, защото в него кълнеше едно малко безименно клошмерлче, а хората не знаеха как щеше да бъде кръстено, Бивак или Бродкен, или на името на някой трети прелъстител, замесен в тази объркана работа, плод на пролетните нощи. Защото можем да си представим как злите езици се възползуваха и раздуваха до немай къде вината на горката девойка. Толкова много коварство възмущаваше Тафардел, великодушен въпреки чудатостите си и привърженик на откровеността при всички случаи, и то до такава степен, че веднъж на улицата каза на малката грешница с обичайното си високопарно красноречие:

— Навярно копелето не е княжеско, нали, малката! Защо не му избрахте родител, украсен с гербове като някоя пура! Коремът ви тогава щеше да бъде възхитителен, а неговият плод — славен!

Тези ободрителни слова не можаха да бъдат възприети от интелекта на Роз Бивак, простодушно девойче с плодовита утроба, здрав организъм, което не чувствуваше никакво неразположение. Роз не страдаше нещо особено, задето беше загубила кордона си на дете на Мария. И това младо непресторено създание, дори и при този си стадий на бременност, притежаваше такава трогателна и завидна свежест, че човек не можеше да го погледне, без да му се усмихне, без да му каже няколко насърчителни думи за начеващото му майчинство. Тази свежест беше именно това, което почтените жени най-малко му прощаваха. Ала Роз Бивак не разбираше омразата. Тя очакваше своя Клодиюс Бродкен, който днес-утре щеше да пристигне.